на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт /ТП на НОИ/ - София - град , с което е потвърдено разпореждане О-21-999-40-00269074/26.07.2013г. на ръководителя по изплащане на обезщетенията и помощите

. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно, като постановено при нарушение на материалния закон

, съществено нарушение на съдопроизводствени правила

и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касационната жалбоподателка поддържа, че неправилно й е

отказано изплащане на парично обезщетение за временна неработоспособност, тъй като се е осигурявала за този риск в продължение на повече от 36 години и е прекратила осигуряването си, но все още не е навършила изискуемата възраст за пенсиониране. По съображения в този смисъл,

моли решението да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъде отменен обжалвания административен акт.

Ответникът по касационната жалба - директорът на Териториално поделение на Националния осигурителен институт

София град, не е изразил становище.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на шесто отделение, като взе предвид доказателствата по делото и доводите в касационната жалба, намира следното:

Касационната жалба е допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно.

С обжалваното решение на Административен съд

София град

е отхвърлена жалбата на

Д. Т. К.

против решение

РО-685/27.08.2013г.

на директора на ТП на НОИ -

София - град

,

издадено при заместване,

с което е потвърдено разпореждане

О-21-999-40-00269074/26.07.2013г.

на ръководителя

по изплащане на обезщетенията и помощите, издадено при заместване, с което е отказано отпускане на парично обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване по болничен лист 2675435, серия А-2012г.

За да постанови това решение съдът е приел, че на жалбоподателката законосъобразно е отказано изплащане на парично обезщетение за времена неработоспособност по болничен лист 2675435/08.07.2013г. за периода от 08.07.2013г. до 06.08.2013г., поради това че временната неработоспособност е възникнала след изтичане на 30 календарни дни от прекратяване на осигуряването и не са изпълнени изискванията по чл. 42, ал. 2 КСО.

Приел е за установено, че осигуряването на жалбоподателката е прекратено, считано от 08.03.2013г., поради което срокът от 30 календарни дни е изтекъл на 07.04.2013г., а временната неработоспособност по първия издаден болничен лист е за временна неработоспособност от 10.05.2013г. и към този момент жалбоподателката вече не е имала качеството на осигурено лице.

Обжалваното решение е правилно. Същото е постановено въз основа на правилно установена фактическа обстановка, при последователно и пълно обсъждане на събраните доказателства и доводите на страните. Правните изводи на съда са обосновани и съответни на приложимите норми

.

От фактическа страна по делото е безспорно установено, че

Д. Т. К., касационен жалбоподател в настоящото производство, се е самоосигурявала в качеството й на съдружник в Булхим индустрия ООД, като сама е прекратила осигуряването, считано от 08.03.2013г. На същата са издадени последователно болнични листове 0981504/23.05.2013 г., 0981409/23.05.2013 г., 4551125/19.06.2013 г. и 2675435/08.07.2013г., с които е удостоверена временна неработоспособност, съответно - за периодите от 10.05.2013 г. до 13.05.2013 г., от 13.05.2013 г. до 18.06.2013 г., от 19.06.2013 г. до 08.07.2013 г. и от 08.07.2013г. до 06.08.2013г. Болничните листи са представени пред ТП на НОИ за изплащане на парично обезщетение за временна неработоспособност, като исканото парично обезщетение е отказано със съответни разпореждания от длъжностно лице в ТП на НОИ. С разпореждане О-21-999-40-00269074/26.07.2013г. на ръководителя по изплащане на обезщетенията, което при обжалваното по административен ред е потвърдено с обжалваното пред съда решение РО-685/27.08.2013г. на директора ТП на НОИ - София - град, е отказано изплащане на обезщетение по болничен лист 2675435/08.07.2013г. за периода от 08.07.2013г. до 06.08.2013г., на основание чл. 42, ал. 2 КСО и поради това, че осигуряването на Д. К. е прекратено, считано от 08.03.2013г.

От правна страна, в чл. 40, ал. 1 КСО е предвидено, че осигурените лица за общо заболяване и майчинство имат право на парично обезщетение вместо възнаграждение за времето на отпуск поради временна неработоспособност и при трудоустрояване, ако имат най-малко 6 месеца осигурителен стаж като осигурени за този риск. Според чл. 42, ал. 1 КСО, паричното обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване, трудова злополука и професионална болест се изплаща от първия ден на настъпването до възстановяване на работоспособността или до установяване на инвалидност, а според чл. 42, ал. 2 КСО, когато временната неработоспособност поради общо заболяване, трудова злополука или професионална болест е настъпила до 30 календарни дни от прекратяване на трудовия договор или осигуряването, паричното обезщетение се изплаща за срока на неработоспособността, но за не повече от 30 календарни дни. Според легалното определение, дадено в пар. 1, т. 3 ДР на КСО осигурено лице е физическо лице, което извършва трудова дейност, за което подлежи на задължително осигуряване и за което са внесени или дължими осигурителни вноски, а самоосигуряващите се лица се смятат за осигурени лица за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски. Наред с това в чл. 10, ал. 1 КСО е предвидено, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването й.

Предвид посоченото определение за осигурено лице, към датата на възникване на осигурителния риск временна неработоспособност по болничен лист 2675435/08.07.2013г. Д. К. не е имала качеството осигурено лице, тъй като не е осъществявала трудова дейност, за която да подлежи на задължително осигуряване, не е осъществявала дейност като самоосигуряващо се лице, съответно не е била осигурявана. Както се посочи по-горе, безспорно е установено, че осигуряването й е прекратено към 08.03.2013г. Следователно, Д. К. не е имала право на парично обезщетение за временна неработоспособност в общата хипотеза по чл. 42, ал. 1, вр. чл. 40, ал. 1 КСО. Предвидената в чл. 42, ал. 2 КСО възможност за получаване на парично обезщетение за посочения риск е изключение от общото правило по чл. 42, ал. 1 КСО, според което, за да има право на обезщетение лицето следва да е осигурено към момента на възникване на риска. С това изключение е предоставена възможност за получаване на парично обезщетение за временна неработоспособност, ако неработоспособността е възникнала до 30 календарни дни от прекратяване на осигуряването и за период не по-дълъг от 30 календарни дни. В тази хипотеза Д. К. би имала право на обезщетение, ако временната неработоспособност беше настъпила до 07.04.2013г. и периодът, за който би могло да й се изплати обезщетение е 30 календарни дни, т. е. за временна неработоспособност до 07.05.2012г. В конкретния случай удостоверената с болничен лист 2675435/08.07.2013г. временна неработоспособност е възникнала след изтичане на 30 календарни дни от прекратяване на осигуряването, поради което правилно е отказано изплащане на обезщетението.

Изложените в касационната жалба доводи за това, че жалбоподателката е внасяла непрекъснато осигурителни вноски в продължение на 36 години и 4 месеца и затова има право да получи част от внесените от нея суми под формата на парично обезщетение, са неоснователни. Парично обезщетение от фондовете на ДОО би могло да бъде изплатено, само ако е предвидена възможност за това в закона. Не е налице противоречие между разпоредбите на чл. 40, ал. 1 КСО и чл. 42, ал. 2 КСО, тъй като, както се посочи в чл. 40, ал. 1 КСО е уредена общата хипотеза на възникване на право на обезщетение, като изискването лицето, което е във временна неработоспособност да има качеството на осигурено лице е имплицитно включено в регламентираните изисквания по тази разпоредба. Правото на обезщетение след прекратяване на осигуряването, предвидено в чл. 42, ал. 2 КСО, представлява изключение от общото правило лицето да е осигурено при настъпване на риска, поради което предвидените в тази разпоредба ограничения относно срока, в който следва да е възникнал риска /временната неработоспособност/, както и относно срока, за който се дължи обезщетението, не са в противоречие с общата разпоредба на чл. 40, ал. 1 КСО. Следва в тази връзка да се отбележи, че паричните обезщетения от фондовете на ДОО са предназначени да заместят доходите на осигурените лица по време, когато поради настъпване на осигурителен риск те не са в състояние да упражняват трудова дейност. Доводите на касационната жалбоподателката за несправедливо законодателно разрешение в разпоредбата на чл. 42, ал. 2 КСО не следва да бъдат обсъждани, тъй като това разрешение е въпрос на преценка на законодателя, а съдът е правоприлагащ орган.

Твърденията в касационната жалба, че съдът не се е произнесъл по цялото искане на жалбоподателката, е неоснователно. Водно от съдържанието на подадената жалба, пред първоинстанционния съд не е направено искане за изплащане на обезщетение от неправомерно действие на административен орган. В жалбата са били изложени твърдения за неправомерно спиране на здравноосигурителните й права, чрез забрана да заплати потребителска такса и да се яви пред ЛКК. Тези доводи са без значение за предмета на конкретния правен спор, поради което първоинстанционният съд не е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствени правила като не е обсъдил тези доводи в мотивите на решението. Следва в тази връзка да се отбележи, че съществено нарушение на съда би било налице само ако не са обсъдени относими за правилното решаване на спора доказателства и доводи на страните, а не при необсъждане на всички изложени от страните доводи и съображения.

С оглед изложеното и при извършената по реда на чл. 218, ал. 2 АПК проверка настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Не са налице касационни основания за отмяна, поради което решението следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА

решение

1143/27.02.2014г.

, постановено по адм. дело

9481

/2013г. по описа на Административен съд

София - град

.

Решението не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

/п/ Н. М.

секретар:

ЧЛЕНОВЕ:

/п/ А. Д./п/ Т. Т.

А.Д.