Върховният административен съд на Р. Б. - Осмо отделение, в съдебно заседание на седми юни две хиляди и двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. П. ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА Д. К. при секретар Ж. М. и с участието на прокурора А. Г. изслуша докладваното от съдията Т. К. по административно дело № 10407 / 2021 г.
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 и чл. 144 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.
Образувано е по касационна жалба от Началника на отдел "Местни приходи" при О. А. чрез процесуален представител, срещу Решение № 1437/09.07.2021 г. постановено по адм. дело № 813/2020 г. по описа на Административен съд – Пловдив, в частта му с която по жалба на „Красикапласт“ АД /в несъстоятелност/ е отменен Акт за установяване на задължение по декларация № 229 от 02.12.2019г., издаден от издаден от гл. инспектор в Отдел „Местни приходи“ при О. А. в частта му потвърдена с Решение № 1 от 07.02.2020 г. на Началник отдел „Местни приходи“ при О. А. в частта му относно установените спрямо „Красикапласт“ АД /в несъстоятелност/ задължения за такса битови отпадъци за периода 01.01.2014 г. до 31.12.2018 г. в общ размер на 116 441,57 лева главници и 32 658,26 лева, лихви за забава, изчислени към 19.11.2019 г.
Касаторът поддържа, че обжалваният съдебен акт е неправилен, като от съдържанието на касационната жалба се извеждат поддържаните касационни основания по смисъла на чл. 209 т. 3 от АПК - необоснованост и нарушение на материалния закон. Настоява да се приеме, че неправилно съдът се е занимавал с дължимостта на компонента от таксата за битови отпадъци /ТБО/ - сметосъбиране и сметоизвозване, в която част процесният акт за установяване на задължение по декларация /АУЗД/ е отменен в хода на административния му контрол, както и че необосновано спрямо фактите по делото е приел, че останалите услуги – поддържане териториите за обществено ползване в населените места и обезвреждане на обезвреждането в депа или други съоръжения на битовите отпадъци /така релевантната за спора редакция на чл. 63 ал. 1 от ЗМДТ, съгладно доп. с 153 от 1998 г., в сила до изм. с ДВ бр. 98 от 2018г., в сила от 01.01.2019г., бел. моя/ не са реално предоставяни. В подкрепа на тезите си развива подробни доводи в жалбата, като по същество претендира отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на жалбата срещу оспорения АУЗД, ведно с присъждане на осъществените разноски в първоинстанционното и касационното производство.
Ответникът по касационна жалба – „Красикапласт“ АД /в несътоятелност/, чрез представляващото го лице, с писмен отговор и становище по съществото на спора оспорва нейната основателност и настоява за оставяне в сила на оспорения съдебен акт.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, състав на осмо отделение, за да се произнесе, съобрази следното:
С частта от обжалваното решение Административен съд – Пловдив е отменил Акт за установяване на задължения по декларация / АУЗД/ № 229 от 02.12.2019г., издаден от орган по приходите при О. А. в частта му потвърдена с Решение № 1 от 07.02.2020 г. на Началник отдел „Местни приходи“ при О. А. в частта му относно установените спрямо „Красикапласт“ АД /в несъстоятелност/ задължения за такса битови отпадъци за периода 01.01.2014 г. до 31.12.2018 г. в общ размер на 116 441,57 лева главници и 32 658,26 лева, лихви за забава, изчислени към 19.11.2019 г.
За да постанови така оспорената част от съдебния акт съставът на Административен съд – Пловдив, след като е обсъдил представените пред него доказателства, приетите по делото заключения на ССчЕ и СТЕ, е приел, че „Красикапласт“ АД /в несъстоятелност/ не дължи вменените му публични общински вземания касателно ТБО /в компонентите й поддържане териториите за обществено ползване в населените места и обезвреждане на обезвреждането в депа или други съоръжения на битовите отпадъци/, при липсата на доказателства за предоставяне на услугите от О. А. който извод е мотивиран и с нормата на чл. 71 от ЗМДТ, в приложимата им към казуса редакция.
Настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.
За да е дължима таксата за битови отпадъци за услугите по чл. 62 от ЗМДТ, освен наличието на правна връзка между недвижимите имоти и правния субект по смисъла на чл. 11 от ЗМДТ /което в случая не е спорно/, е необходимо, на първо място, да са налице заповеди по чл. 63, ал. 2 от ЗМДТ, в които да са посочени районите и видът на услугите по чл. 62 от ЗМДТ, които се предоставят. Следва да се установи, че декларираните имоти, за които ТБО е начислена, попадат в териториалния обхват на определените със заповедите райони. По аргумент от чл. 71 от ЗМДТ следва да се установи, че услугите по поддържане чистотата на териториите за обществено ползване са реално извършвани от общината, както и, че тя разполага с депо или друго съоръжение за обезвреждане на битовите отпадъци.
Както правилно е възприел първостепенния съд по делото от страна на административния орган не са представени заповедите по чл. 63, ал. 2 от ЗМДТ, от които би могъл да се направи извод дали процесните имоти през периода 01.01.2014 г. - 31.12.2018 г., са попадали в границите на районите, в които общината е предвидила престиране на посочените услуги в обхвата на чл. 62 от ЗМДТ. Липсват каквито и да било доказателства услугата по поддържане териториите за обществено ползване в населените места да е реално предоставяна на територията на О. А. както и че О. А. разполага с депо или друго съоръжение за обезвреждане на битови отпадъци.
В този смисъл и не се споделят съображенията, изложени в касационната жалба, че необоснован е изводът на състава на първостепенния съд, че тези услуги реално са предоставяни, поради което и таксата за тях се дължи.
Както неведнъж е имал повод да се произнесе в своята константна практика ВАС, таксата битови отпъди не е данък и се дължи при доказаност не само на наличието на установената от закона правна връзка между конкретния недвижим имот и съответния правен субект /чл. 11 от ЗМДТ/, но и при доказаност и на правнорелевантния юридически факт – престирането на услугата /така например Решение № 222 от 9.01.2015 г. на ВАС по адм. д. № 2908/2014 г., VII о. и др./.
Съгласно чл. 62 ЗМДТ, в редакцията му до 01.01.2019 г., такса битови отпадъци се заплаща за услугите по събирането, извозването и обезвреждането в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, както и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места. Размерът на таксата се определя по реда на чл. 66 ЗМДТ за всяка услуга поотделно - сметосъбиране и сметоизвозване; обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения; чистота на териториите за обществено ползване. Нормата на чл. 63, ал. 1 ЗМДТ предвижда, че за имоти, намиращи се извън районите, в които общината е организирала събиране и извозване на битови отпадъци, се събира такса за ползване на депо за битови отпадъци и /или за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване. Според алинея втора, границите на районите и видът на предлаганите услуги по чл. 62 в съответния район се определят със заповед на кмета на Общината и се обявяват публично до 31 октомври на предходната година.
Така и чл. 71 от ЗМДТ /в приложимата му редакция след доп. с ДВ, бр. 101 от 2013 г., в сила от 1.01.2014 г./ постановява, че „не се събира такса за: 1.; 2. поддържане чистотата на териториите за обществено ползване – когато услугата не се предоставя от общината и 3. обезвреждане на битовите отпадъци и поддържане на депа за битови отпадъци и други съоръжения за обезвреждане на битови отпадъци - когато няма такива“.
Безспорно доказателствената тежест за установяването на тези юридически факти лежи изцяло върху административния орган /така чл. 170 ал. 1 от АПК, а и общото правило на чл. 154 от ГПК, съобразно които всяка една страна дължи доказване на онези положителни факти от обективната действителност, от които черпи благоприятни правни последици, и с които конкретната правна норма свързва своето проявление/. Последиците от несправянето с тази доказателствена тежест се свързват със задължението на съда да приеме за ненастъпили съответните правноревелантни към конкретния казус юридически факти.
С тази доказателствена тежест касаторът не се е справил, като не е ангажирал каквито и да било доказателства за определяне границите на районите и/или вида на предоставяните услуги, нито за установяване факта на реалното предоставяне конкретно на спорните услуга по поддържане териториите за обществено ползване в населените места и за разполагането с депо и/или друго съоръжение за обезвреждане на отпадъци. Т.е. органът не е доказал наличието на правните предпоставки, от които възниква задължението за заплащане на такса битови отпадъци, както правилно е приел и съставът на първостепенния съд.
Непълнотата на доказателствения материал не е касационно основание.
В този порядък без значение за изхода на правния спор е фактът, че както се изтъква в касационната жалба първостепенният съд е обсъждал в мотивите си и дължимостта на компонента от ТБО, свърза с предоставяне на услугата по сметосъбиране и сметоизвозване, в която част процесният АУЗД е бил отменен в хода на административния му контрол /именно поради непредоставянето на същата/, както и неотносими към касационния контрол са съображенията на касатора относно правилното определяне на данъчната оценка на спорните имоти, за което всъщност съобразно влязлата в сила част на съдебния акт /относно определените задължения за ДНИ/ не са изложени съображения, различни от възприетото от административния орган.
Вярно е, че съдът не указал на органа, съгласно чл. 171, ал. 5 АПК, че за обстоятелства от значение за делото не сочи доказателства. Това представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Но същественото нарушение на съдопроизводствените правила е порок на съдебното решение, за който съдът не следи служебно – по аргумент за противното от чл. 218, ал. 2 АПК, като съобразно чл. 218, ал. 1 АПК съдът се произнася само по посочените в жалбата пороци на решението. Порок съществено нарушение на съдопроизводствените правила и то конкретно свързан с липсата на конкретни указания в изпълнение на задължението по чл. 170, ал. 4 от АПК, касаторът - Н. О. "Местни приходи" в О. А. не твърди в касационната жалба.
С оглед на горното, при спазване на разпоредбата на чл. 218, ал. 1 и 2 във вр. с чл. 220 АПК, и при конкретно събрания по делото доказателствен материал, се следва изводът, че решението в оспорената му част, с която процесният АУЗД е отменен в частта му относно установените задължения за ТБО и прилежащи лихви за забава, като правилно и нестрадащо от релевираните в касационната жалба пороци – необоснованост и нарушение на материалния закон, следва да бъде оставено в сила.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, осмо отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1437 от 09.07.2021 г. постановено по адм. дело № 813 по описа за 2020 г. на Административен съд – Пловдив, в оспорената му част.
Решението е окончателно.
Вярно с оригинала,
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
/п/ СВИЛЕНА ПРОДАНОВА
секретар:
ЧЛЕНОВЕ:
/п/ Р. Д. п/ ТАНЯ КОМСАЛОВА