Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е за проверка допустимостта на касационното обжалване на решение № 439/28.03.2016 г., постановено по в. гр. д. №2992/2015 г. на Пловдивския окръжен съд по касационна жалба на П. С. К. и А. П. К. от [населено място], чрез адв. Н. А..

С касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение.Касаторът развива съображения, че хипотезата на чл. 124, ал. 5 ГПК в случая не е изпълнена, поради което предявеният иск е неоснователен.Навеждат се доводи и за неправилност на решението в частта за разноските.Касаторите твърдят, че не са станали причина за завеждане на делото, поради което не следва да понесат отговорността за направените от другата страна разноски. С касационната жалба се представя Изложение на основанията за допускане на касационното обжалване съгл. чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Т. И. П. от [населено място], чрез адв. Ц. К. от АК П. счита, че не са налице законовите предпоставки за допускане на въззивното решение до касаационно обжалване.

Третите лица –помагачи Н. Т. П. и Д. И. П., не вземат становище относно допустимостта на касационното обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, с оглед правомощията по чл. 288 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

С обжалваното решение е потвърдено решение № 643/25.02.2015 г. постановено по гр. д. №19566/2013 г. на Пловдивския районен съд ХVІІ-ти гр. състав, в частта в която в отношенията между ищеца Т. И. П. от [населено място] и ответниците П. С. К. А. П. К. е признато за установено, че от неизвестен извършител / извършители/ са извършени престъпни деяния, изразяващи се преправянето на съдържанието на констативен акт №14 и констативен акт №15, издадени за обект „Ремонт и реконструкция на лятна кухня в северната част в имот пл. №119, кв. 401 – стар, по плана на Старинна градска част, [населено място] като първоначалните им дати 25.06.2004 г. и 29.06.2004г. са променени съответно на 20.10.1999 г. и 12.11.1999 г., както и в съставянето на неистински окончателен доклад по чл. 168, ал. 6 от ЗУТ №Н-204/01.02.2005 за същата сграда с неавтентични подписи, положени от името на арх. М. М. и инж. С. Б..

За да постанови това решение въззивният съд е приел, че предявеният иск с пр. осн. чл. 124, ал. 5 ГПК е допустим като правния интерес от повдигнатия правен спор е изведен от възможността съдебното решение да се използва като основание за отмяна на влязло в сила решение №1573/21.05.2010 г. по описа на ПРС VІ гр. състав по приключило делбено дело, както и от обстоятелството, че е постановен отказ да бъде възбудено наказателно преследване за първите две престъпление, на осн. чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК, а по отношение на третото престъпление наказателното производство е било прекратено. В тази насока въззивният съд се е позовал на определението по ч. гр. д. № 127/2014 г. на ВКС, І г. о., с което е отменено определение за прекратяване на производството поради липса на правен интерес на предявения иск като ВКС е приел, че такъв е налице предвид възможността решението по делото да послужи като основание за отмяна на влязло в сила решение по приключилото между страните делбено дело, с което ищецът Т. П. е осъден да заплати на ответниците П. К. и А. К. на осн. чл. 72 ЗС сумата от 20 883, 33 лв., представляваща увеличената стойност на делбения имот вследствие извършени подобрения, а качеството на последните на добросъвестни владелци е изведено от трите документа.

Прието е също така, че събраните по делото доказателства установяват по безспорен начен, че датите на дата акта съответно акт обр. 14 и акт обр. 15 са подправени, а подписите положени на окончателния доклад по чл. 168, ал. 6 от ЗУТ на арх. М. М. и инж. С. Б., са неавтентични. Посочено е също така, че трите документа като писмени доказателства са представени и приобщени към доказателствения материал по гр. д. № 2867/2005 г. на Пловдивския районен съд, V- ти гр. състав. С оглед на това е формиран извод, че са извършени престъпни деяния - подправка на сочените документи и независимо от това дали актовете и протокола се приемат за официални или частни документи е налице съставомерност и по двата състава на престъпленията по чл. 308 и чл. 309 НК.

При тези, решаващи мотиви в представеното изложение на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване касаторът е формулирал следните правни въпроси:

1.Установяването на посоченото конкретно престъпно обстоятелство, предмет на иска за отмяна на кое влязло в сила решение може да послужи и въобще възможно и допустима ли е подобна отмяна от гл. точка на законовите предпоставки за отмяна по реда на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК.

2.След като съдът е приел, че предявеният иск е допустим, следва ли още в това производство да изследва и обоснове предпоставките за отмяна на влязлото в сила решение т. е. визираната в текста на чл. 124, ал. 5 ГПК хипотеза да послужи за отмяна на едно влязло в сила решение, не се ли свързва и с основателността на така предявения иск като ако липсва възможността от правна страна да се допусне такава отмяна, това не би ли довело до отхвърляне на иска, дори само по себе си съдът да е квалифицирал твърдяното обстоятелство за престъпно.

Посочено е, че по така формулираните въпроси са изпълнени основанията по чл. 280, ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК.

По отношение на първия поставен въпрос е посочено, че възивното решение е постановено в противоречие с Р №18/29.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4657/2014 г., Р №34/11.04.2011 г. по т. д. №1106/2010 г. на ВКС, І г. о. и Р№ 368/22.04.2010 г. на ВКС по гр. д. №141/2010 г.

Досежно втория въпрос се сочи противоречие с Р №1/24.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 970/2012 г. и Р № 725/03.06.1993 г. на ВКС, ІV г. о. по гр. д. №1769/1992 г..

Съгласно разясненията дадени с ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по ТД № 1/2009 г. за да се допусне въззивното решение до касационно обжалване жалбоподателят следва да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да касае конкретния правен спор, да е бил предмет на разглеждане във въззивното решение и неговото разрешаване да е обусловило изхода на делото, както и по отношение на него да е обосновано и изпълнено допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 или 3 ГПК.

В случая тези законови изисквания не са изпълнени.

Видно и от посочените обуславящи въззивното решение мотиви, формулираните от касатора въпроси не са били предмет на разглеждане в него и с оглед на това не са могли да обосноват решаващите изводи на въззивния съд. Това обстоятелство е посочено и от самия касатор в представеното от него изложение. Следователно същите нямат характер на правни въпроси по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК. Това е достатъчно основание касационното обжалване да не се допуска. Независимо от това следва да се каже, че задължителна практика - решения на ВКС, постановени при усл. на чл. 290 ГПК посочена от касатора във връзка с първия въпрос, нямат за предмет неговото разрешаване.Във всички тях е съдът е посочил фактическите състави, които влизат в хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК като първият от тях е именно, когато по надлежния съдебен ред се установи неистинност на документ. Доколкото в случая става въпрос за документи, които са били представени по делото за делба, приключило с влязло в сила решение и същите не са били оспорени, тяхната неистинност би могла да се установи само в рамките на наказателен процес с влязла в сила присъда или с установителен иск по чл. 124, ал. 5ГПК, когато са налице предвидените там предпоставки - наказателно преследване не може да бъде възбудено или е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2-5 НПК или е спряно на някое от основанията по чл. 25т. 2 или чл. 26 от НПК. /в този смисъл - мотивите към т. 3 от ТРОСГТК №5/2012 г./Що се отнася до това по отношение на кое влязло в сила решение може да се иска отмяна въз основа на решението по предявения иск с пр. осн. чл. 124, ал. 5 ГПК, отговор е даден още с определението на ВКС, с което е отменено прекратителното определение по делото поради липса на правен интерес.

Вторият формулиран въпрос също не е бил предмет на разглеждане и в посочените решения на ВКС, Същевременно с въззивното решение съдът правилно и в съответствие с трайната съдебна практика не се е занимал с основателността на една бъдеща молба за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК, доколкото тази основателност може да бъде преценена единствено в производството по отмяна като нейната основателност или неоснователност нямат отношение към основателността или неоснователността на иска с пр. осн. чл. 124, т. 5 ГПК.

С оглед на изложеното, Върховният касационен съд, състав на 3-то г. о. счита, че не са изпълнени изискванията за закона, обуславящи достъпът до касационно обжалване и такова не следва да се допуска.

Предвид изхода от настоящото производство, касаторите следва да заплатят на ответника по касация направените в производството разноски в размер на 700 лв. адвокатско възнаграждение.

Мотивиран от горното, ВКС, състав на 3-то г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 439/28.03.2016 г., постановено по в. гр. д. №2992/2015 г. на Пловдивския окръжен съд по касационна жалба на П. С. К. и А. П. К. от [населено място], чрез адв. Н. А..

ОСЪЖДА П. С. К. и А. П. К. от [населено място], да заплатят на Т. И. П. от с. гр., направените в настоящото производство разноски в размер на 700 лв. адвокатско възнаграждение.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: