Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. С. И. и М. Ц. М. срещу решение № 131/08.06.2021 г. по в. т.д. № 20214001000008/2021 г. на Апелативен съд - В. Т, с което е потвърдено решение № 260007/23.09.2020г. на Окръжен съд-Ловеч по т. д. № 134/2019г. на Окръжен съд-Ловеч в частта за отхвърляне на предявения от К. С. И. против ЗАД“ОЗК-Застраховане“АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за заплащане на сумата над 50 000 лв. до 140 000 лв. и на предявения от М. Ц. М. против ЗАД“ОЗК-Застраховане“АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за заплащане на сумата над 30 000 лв. до 130 000 лв., които суми представляват обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 30.05.2018г.

Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Ответникът ЗАД“ОЗК-Застраховане“АД e подал писмен отговор на касационната жалба, в който оспорва наличието на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по същество самата жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение и определи дължимите обезщетения ВТАС е възприел констатациите на ЛОС относно вида, характера и степен на уврежданията, получени от пострадалите, период на тяхното проявление, продължителност и интензивност на претърпените болки и страдания, вкл. психически и емоционални такива, продължителност на оздравителния процес, препятстването на нормалния живот на пострадалите, възрастта им, обективното им здравословно състояние към настоящия момент, датата на настъпване на увреждането и икономическата конюнктура в страната към този момент. Обсъдил е, че в резултат на травматичните увреждания касаторката И. е получила усложнения - намаляване силата на захвата на ръката, като е посочил, че възстановяването зависи от психиката на конкретния човек, но травмата не е такава, която да обуславя трайно увреждане и невъзможност да се движи ръката, както и че вследствие на гръдната травма, дихателният капацитет на лицето е намален - същата има затруднено дишане, задъхване и уморяемост, за цял живот, което затруднено дишане и задух обаче могат да бъдат отстранени при правилен режим и лечение. По отношение на касатора М. е взел предвид изложеното от вещото лице, че няма данни за скъсяване на крака вследствие на счупването на лявата бедрена кост. След като са били съобразени изплатените извънсъдебно от застрахователя суми, въззивният съд е счел, че присъдените с първоинстанционното решение за касаторката 50 000 лв. и за касатора 30 000лв. представляват справедливо обезщетяване на неимуществените вреди, получени в резултат на процесното ПТП.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поставят следните правни въпроси: 1/относно критериите за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и за задължението за задължително излагане от страна на съда на съображения за определяне на размера; 2/ за задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, за да направи своите фактически и правни изводи по същество на спора, за което да изложи свои мотиви. По двата правни въпроса касаторът въвежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като счита, че обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968 г., решение № 78/07.05.2013 г. по т. д. № 490/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 103/09.11.2020 г. по т. д. № 2546/2019г. и др. – по първи въпрос, а по втори въпрос – на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС и на решение № 219/02.12.2014г. по гр. д.№ 1325/2014г. на ВКС, III г и решение № 715/05.11.2010г. по гр. д. № 139/2010г. на ВКС, IV г. о.

Настоящият състав на ВКС намира, че правните въпроси са обусловили крайните правни изводи на въззивния съд. Не е изпълнено изискването за осъществяване на допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно задължителната за съдилищата практика, обективирана в ППВС №4/68г. и цитираната от касаторите практика в решенията по чл. 290 ГПК понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. За да се определи размерът, съставляващ справедливо овъзмездяване на претърпените в резултат от деликта болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди, с оглед характера и тежестта на уврежданията, интензитетът и продължителността на болките, както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Задълбоченото изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост”, е гаранция за постигане на целта на чл. 52 ЗЗД - справедливо възмездяване на произлезлите от деликта неимуществени вреди. В разглеждания случай въззивният съд в съответствие с така посочената задължителна практика е направил своята преценка за проявлението на различните релевантни обстоятелства към датата на деликта и на тази основа е определил размера на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди за всяко увредено лице, включително и чрез препращане към мотивите на ЛОС по реда на чл. 272 ГПК. С оглед приетото в служебно известните на състава на ВКС и постановени на осн. чл. 290 ГПК: решение № 237/24.06.2010 г. по гр. д. № 826/2009 г. и решение № 120/04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на ВКС, IV г. о., поради пълно съвпадание на фактическите и правни изводи апелативният съд е мотивирал своето решение, чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд, с които е обосновавал изводите си по съществото на спора.

Позовал се е на заключенията на СПЕ и на СМЕ и на събраните писмени доказателства, като изрично е разгледал усложненията в състоянието и на двамата пострадали. Обсъдил е изрично оплакванията по въззивната жалба. Несъгласието на касаторите с крайните фактически изводи е оплакване за необоснованост на въззивното решение и не може да бъде проверено във фазата по селекция на въззивната жалба.

Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

Водим от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 131/08.06.2021 г. по в. т.д. № 20214001000008/2021 г. на Апелативен съд - В. Т, с което е потвърдено решение № 260007/23.09.2020г. на Окръжен съд-Ловеч по т. д. № 134/2019г. на Окръжен съд-Ловеч в частта за отхвърляне на предявения от К. С. И. против ЗАД“ОЗК-Застраховане“АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за заплащане на сумата над 50 000 лв. до 140 000 лв. и на предявения от М. Ц. М. против ЗАД“ОЗК-Застраховане“АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за заплащане на сумата над 30 000 лв. до 130 000 лв., които суми представляват обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 30.05.2018г.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: