Производството е по чл. 307 ГПК.

С решение № 172 от 26.06.2013 г. по гр. д.№ 929/ 2012 г. по описа на ВКС, І г. о. е признато на основание чл. 72, ал. 3 от Закона за собствеността спрямо Д. Г. Ц., В. Г. Т., Н. И. В. и П. П. В. правото на задържане в полза на [фирма] на имот пл.№ 7615 в кв. 101 по плана на [населено място] до заплащане на сумата 37 601 лв., представляваща увеличена стойност на описания имот в резултат на извършени в него подобрения.

На 20.08.2013 г. ответниците Д. Г. Ц., В. Г. Т., Н. И. В., и П. П. В. са подали молба за отмяна на горното решение на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК поради противоречието му с друго влязло в сила между същите страни и за същия имот решение, а именно р.№ 153/ 29.05.2006г. по гр. д.№ 494/ 2000 г. на Велинградски районен съд. Твърди се освен това, че решението на състава на ВКС е нищожно и недопустимо.

Ответникът- [фирма] оспорва молбата за отмяна като неоснователна.

По делото е постъпила и молба от П. П. В.- вх.№ 10939/20.11.2013 г., с която заявява че не е подписвал молбата за отмяна и не е подавал такава, тъй като по силата на завещание единствен наследник на починалата първоначална страна по делото И. Г. Ц. е другата молителка Н. И. В..

За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:

Първото основание за отмяна, което се поддържа от молителите, се базира на твърдението им, че решение № 172 от 26.06.2013 г. по гр. д.№ 929/ 2012 г. по описа на ВКС, І г. о. е нищожно, а евентуално и недопустимо.

Отмяната на влезлите в сила съдебни решения е средство за контрол само на неправилните решения, и то ако неправилността се дължи на някое от изчерпателно посочените в закона основания - чл. 303 и 304 ГПК. За защитата срещу влезли в сила нищожни съдебни решения е предвиден друг способ - прогласяване на нищожността по исков ред или чрез възражение - чл. 270, ал. 2 ГПК. Когато решението е недопустимо и е влязло в сила, то също не може да се отменя само на това основание, тъй като макар и да страда от пороци, недопустимото решение поражда всички присъщи на решението правни последици като сила на присъдено нещо, изпълнителна сила и др. По тези съображения искането за отмяна на решението на състава на ВКС поради твърдения за нищожност и недопустимост следва да се отхвърли.

Второто основание за отмяна е квалифицирано от молителите по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, като твърдят, че между същите страни за същия имот и за същото искане има две противоречиви решения, а именно решението, което е предмет на настоящата молба за отмяна и р.№ 153/ 29.05.2006г. по гр. д.№ 494/ 2000 г. на Велинградски районен съд, което молителите намират за правилно. Твърдят, че с това решение е прието, че няма идентичност между имота по нот. акт № 120/ 92 г. и имота, който е признат за тяхна собственост / имот от 350 кв. м.,заснет, но ненанесен имот с № 7615 в кв. 101 по плана на [населено място]/, така че извършвайки подобрения върху този имот [фирма] не би могло да има качеството на добросъвестен владелец, респ. право на задържане на имота до заплащане на подобренията, както е приел съставът на ВКС в решението, чиято отмяна се иска.

При съпоставката между двете решения се установява, че изискването за идентичност на делата липсва. Решението по настоящото дело има за предмет правото на задържане, признато в полза на ответника по уважения срещу него ревандикационен иск за имот пл.№ 7615 в кв. 101 по плана на [населено място], като му е признато право да задържи имота до заплащане на обезщетение за извършените подобрения. С решението е признато, че подобрителят е бил добросъвестен владелец на имота, тъй като не е знаел, че прехвърлите по договора от 10.04.1992 г., с който той е придобил имота, не са били собственици. На това основание е прието, че ответникът има право да претендира обезщетение за подобренията в размер на увеличената стойност на имота, както и да го задържи до заплащане на това обезщетение. В частта, с която е прието, че имотът е собственост на ищците и ответникът е осъден да им предаде владението, решението е влязло в сила.

От приложеното гр. д.№ 494/ 2000г. на районен съд В. е видно, че ищци по него са били И. Г. Ц., Д. Г. Ц. и В. Г. Т., ответник- [фирма], и делото е имало за предмет правото на собственост на същия имот пл.№7615, като е прието за установено, че имотът е собственост на ищците. Видно е при тези данни, че между двете решения има идентичност само по въпроса за собствеността на имота, като и по двете дела този спор е решен по един и същ начин с признаване на ищците за собственици. Решението по гр. д. № 494/2000 г. обаче, макар и между същите страни и отнасящо се за същия имот, не е имало за предмет правото на ответника да задържи имота до плащане за обезщетение за извършени подобрения. Следователно между двете решения липсва пълен идентитет, както изисква чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, те не могат да бъдат сравнявани и да се търси противоречие между тях като основание за отмяна. По въпроса за правото на задържане има постановено само едно решение - решение № 172 от 26.06.2013 г. по гр. д.№ 929/ 2012 г. по описа на ВКС, І г. о., няма друго влязло в сила решение със същия предмет, което да му противоречи, поради което молбата за отмяна е неоснователна и следва да се остави без уважение.

От анализа на данните по делото и изразеното в молбата за отмяна становище се налага извод, че твърдяното противоречие е между мотивите на двете решения, тъй като в мотивите към решението по гр. д.№ 494/2000г. е прието, че имотът по нот. акт № 120 не е идентичен с частта от имота, възстановена на ищците по ЗСПЗЗ и владяна от ответника, а в мотивите към решението, предмет на молбата за отмяна се приема, че такава идентичност е налице. Посоченото противоречие обаче също не е основание за отмяна, тъй като по смисъла на закона противоречието трябва да съществува между решенията, а не между техните мотиви или между решение и мотивите към друго решение. Освен това мотивите към решението по гр. д.№ 494/2000г. относно това дали спорният имот е включен в нот. акт № 120 нямат определящо значение за изхода на делото, тъй като при отсъствието на възражение от страна на ответника, че владее имота на правно основание, за уважаването на ревандикационния иск е било достатъчно да се установи факта, че ответникът държи имота, без да се изследва дали има качеството на добросъвестен или обикновен владелец.

По изложените съображения молбата за отмяна е изцяло неоснователна и затова настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение

РЕШИ

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на Д. Г. Ц., В. Г. Т., Н. И. В. и П. П. В. от [населено място] за отмяна на влязлото в сила решение № 172 от 26.06.2013 г. по гр. д.№ 929/ 2012 г. по описа на ВКС, І г. о.

ОСЪЖДА Д. Г. Ц.- ЕГН [ЕГН], В. Г. Т.- ЕГН [ЕГН] и Н. И. В.- ЕГН [ЕГН], всички от [населено място] да заплатят на [фирма] [населено място], [улица] разноски по делото за производството пред ВКС в размер на 900 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: