Производството е по реда на гл. ХІІ от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК.
Образувано е по жалба на директора на Дирекция "ОУИ"-гр. В. при ЦУ на НАП срещу Решение № 2582/04.11.2011 г. по адм. дело № 1690 по описа за 2011 г. на Административен съд гр. В., с искане за отмяната му, като неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът - "Цеко" ООД, чрез повереника си адв.. Я. отрича основателността на жалбата.
Заключението на прокурора е за основателност на касационната жалба.
Върховният административен съд, Първо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. При разглеждането й по същество установи:
С оспореното решение е отменен РА № 181003387/02.02.2011 г. на орган по приходите при ТД на НАП-Варна, потвърдено с Решение № 162/21.04.2011 г. на директора на Дирекция "ОУИ"-Варна при ЦУ на НАП, в частта, с която на "Цеко" ООД е установено задължение за внасяне ДДС в резултат на непризнати ВОД, в размер на 96 025.89 лева и закъснителна лихва в размер на 20 740.65 лева.
С РА е бил начислен ДДС по данъчни периоди както следва: м. 09./08г. - 66 087, 55лв. главница и 5 020, 97лв., м. 10/2008г. – 18 751, 46лв. главница, м. 11./08г. – 26 668, 84лв. главница и 2 988, 77лв. лихва, м. 12./2008г. – 35 257, 51лв. главница и 8340, 95лв. лихва. Общо: 198 123, 93лв. главница и 20 740, 65лв. – лихва. Въз основа на така начисленият данък е определено задължение за внасяне на ДДС, както следва: м. 09./08. – 24 485, 80лв. главница и 5 020, 97лв. лихва, м. 11./08.г. – 15959, 84лв. главница и 2 988, 77лв. лихва, м. 12./08г. – 22 173, 49 лв. главница и 4 389, 96лв. лихва, м. 01./09г. – 40 057, 34лв. главница и 8 340, 95лв. лихва. Установен е ДДС за възстановяване за данъчен период м. 10./08г. – 5 081, 10лв. и 1569, 48лв. лихва. Извършено е прихващане на ДДС за внасяне с ДДС за възстановяване. РА е обжалван по административен ред само в частта относно начисленият ДДС заради непризнатите за осъществени ВОД.
За да постанови този правен резултат, съдът е приел, че декларираните от дружеството вътреобщностни доставки /ВОД/ по 17 броя фактури с получател “Удреа СРЛ” с предмет арматурно желязо, пр. тръба, мрежа и валцдрат; 16 бр. фактури с получател “Кора тек провайдер СРЛ” и предмет арматурно желязо; 9 бр. фактури с получател “Калин транс СРЛ” и предмет арматурно желязо и 3 бр. фактури с получател “Андрокс ком СРЛ” с предмет арматурно желязо са доказани по реда на чл. 45 от ППЗДДСвъв вр. с чл. 53, ал. 2 от ЗДДС, поради което и същото не дължи ДДС по тези доставки. Съдът е обсъдил наличието на двете групи документи, изискуеми по чл. 45 от ППЗДДС, за доказване на доставката, а именно: документи за доставката - фактури, съдържащи необходимите реквизити и данни за доставчика и получателя, вкл. идентификационния номер по ДДС на получателя; и документи, доказващи транспортирането на стоките от територията на РБ до територията на Румъния. В хипотезата на чл. 45, т. 2, б. "а" от ППЗДДС, съдът е приел, че съществуват документи, доказващи транспортирането, а именно международни товарителници - СМР на стоките, както и наличието на писмено потвърждение от получателя по чл. 45, т. 2, б. “в” от ППЗДДС в приложимата редакция от ДВ бр. 101 от 2006 г. Инстанцията по същество е отрекла правилността на практиката на приходната администрация в обхвата на проверката за реалност на ВОД да изисква и писмени доказателства вън от тези по чл. 45 от ППЗДДС, както и да възлага в тежест на доставчика последиците от неизпълнението на задълженията по деклариране на ВОП от получателя.
При превес на доказателствата за наличие на ВОД по процесните фактури, съдът ги е кредитирал, като е отхвърлил данните по формуляри "SCAC 2004", събрани и предоставени по линия на международното сътрудничество от румънската данъчна администрация, по реда на чл. 5 от Регламент /ЕО/ № 1789/2003 г. на Съвета, в областта на ДДС, като противоречащи на посочените по-горе документи. Въз основа на това е направил и краен извод за незаконосъобразност на оспорения РА, в тази част, като го е отменил. Решението е правилно.
Доказването на предпоставките на ВОД по чл. 7 от ЗДДС е силно формализирано. По препращане от чл. 53, ал. 2 от ЗДДС кръгът на писмените доказателствени средства, удостоверяващи извършването на вътреобщностна доставка, се определят с правилника за прилагане на закона. В двете точки на чл. 45 от ППЗДДС са изброени лимитативно две групи от документи, които доставчика на стоки следва да представи за да докаже наличието на ВОД – документи за доставката и документи удостоверяващи изпращането или транспортирането на стоките от територията на страната до територията на друга държава-членка. В случая е безспорно наличието на документи от първата група, а е спорен въпросът за наличие на документи от втората - за транспортиране на стоките от България за Румъния.
Касаторът поддържа, че липсват доказателства от втората група за транспортиране на стоките от трето лице-превозвач, поради липса на доказателства за пътни такси, кантарни бележки и др. Оплакването е неоснователно. Представянето на документи различни от тези по чл. 45, т. 2, б. "а", "б" или “в” от ППЗДДС, доказващи извършването на ВОД е недължимо и от непредставянето им не могат да се правят изводи във вреда на ДЗЛ. В приложимата редакция на чл. 45 от ЗДДС – тази от ДВ бр. 101/2006 г., т. 2 включва три букви, като изпращането или транспортирането на стоката се установява алтернативно с три групи документи. В първите две хипотези /на б. “а” и “б” / доказването на изпращането или транспортирането се осъществява с транспортен документ или писмено потвърждение от получателя, като в първата транспортът се осъществява от трето лице без значение за чия сметка, а във втората е за сметка на доставчика. При доставка за сметка на получателя необходимо и достатъчно е доказването с писмено потвърждение за получаване – чл. 45, т. 2, б. “в” от ППЗДДС.
В конкретния случай дружеството-доставчик на стоката е представило транспортен документ - международни товарителници, ведно с писмени потвърждения за получаване на стоката. Тези писмени актове са обсъдени в детайли от решаващия съд за всяка доставка с индивидуализиране на товарителницата и отразяване на факта на подписването й от изпращача, получателя и превозвача; посочване на място на получаване и доставка на стоката, номера на автомобила, с който се извършва превоза и количеството на стоката – съответно на това по фактурата. Пороците на формата на международната товарителница относно липсата на реквизита по чл. 6, т. 1, б. “и” от Конвенцията за международен автомобилен превоз на стоки /за разноските свързани с превоза/, не я дисквалифицират като доказателствен източник, а ограничават кръга на доказателствата, установявани с нея. Аргумент за такова мислене е разпоредбата на чл. 4, изр. 2 от Конвенцията, според който липсата, нередовността или загубата на товарителницата не засягат нито съществуването, нито действието на договора за превоз, който остава подчинен на разпоредбите на тази конвенция. Следва да се има предвид и обстоятелството, че при доказването по чл. 45, т. 2, б. “а” от ППЗДДС /пак в обсъжданата редакция/ е ирелевантно за чия сметка е превоза.
Не се основава на действащите процесуални норми тезата на касационния жалбоподател за недостоверност на представените към фактурите ЧМР и писмени потвърждения от получателите по ВОД заради битието им на частни документи и начина на приобщаването им към доказателствения материал. Следва да се има предвид, че материална доказателствена сила частните документи не притежават /арг. за противното от 179, ал. 1 от ГПК, както и чл. 180 от ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК/. Представянето на такъв документ логично е за установяване на благоприятни за страната обстоятелства /чл. 154, ал. 1 от ГПК/ и инициирането от нея на допускането и събирането на доказателствата по този доказателствен източник не го лишава от доказателствена стойност. Истинността на обсъжданите писмени доказателствени средства не е оспорена и на тях съдът може да основе фактическите си изводи. Убеждаващото им въздействие не се разколебава от обстоятелството, че при следваща във времето извършването на ВОД проверка на румънската данъчна администрация получателите по доставката не са открити и не са получени по реда на обмена между администрациите копия от тях.
Правилно съдът се е позовал и на доказателствената стойност на счетоводните записвания на търговеца /арг. от чл. 51 от ДОПК/. В рамките на ревизионното производство е установено, че фактурираните количества стоки по изследваните доставки са изписани по счетоводни данни и не са налични към края на съответните данъчни периоди, а и всички румънски търговци – получатели на стоките по обсъжданите доставки, към момента на съответната сделка са имали надлежна регистрация за целите на ДДС в Румъния, която е държава член на Европейския съюз. За всички спорни доставки жалбоподателят е подал и VIES декларации, като общите стойности на доставките, вписани за съответните периоди съответстват на данните от СД.
При тези установявания, изводите на съда за наличието на доказателства за наличието на ВОД на стоки от ответника "Цеко" ООД в друга страна членка, са законосъобразни. Щом според чл. 53, ал. 1 от ЗДДС тази категория доставки се облагат със ставка нула, то дружеството-доставчик не дължи ДДС за тях. Ето защо, като е отменил оспорения РА в тази му част, съдът е постановил валидно, допустимо и правилно решение, което следва да се остави в сила.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, Първо отделение РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА
Решение № 2582/04.11.2011 г. по адм. дело № 1690 по описа за 2011 г. на Административен съд гр. В. Решението е окончателно. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ З. Ш. секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ М. Д./п/ Б. Ц. Б.Ц.