Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на директора на Районно управление "Социално осигуряване" (РУСО) - гр. Б. срещу решение № 1067 от 15.10.2009 г. по адм. дело № 819/2009 г. на Административен съд - гр. Б..

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК срещу съдебно решение, което подлежи на касационно обжалване и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

От данните по делото е видно, че В. С. З. от гр. П. на 14.12.2008 г. е постъпил в отделението по ортопедия и травматология на МБАЛ - Бургас за оперативно лечение на счупване на кост в областта на лакета на дясната ръка. Изписан е на 24.12.2008 г. и с болничен лист № 1929020 му е разрешен отпуск за временна неработоспособност в размер на 41 дни, считано от 14.12.2008 г. Окончателната диагноза в епикризата (по ИЗ № 30466) е "фрактура хумери декстра". На 23.02.2009 г. лекарска консултативна комисия при Медицински център "Св. Н. Ч." - гр. Б. е издала болничен лист № 0439062, с който е разрешила на В. С. З. 30 дни отпуск за временна неработоспособност при същата диагноза - "фрактура хумери декстра". С разпореждане № С-02-999-12-00026475 от 01.04.2009 г. длъжностното лице по чл. 40, ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) при РУСО - Бургас отказало да отпусне парично обезщетение по последния болничен лист с мотиви: "Лицето е било в санаториум без това да е указано в болничния лист." Сезиран с жалба от В. С. З., касационният жалбоподател с решение № 48 от 13.05.2009 г. потвърдил разпореждането със следното пояснение: "В конкретния случай е налице хипотезата на чл. 46, ал. 1, т. 2 от КСО и жалбоподателят няма право на парично обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване."

С посоченото по-горе решение Бургаският административен съд, сезиран с жалба от В. С. З., е отменил решението на касационния жалбоподател и му е изпратил делото като преписка за решаване на въпроса по същество. За да постанови този резултат административният съд е приел, че процесният болничен лист не е бил оспорен и е влязъл в сила, поради което е задължителен за всички лица, органи и организации в страната (чл. 113, ал. 3 от Закона за здравето) и не съществува съмнение, че жалбоподателят (В. С. З.) има право да получи обезщетение за временна неработоспособност, а отказът да му бъде изплатено такова е незаконосъобразен. Този извод, според административния съд, следвал и от липсата на доказателства за осъщественото от В. С. З. санаторно-курортно лечение.

Решението на Бургаския административен съд е правилно.

Процесният болничен лист удостоверява право на отпуск за временна неработоспособност поради общо заболяване (чл. 162, ал. 1 КТ) и право на парично обезщетение за такава неработоспособност (чл. 40, ал. 1 КСО), а не удостоверява право на отпуск за санаторно-курортно лечение и право на парично обезщетение за санаторно-курортно лечение (чл. 44 КСО), но обединяващото звено в тези случаи е неработоспособността - право на обезщетение по чл. 44 КСО имат не всички лица, които се нуждаят от санаторно-курортно лечение, а само неработоспособните, които са изпратени на такова лечение от здравните органи. В близкото минало съществуваше легална дефиниция на неработоспособен работник или служител - според чл. 30 от Правилника за прилагане на дял ІІІ от Кодекса на труда за нетрудоспособен (неработоспособен) се счита този работник или служител, чието здравно състояние е такова, че ако не бъде изпратен на санаторно-курортно лечение, следва да получава отпуск по болест. В сега действащото (позитивно) право такава дефиниция няма, но според чл. 6, ал. 1 от Наредбата за медицинската експертиза на работоспособността (НМЕР) временна неработоспособност е налице в случаите, при които осигуреното лице не може или е възпрепятствано да работи поради общо заболяване, санаторно - курортно лечение и други, изчерпателно посочени в текста причини. Следователно, този вид неработоспособност - временната неработоспособност - може да бъде причинена от общо заболяване, от необходимост за санаторно-курортно лечение и от всяка друга причина, посочена в чл. 6, ал. 1 НМЕР, поради което изводът на Бургаския административен съд, че процесният болничен лист удостоверява временна неработоспособност на В. С. З. е правилен.

Същественият въпрос, поставен с касационната жалба е: в случаите, когато е разрешен отпуск за временна неработоспособност за домашно лечение и през този отпуск осигуреният се снабди с карта за санаторно-курортно лечение (което според НМЕР може да бъде балнеолечение, климатолечение или таласолечение) ще наруши ли той определения с болничния лист режим на лечение.

Върховният административен съд, шесто отделение, вече е имал възможност да изрази становище, че "отиването на санаториум, с оглед оптимизиране на лечението, вместо съблюдаване на предписания домашен режим не съставлява съществено нарушение на режима, предписан от здравните органи", поради което в тези случаи разпоредбата на чл. 46, ал. 1, т. 2 КСО не следва да се прилага - реш. № 12959 от 03.11.2009 г. по адм. дело № 6251/2009 г. Настоящият състав на Върховния административен съд, шесто отделение, счита, че в процесния случай не са налице обстоятелства, които да обуславят отклоняване от това разрешение. Още повече, че сходен случай е намерил позитивно разрешение в чл. 32, ал. 4 НМЕР - когато е разрешен отпуск за временна неработоспособност за домашно лечение и през този отпуск осигуреният по препоръка на лекуващия лекар или ЛКК се снабди с карта за балнеолечение, климатолечение и таласолечение, срокът на която изтича по-късно от срока на разрешения отпуск за домашно лечение, отпускът за временна неработоспособност се продължава от ЛКК, която е разрешила отпуска за домашно лечение, с нов болничен лист - продължение на предходния, в който се определят режимът и дните от предходния болничен лист, за които този режим се отнася. И както се каза по-горе, обединяващият елемент е временната неработоспособност. Щом не се спори, че осигуреното лице е било временно неработоспособно, провеждането на санаторно-курортно лечение при липса на такъв режим според болничния лист, удостоверяващ временната неработоспособност, не следва да се третира като нарушаване на определения режим по смисъла на чл. 46, ал. 1, т. 2 КСО. Разбира се, възможно е в този случай да е допуснато някакво друго нарушение, напр. на правилата за провеждане на лечението, на правилата за документиране и удостоверяване на временната неработоспособност и т. н., но за него следва да се приложи санкция, предвидена от законодателя, а не тази по чл. 46, ал. 1, т. 2 КСО. Възможна е дори хипотеза, при която осигуреното лице да се снабди с болничен лист за временна неработоспособност за едно заболяване, а да проведе санаторно-курортно лечение за съвсем друг вид заболявания и т. н., но в този случай ще се касае за едно невярно документиране и удостоверяване на временната неработоспособност или само до липса на право на обезщетение за санаторно-курортно лечение и т. н. Тези въпроси обаче не са предмет на правния спор по настоящето дело, поради което не следва да бъдат обсъждани сега.

По изложените съображения Върховният административен съд, шесто отделение, счита, че касационната жалба е неоснователна, а оспореното с нея съдебно решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Водим от изложените мотиви Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1067 от 15.10.2009 г. по адм. дело № 819/2009 г. на Административен съд - гр. Б.. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ А. Е. секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ М. П./п/ Т. Т. А.Е.