О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3111

гр. София, 26.11.2024 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА

ЧЛЕНОВЕ : ПЕТЯ ХОРОЗОВА

И. А.

изслуша докладваното от съдия Б. Й. т. д. № 806 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ДаллБогг : Живот и Здраве“ АД със седалище в [населено място] - чрез процесуален представител юрисконсулт, срещу решение № 1159 от 17.10.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1617/2023 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение е потвърдено решение № 3257 от 16.11.2022 г., постановено по гр. д. № 8265/2021 г. на Софийски градски съд, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение по същото дело от 01.03.2023 г., в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която застрахователното дружество - касатор е осъдено да заплати на основание чл.432, ал.1 КЗ на Р. Е. К. обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на В. Н. В., настъпила при ПТП на 18.11.2020 г., в размер на 70 000 лв. (разлика над сумата 30 000 лв. до сумата 100 000 лв.), ведно със законната лихва от 25.11.2020 г. до окончателното плащане. Решението на първоинстанционния съд не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която искът по чл.432, ал.1 КЗ, предявен като частичен за 100 000 лв. от вземане с посочен общ размер 200 000 лв., е уважен за сумата 30 000 лв., с оглед на което не е било предмет на въззивна проверка.

В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалваното решение и се прави искане за неговата отмяна с произтичащите от това последици - отхвърляне на иска и присъждане на разноски. Навеждат се оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон - чл.52 ЗЗД, чл.380 КЗ вр. с чл.95 ЗЗД и чл.51, ал.2 ЗЗД, при определяне на размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди и началния момент, от който застрахователят дължи законна лихва в случай на неизпълнение на задължението на правоимащия за посочване на банкова сметка, както и при разрешаване на спора за принос на пострадалия по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД; за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в превратно тълкуване на събраните по делото доказателства и липса на всестранна обективна оценка на доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност; за необоснованост на изводите на въззивния съд относно обема и съдържанието на претърпените от ищеца неимуществени вреди, които имат значение за прилагането на чл.52 ЗЗД, поведението на пострадалия, релевантно за произнасяне по възражението за принос, и началния момент на задължението за законна лихва.

В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдения, че въззивното решение съдържа произнасяне по следните значими за изхода на делото въпроси, които са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика в Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС и с посочена практика на ВКС по чл.290 ГПК : „Кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.52 от ЗЗД при предявен пряк иск срещу застрахователя; При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционния съд относно възприетия справедлив размер на обезщетение от 100 000 лв. в полза на Р. Е. К. и относно възприетия процент на съпричиняване от пострадалия в ПТП (неправилно занижен принос на загиналия) и последвалия вредоносен резултат, въззивният съд длъжен ли е да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя, съгласно ч.236, ал.2 ГПК и чл.235, ал.2 и ал.3 ГПК, и самостоятелно да установи фактическата обстановка и да определи справедлив размер на обезщетението, към които да приложи относимите материалноправни норми“. За първия въпрос се сочи и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с аргумент, че въпросът е от значение за точното прилагане на чл.52 ЗЗД и че разглеждането му ще допринесе за обогатяване на съдебната практика по случаи, свързани с обезщетения за вреди от ПТП.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация Р. Е. К. от [населено място] - чрез пълномощник адв. П. К. от САК, в който е изразено становище за недопустимост на касационната жалба в частта, с която е поискана отмяна на въззивното решение за сумата 30 000 лв., по отношение на която първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила, а в останалата част - поради липса на правен интерес от обжалването, предвид извършеното от касатора, в изпълнение на обжалваното въззивно решение, доброволно плащане на присъденото обезщетение от 70 000 лв., ведно с дължимите до датата на плащането законни лихви. В условията на евентуалност в отговора се излагат съображения за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба по същество.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.

Неоснователно е възражението на ответника по касация за частична недопустимост на жалбата с оглед заявеното в нея искане за отмяна на въззивното решение по отношение на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 30 000 лв. Дружеството - касатор не е обжалвало първоинстанционното решение в осъдителната част за сумата 30 000 лв. и същото е влязло в сила в тази част. Предмет на обжалване с касационната жалба е въззивното решение, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд в обжалваната пред въззивната инстанция част относно присъденото обезщетение от 70 000 лв. (разлика над сумата 30 000 лв. до сумата 100 000 лв.), поради което погрешно формулираното искане за отмяна на въззивното решение и за отхвърляне на иска за целия предявен размер от 100 000 лв. не води до частична недопустимост на жалбата.

Като неоснователно съставът на ВКС преценява и възражението за недопустимост на касационната жалба поради липса на правен интерес за касатора да обжалва доброволно изпълненото от него въззивно решение. Съгласно чл.404, т.1 ГПК осъдителните решения на въззивните съдилища подлежат на принудително изпълнение преди влизането им в сила. В случая плащането на обезщетението от 70 000 лв., ведно със законната лихва, е извършено от касатора в хода на образувано изпълнително производство за принудително удовлетворяване на присъденото с въззивното решение вземане. При наличие на предприети действия за принудително изпълнение на решението доброволното плащане не може да бъде аргумент за отричане на правния интерес от подаване на касационна жалба. Посоченото в подкрепа на възражението решение № 144/12.08.2016 г. по т. д. № 603/2015 г. на ВКС, І т. о., е постановено при различни факти (доброволно плащане въз основа на влязла в сила част на решение на първоинстанционен съд преди подаване на насрещна въззивна жалба от осъдения длъжник) и даденото с него разрешение за липса на правен интерес от обжалването е неприложимо за касационната жалба по настоящото дело.

За да потвърди решението на Софийски градски съд в частта, с която е уважен предявеният от Р. Е. К. против „ЗАД ДаллБогг : Живот и Здраве“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за сумата 70 000 лв. (разлика над сумата 30 000 лв. до претендираните с частичния иск 100 000 лв.), Апелативен съд - София е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и след обсъждане на поддържаните във въззивното производство доводи и възражения на страните е достигнал до решаващите изводи, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение от 100 000 лв. удовлетворява изискването на чл.52 ЗЗД за справедливост и не подлежи на намаляване при предпоставките на чл.51, ал.2 ЗЗД поради недоказан принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат.

Въззивният съд е съобразил, че ищецът Р. Е. К. не е биологичен баща на починалия при произшествието на 18.11.2020 г. В. В. (на 22 г.) и че претендира обезщетение за неимуществени вреди в качеството на лице, което е съжителствало фактически с майката на починалия и го е отлежало от ранна детска възраст. От показанията на разпитаните по делото свидетели Ц. Ц. и В. В. - съпруга на ищеца (чиито показания са преценени съобразно чл.172 ГПК), съдът е приел за доказано, че фактическото съжителство между ищеца и свидетелката В. В. е започнало по време, когато В. е бил на четири години, и оттогава ищецът е живял заедно с В.; От самото начало ищецът приел В. за свой син - полагал ежедневни грижи за него, възпитавал го и го издържал; В годините на израстване В. не поддържал отношения с биологичния си баща, а отношенията му с ищеца били като с биологичен баща - изпитвали взаимна обич, споделяли общи интереси и В. възприемал ищеца като свой баща; Ищецът понесъл тежко смъртта на В., споделял, че е изгубил син, бил непрежалим в мъката си и не можел да превъзмогне загубата, продължавал да изпитва душевни страдания. След съвкупна преценка на свидетелските показания въззивният съд е достигнал до извод, че с оглед създадените отношения на близост, наподобяващи по съдържание родствената връзка между баща и син, смъртта на В. представлява огромна емоционална травма, която ще съпътства ищеца за цял живот. Поради това и като е взел предвид действителното съдържание на отношенията, младата възраст на починалия и начина, по който неговата смърт се е отразила на ищеца, интензитета на понесените болки и страдания и техния необратим характер, съдът се е произнесъл, че претърпените от ищеца неимуществени вреди ще бъдат обезщетени справедливо със сумата 100 000 лв. При формиране на извода за справедливия размер на обезщетението въззивният съд е отчел икономическата обстановка в страната, стандарта на живот и лимитите по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите към момента на настъпване на вредите.

Във въззивната жалба ответникът - застраховател е поддържал възражение, заявено още с отговора на исковата молба, че дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД поради факта, че пострадалият В. В. е допринесъл за собствената си смърт като е управлявал лек автомобил без поставен предпазен колан. За да се произнесе по възражението, въззивният съд е обсъдил заключенията на назначените в първоинстанционното производство експертизи - автотехническа и комплексна съдебно медицинска и автотехническа. Въз основа на констатациите в заключенията съдът е приел, че произшествието от 18.11.2020 г. е реализирано в тъмната част на денонощието, на мокър път с крива с радиус при осевата линия 125 м.; Управляваният от В. В. лек автомобил „О. В. е ударен от внезапно навлязъл в платното му насрещно движест се със скорост, по-висока от критичната за съответния пътен участък (около 110 км/ч), автомобил марка „БМВ“; Към момента на удара лекият автомобил „О. В. се е движил със скорост около 45 км/ч и внезапният удар го е направил неуправляем, лишавайки водача от време и от възможност да реагира върху волана; От удара в лявата странична част на автомобила водачът В. В. получил множество тежки телесни увреждания, несъвместими с живота, от които е последвала смъртта му. Вещите лица, изготвили комплексната експертиза, са изразили мнение, че към момента на инцидента В. е бил без поставен предпазен колан, което е позволило свободното движение на тялото му вътре в автомобила, но независимо от това са дали заключение, че с оглед механизма на настъпване на произшествието, значителните повреди по автомобила, естеството и тежестта на телесните увреждания, поставеният предпазен колан не би бил ефективен за предотвратяване на леталния изход и дори за получаване на по-леки увреждания. Въззивният съд е кредитирал заключенията като обективни и обосновани и съобразно възприетите въз основа на тях факти е споделил извода на първоинстанционния съд, че допуснатото от В. нарушение на правилата за движение по чл.137а ЗДвП обективно не се намира в причинно - следствена връзка с произлезлите от произшествието вреди. В съответствие с този извод и като се е позовал на константната практика на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, въззивният съд се е произнесъл, че не е налице принос на пострадалия по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД и няма основание определеното по справедливост обезщетение да бъде намалявано.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение.

Първият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК - относно критериите, които следва да бъдат съобразени от съда при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.52 ЗЗД, е включен в предмета на делото и е значим за неговия изход, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и с посочената от касатора практика на ВКС - задължителна и каузална.

С Постановление № 4/1968 г. Пленумът на Върховния съд е отговорил на въпроса кои са критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД и имат значение при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. В т.11 на постановлението е указано на съдилищата, че при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите, и в мотивите към съдебното решение да се посочват конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на вредите. В т. ІІ от съобразителната част на постановлението е разяснено, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост и че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на обезщетението; В случаите на смърт от значение за размера на обезщетението са и възрастта на пострадалия, неговото обществено положение, отношенията между пострадалия и лицето, което търси обезщетение. Задължителните указания на Пленума на ВС са намерили отражение и в създадената при действието на чл.290 ГПК практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, в която е възприето разбирането, че за да удовлетворява изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД и да компенсира в най-пълна степен причинените неимуществени вреди, присъденото от съда обезщетение следва да е определено при съблюдаване на посочените в ППВС № 4/1968 г. критерии и след задълбочена преценка на всички релевантни за спора обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост”.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, след като е взел предвид всички установени по делото правнорелевантни факти, които в конкретния случай попълват съдържанието на понятието „справедливост”. Съобразени са както общите критерии, указани в ППВС № 4/1968 г., така и специфичните за спора обстоятелства, разкриващи действителното съдържание на отношенията между ищеца и починалия при произшествието В. В.. За да определи справедливото обезщетение, въззивният съд е взел предвид създадените между ищеца и починалия близки житейски отношения, наподобяващи отношенията между биологични баща и син, продължителният период от време, през който ищецът е отглеждал починалия и се е грижил за него като биологичен баща, обстоятелствата, при които е настъпила смъртта, тежестта и необратимия характер на понесените от ищеца морални болки и страдания по повод загубата на близкия човек и цялостното отражение на тази внезапна загуба върху живота и психоемоционалната сфера на ищеца. Определянето на обезщетение в пълния претендиран с иска (предявен като частичен) размер не е обусловено от несъобразяване в достатъчна степен на всички релевантни за приложението на чл.52 ЗЗД критерии, а е резултат от извода на въззивния съд, че с оглед установените по делото факти, които в конкретния случай изпълват със съдържание понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД, точният паричен еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на сумата 100 000 лв. В съответствие с формираната при действието на чл.290 ГПК практика на ВКС (решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. състав на ВКС, I т. о.) при определяне на размера на обезщетението въззивният съд е взел предвид и обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на вредите, чието отражение са действалите към същия момент нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. От мотивите към въззивното решение е видно, че въззивният съд е формирал решаващите си изводи относно справедливия размер на обезщетението в съответствие със задължителната практика на ВС и ВКС, както и с посочената от касатора практика на ВКС, поради което няма основание решението да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

За въпроса по т.1 се поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но предвид съществуващата трайна, непротиворечива и ненуждаеща се от промяна и осъвременяване съдебна практика относно критериите, които имат значение за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, не би могло да се приеме наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК (аргумент от т.4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).

Формулираният в т.2 на изложението въпрос е от значение за правилността на обжалваното решение и съобразно разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не може да се квалифицира като правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът отразява в синтезиран вид оплакванията от касационната жалба, че въззивният съд се е произнесъл по размера на обезщетението за неимуществени вреди и по възражението за принос на пострадалия, предпоставящ намаляване на обезщетението на основание чл.51, ал.2 ЗЗД, без да извърши самостоятелна преценка на фактите и доказателствата и без да обсъди доводите във въззивната жалба на ответника - застраховател. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не извършва проверка за материална и процесуална законосъобразност на обжалваното въззивно решение и не преценява дали изводите на въззивния съд по съществото на спора са обосновани (с изключение на проверката за очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, на каквато касаторът не се е позовал). От изложените към обжалваното решение мотиви се установява, че въззивният съд е формирал изводите си за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди и за липса на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД след самостоятелен анализ и преценка на събраните по делото доказателства, в т. ч. и на заключенията на назначените от първата инстанция експертизи, като е отговорил на оплакванията и доводите в подадената от настоящия касатор въззивна жалба. Несъгласието на касатора с изводите, до които е достигнал въззивният съд в резултат на съвкупната преценка на доказателствата и на възприетите въз основа на тях факти, релевантни за произнасянето по иска с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, е без значение за селектирането на касационната жалба и не може да послужи като основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.

По изложените съображения решението по в. гр. д. № 1617/2023 г. на Апелативен съд - София не следва да се допуска до касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1159 от 17.10.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1617/2023 г. на Апелативен съд - София.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :