О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5045

гр. София, 06.11.2024 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 1414 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „Х.-91 – П. с-ие” СД, подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. А. Н. Н. срещу решение № 1546/07.12.2023 г., поправено с решение № 181/06.02.2024 г., постановени по въззивно гр. дело № 2149/2023 г. на Пловдивския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 147/24.04.2023 г. по гр. дело № 920/2022 г. на Асеновградския районен съд, като краен резултат дружеството-жалбоподател е осъдено да заплати на ищеца С. Д. Г. сумата 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания от трудова злополука – травматична ампутация на дистална фаланга на втория пръст на дясната ръка, настъпила на 05.12.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 05.12.2021 г. до окончателното изплащане на сумата.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради необоснованост, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Насрещната страна – ищецът С. Г., в отговора на касационната жалба, чрез процесуалния си пълномощник адв. А. Е. М. излага съображения за неоснователност на жалбата, както и доводи, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на дружеството-жалбоподател, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулиран следните правни въпроси: 1) за приложението на принципа за справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, с оглед проверка доколко е налице съответствие с предвидените в ППВС № 4/23.12.1968 г. общи критерии при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди; 2) за съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД; 3) за съдържанието на понятието „груба небрежност“ по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ и за съпричиняването; и 4) за критериите за намаляване на обезщетението, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че по тези правни въпроси обжалваната част на въззивното решение била в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 291/11.07.2012 г. по гр. д. № 951/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 548/24.07.2012 г. по гр. д. № 1490/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 18/08.02.2012 г. по гр. д. № 434/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 132/18.12.2020 г. по гр. д. № 4606/2019 г. на III-то гр. отд. на ВКС.

По така наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване, съдът намира следното:

Въззивният съд е дал разрешение на първите два правни въпроса по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД (относно съдържанието на понятието „справедливост“ и критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди), като е приел, че размерът на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди следва да се определи по справедливост, при отчитане на всички релевантни по делото обстоятелства и с оглед компенсиране на претърпените вреди в най-пълна степен. Съдът е изтъкнал, че понятието „справедливост“ не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица обективно проявили се обстоятелства, които имат значение за размера на обезщетението, независимо от специфичното им проявление във всяко дело. Посочил е също, че съгласно практиката на ВКС, за определяне справедливото обезщетение е необходимо да бъде намерен от съда точен паричен еквивалент не само на болките и страданията, понесени от увреденото лице, и тяхната продължителност, но и на всички неудобства, емоционални, физически и психически сътресения, които ги съпътстват. Изхождайки от тези принципни съображения, въззивният съд е обсъдил конкретно установените по делото (със заключенията на съдебно-медицинската и съдебно-психиатричната експертиза и свидетелските показания) релевантни обстоятелства, а именно: Причиненото от процесната трудова злополука увреждане на ищеца, се изразява в травматична ампутация на дисталната фаланга на втория пръст на дясната ръка. Проведено е двукратно оперативно лечение, като възстановяването на ищеца е продължило между шест месеца и една година, при възможни късни усложнения, каквото усложнение е налице и при ищеца – експертът-медик е констатирал, че при прегледа ищецът съобщава за остра болка при лек допир. Хватателната способност на крайника (дясната ръка) е запазена, но фината моторика е нарушена. Безвъзвратно е нарушена анатомичната цялост на пръста и предвид дългия период, изминал от инцидента, е невъзможно извършването на успешна трансплантация на липсващата фаланга, следователно за пострадалия ищец травмата остава трайна последица във времето. Ищецът е изпитвал много силни болки – плакал е, викал е и е казвал, че много го боли, будел се през нощта и не можел да спи от болките в ръката, сънувал е кошмари. Той се срамува от вида на ръката си, държи я в джоба си, прикрива я и не я подава при здрависване с други хора. Ищецът е преживял остра стресова реакция и последващо разстройство на адаптацията; развил е тревожно депресивно състояние, протрахирано протичане с чувство за вина, безпомощност и обреченост, с мисли за безпереспективност. Преживял е негативни емоционални реакции, но същите постепенно намаляват във времето своята интензивност. Личностните особености на ищеца, свързани с емоционална нестабилност, нестабилна самооценка и преживяното събитие, провокират с по-голяма интензивност тревожното му състояние. Преживяното стресово събитие и към момента на психиатричната експертиза води до негативни изживявания при ищеца, покриващи критериите на протрахиран тревожен синдром с емоционална лабилност и напрежение в общуването. В обобщение, преценявайки всички тези установени по делото обстоятелства, като е посочил, че съобразява силата, интензитета и продължителността на претърпените болки и страдания в резултат на претърпяната трудова злополука, както и тежестта на проведеното лечение, свързано с оперативните интервенции, въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение, отговарящо най-пълно и адекватно на характера на полученото увреждане, което е необратимо и остава до края на живота на ищеца, е в размер 30 000 лв.

Настоящият съдебен състав намира, че при така обсъдените обстоятелства, като критерии относно размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, и при възприетото от него разбиране относно понятието „справедливост“, въззивният съд е дал разрешение на първите два правни въпроса, поставени от касатора, което не е в противоречие, а е съобразено със задължителните указания и разяснения, дадени с т. 11 и мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., в които се приема следното: Понятието „справедливост“, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а винаги е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът и степента на увреждането, начинът и обстоятелствата, при които е получено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания, произтичащите от увреждането физически и психологически последици, тяхната продължителност и интензитет, възраст и социално положение на увредения и пр. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им по свое вътрешно убеждение, да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В този смисъл е и трайно установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, като посочените в случая от касатора четири решения на ВКС не са израз на тази практика, тъй като в тях не е даван отговор на двата въпроса по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, респ. – възприетото от въззивния съд разрешение на същите не е в противоречие и с тези решения на ВКС, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По подобни съображения касационното обжалване не следва да се допуска и по третия поставен от касатора правен въпрос – за съдържанието на понятието „груба небрежност“ и съпричиняването, по смисъла на чл. 201, ал. 2, т. 1 от КТ. Константната практика на ВКС, израз на която са и посочените от жалбоподателя – решение № 291/11.07.2012 г. по гр. д. № 951/2011 г. на IV-то гр. отд., решение № 18/08.02.2012 г. по гр. д. № 434/2011 г. на III-то гр. отд. и решение № 548/24.07.2012 г. по гр. д. № 1490/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, възприема следното разрешение на този въпрос: За разлика от компенсацията по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, която не предпоставя вина на пострадалия за съпричиняването на вредата, в трудовоправния режим прилагането на компенсацията предпоставя виновно допринасяне на пострадалия за настъпването на увреждането. При това правнорелевантна е не всяка форма на вината, а само грубата небрежност. При трудовата злополука обезщетението може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за увреждането си, като е допуснал груба небрежност. Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица (добрия стопанин) с оглед естеството на дейността и условията за извършването `и. Грубата небрежност не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание, и в нарушение на технологичните правила и на правилата за безопасност. Това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност – липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Съдът не дължи служебно произнасяне – при липса на изрично възражение на работодателя за допусната груба небрежност от работника или служителя, но при заявено искане за намаляване на обезщетението на това основание съдът следва да изложи мотиви относно механизма на увреждането, за да отговори на въпроса за наличието или липсата на груба небрежност.

В случая въззивният съд също е приел, че грубата небрежност, по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ, е липса на елементарно старание и внимание, пренебрегване на основни технологични правила и правила на безопасност, т. е. тя се изразява в неполагането на онази грижа, която следва да се очаква от най-небрежния, зает със съответната дейност при подобни условия, при проявена от работника липса на елементарно старание и внимание, и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Приел е също, че тежестта за установяване на тези обстоятелства е върху работодателя-ответник, както и че изводът за наличие на груба небрежност не може да се основава на предположение. Окръжният съд е посочил, че в настоящото производство от страна на работодателя са наведени твърдения, че ищецът не е вложил нужното внимание при изпълнение на задълженията си, разсеял се по време на работа, с което предизвикал затискането на пръста си между частите на машината, тъй като не го извадил навреме от нея; като причина за настъпване на трудовата злополука, се сочи забавената реакция на ищеца. Съдът е посочил още, че за установяване на тези обстоятелства са събрани единствено гласни доказателства относно механизма на работа с екструдерната машина, но е намерил, че същите не са достатъчни да установят по несъмнен начин механизма на настъпване на злополуката. В тази връзка съдът е изложил и съображения, че преценката за допусната груба небрежност, пренебрегвайки основни правила за безопасност, е в зависимост от конкретните обстоятелства, при които е настъпила злополуката, от поведението на работника, съпоставено с изискванията за безопасност, които същият не е спазил. Въззивният съд е приел обаче, че от показанията на разпитаните по делото свидетели – очевидци на злополуката, не става ясно какви са конкретните правила за безопасност, които следва да бъдат спазвани при работа със съответната машина, нито в какво се изразява твърдяното им нарушение от страна на ищеца. С оглед това въззивната инстанция напълно е споделила извода на първостепенния съд, че действията на ищеца не могат да се квалифицират като груба небрежност, като дори и да е извършено някакво нарушение на правилата за безопасност, то става дума за неопитност, предвид факта, че ищецът е постъпил на работа едва два дни преди злополуката и за пръв път е работил на екструдерната машина. Окръжният съд е приел, че такава неопитност по никакъв начин не може да се определи като груба небрежност – в смисъла на неполагане на дължимата грижа, каквато и най-небрежният би положил. Гореизложеното е обосновало и изводите на въззивния съд, че ответникът не е доказал при условията на пълно и главно доказване, че е допусната груба небрежност от страна на ищеца, поради което възражението за съпричиняване настъпването на злополуката е неоснователно и приетият размер на обезщетение за неимуществени вреди не следва да бъде намален.

С така изложените съображения от въззивната инстанция, въпросът относно съдържанието на понятието „груба небрежност“ и съпричиняването, по смисъла на чл. 201, ал. 2, т. 1 от КТ, е разрешен в съответствие, а не в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС, поради което и по отношение на този правен въпрос не налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

Също видно от горепосочените мотиви към обжалваното решение – като е приел за недоказано възражението на ответното дружество-касатор по чл. 201, ал. 2, т. 1 от КТ, въззивния съд не е обсъждал, респ. – не е давал и разрешение на четвъртия правен въпрос в изложението на жалбоподателя – относно критериите за намаляване на обезщетението, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука при допусната груба небрежност. Следователно този въпрос, като необуславящ правните изводи на окръжния съд във въззивното решение, не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл – и т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

В заключение, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведенитe от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода на делото, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, във вр. с чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на процесуалния пълномощник на ищеца – адв. А. Е. М., претендираното адвокатско възнаграждение за оказаната безплатно адвокатска помощ, осъществена чрез подаването на отговора на касационната жалба. Предвид фактическата и правна сложност на касационното производство и обема на извършената от адвоката работа, съдът му определя възнаграждение в размер 500 лв. В тази връзка съдът съобразява и решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, съгласно което, при определяне размера на адвокатското възнаграждение, съдът не е обвързан от минималните размери, определени съобразно Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, респ. – от ограничението по чл. 38, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, което препраща към наредбата.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1546/07.12.2023 г., поправено с решение № 181/06.02.2024 г., постановени по въззивно гр. дело № 2149/2023 г. на Пловдивския окръжен съд, – в частта, с която „Х.-91 – П. с-ие” СД е осъдено да заплати на С. Д. Г. сумата 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания от трудова злополука – травматична ампутация на дистална фаланга на втория пръст на дясната ръка, настъпила на 05.12.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 05.12.2021 г. до окончателното изплащане на сумата.

В останалата част въззивното решение не е обжалвано.

ОСЪЖДА „Х.-91 – П. с-ие” СД с ЕИК[ЕИК] да заплати на адвокат А. Е. М. с личен № [ЕГН] сумата 500 лв. (петстотин лева), представляваща възнаграждение за оказаната безплатно адвокатска помощ на С. Д. Г. в касационното производство по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: