О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5266
София, 19.11.2024 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВАкато разгледа докладваното от съдия А. Б. гр. дело № 1530 по описа за 2024 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от М. Д. К., чрез адвокат Пр. П., срещу въззивно решение № 17 от 22.01.2024 г., постановено от Пазарджишки окръжен съд по в. гр. д. № 630/2023 г.
Касаторът излага доводи за неправилност. Моли за присъждане на съдебноделоводните разноски по делото във всички инстанции. Обосновава допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Насрещната страна “К. Л.“ ЕООД отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Жалбата съдържа и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
В. П. окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Пещерски районен съд, е отхвърлил иска на М. Д. К. срещу “К. Л.“ ЕООД с правно основание чл. 200 КТ за присъждане на обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания вследствие от трудова злополука, настъпила на 28.11.2019 г., ведно с компенсаторна лихва, считано от датата на увреждането.
За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че от 15.06.2018 г. насрещните страни са в трудови правоотношения. М. К. заема длъжността „шофьор на товарен автомобил /международни превози/ над 12 тона“ Той управлява на 28.11.2019г. поверения му автомобил – влекач и ремарке с българска регистрация М. К.. Същият участва в произшествието като водач на състав от превозни средства, с българска регистрация, на магистрала А1, отсечка 657, към върха на склона Ч. в посока С. (С.). По време на движението камионът започва да пуши силно, да гори и кабината на влекача, при спиране, последната е обхваната от пожар и шофьорът започва да го гаси, но неуспешно. В резултат, водачът получава лека телесна повреда - изгаряния. На място полицейските служители му оказват първа помощ до пристигането на спасителите от спешна помощ, които го откарват до Обща болница - И.. Получените увреждания са: свежо пламъково, множествено изгаряне на части от лицето, двете предмишници и предна коремна стена от II АБ степен - 9%, като по време на болничния престой не са настъпили усложнения. Работодателят е уведомен за инцидента в деня на настъпването му. На 29.11.2019 г. служител на дружеството пристига в С., за да прибере пострадалия работник; двамата отпътуват за България на 30.11.2019 г.
Окръжният съд приел, че макар да става дума за трансграничен инцидент, в случая е приложимо българското право. Работникът е бил надлежно командирован и инцидентът е станал при изпълнение на трудовата му функция. Съдът изложил още съображения, че наличието на трудова злополука не може да бъде определяно инцидентно в исково производство от гражданския съд; законовата уредба изисква издаване на административен акт за установяване на трудова злополука, на осн. чл.60 от КСО. Липсата на административен акт за установяване на трудова злополука препятства възможността тя да бъде установявана в рамките на исковото производство. В случая са настъпили увреждания, които не са сред хипотезите, в които задължително компетентният административен орган трябва да разследва злополуката. Прието е, че такова разследване е могло да бъде извършено след сезиране от страна на осигурителя или от страна работника, но ищецът не спори, че в законния срок от една година не е подал декларация за трудова злополука.
Въззивната инстанция признала, че първостепенният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, като в доклада по чл. 146 ГПК е признал за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че инцидентът от 28.11.2019 г. представлява трудова злополука, а после, едва в съдебното решение обявил, че съществуването на трудова злополука следва да бъде установено в нарочно развито производство извън това по чл. 200 КТ, за каквото по делото няма данни да е извършено. Въззивният съд посочил, че районният съд е бил длъжен да даде указания на ищеца, което обаче не е направено. Също така изяснил, че въззивникът – ищец е имал възможност да поиска от въззивния съд събиране на доказателства за издаване на административен акт по КСО (чл.266 от ГПК). В случая обаче няма искане до въззивния съд да допусне доказателства за установяване на вида на злополуката. Допълнително е изяснено, че във въззивна инстанция, нито по-рано в хода на исковото производство, се съдържа твърдение за осъществена процедура по КСО, като дори сам ищецът не спори, че в законния срок от една година не е подал декларация за трудова злополука. Изяснено е, че разследване по административен ред е могло да бъде извършено след сезиране от страна на осигурителя или от страна на работника.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с въпроса: когато с доклада си по чл.146 ГПК първоинстанционният съд е приел, че факт от предмета на доказване е безспорен, може ли въззивният съд за първи път в мотивите на решението си и в противоречие с доклада по чл.146, ал.1, т.4 ГПК да приеме, че същият този факт е спорен, без преди това да е дал указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и без да е указал на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства. Твърди противоречие на въззивното решение с решение № 60214 от 07.10.2021 г. по гр. д. №3782/2020 г. на ВКС, III г. о. и т. 2 на ТР № 1 от 9.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС;
Въпросът е неотносим към постановеното от въззивния съд по обсъжданото дело - не той, а първоинстанционният е този, който едва в решенето си е приел, че признато за безспорно с доклада по чл. 146, ал. 1 ГПК, подлежи на доказване от ищеца. Съображенията на въззивния съд са други, за да потвърди като резултат първоинстанционното решение.
Следва да се посочи, че липсва и противоречие на въззивния съдебен акт с цитираното от касатора решение на ВКС. В последното е разяснено, че съдът може, но не е длъжен, да обяви релевантен факт за безспорен между страните и ненуждаещ се от доказване. Когато обаче го стори по чл.146, ал.1, т.4 от ГПК, той освобождава страните от задължението да сочат доказателства за тези обстоятелства. Няма пречка, също така, съдът – първостепенен или въззивен, да промени своя извод и да приеме, че съответният факт не е безспорен, като го обяви отново за спорен, за което е длъжен обаче изрично и ясно да уведоми страните и да разпредели тежестта на доказването му. Тази промяна не може да бъде отразена едва в мотивите на въззивното решение.
По настоящото дело, след постановяване на първоинстанционното решение на районния съд, на страните е станало известно, че квалифицирането на злополуката като трудова по своя характер следва да бъде установено и то, от ищеца по спора. Той, във въззивната си жалба е имал възможност да поиска събиране на доказателства, ако твърди, че трудовата злополука е установена по надлежен ред. Дори да се приеме, че въззивният съд е трябвало да уведоми отново изрично страните, че релевантното обстоятелство подлежи на доказване и за кого е тежестта на доказване, то в случая това е без значение за крайния резултат. Няма спор, че декларация не е подадена нито от работодателя, нито от пострадалия работник в преклузивния срок и съответно липса издадено разпореждане по чл.60 КСО.
В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с въпроса: липсата на индивидуален административен акт - разпореждане за установяване на трудова злополука по чл.60 от КСО, представлява ли пречка за уважаване на иск по чл.200 от КСО, когато работодателят своевременно е бил уведомен от работника по реда на чл.67 от КСО за настъпването на злополуката, но на свой ред, самият той, в нарушение на чл.57 от КСО, не я е декларирал пред органите на НОИ, и/или като ответник в производството по разглеждане на иск по чл.200 КТ, признава наличието на злополука както и фактът, че тя е трудова по своя характер – твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че и по този въпрос няма основание за допускане на касационно обжалване.
В новата практика на Върховния касационен съд – за случаите, когато спорните отношения се уреждат при действието на КСО, безсъмнено се приема, че признаването на определено злополука за трудова, както и установяването на заболяването като професионално, е от изключителна компетентност на специализираните органи. Липсата на такова решение изключва възможността за установяване трудовия характер на злополуката или професионалния характер на заболяването инцидентно от съда, в исковия процес по чл. 200 КТ. (напр. решение № 319 от 22.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 204/2009 г., III г. о., решене № 31 по гр. д. № 1894 за 2009 г. на IV ГО., решение № 753 от 28.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 457/2010 г., III г. о., решение № 109 от 12.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 622/2011 г., IV г. о., решение № 374 от 23.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3766/2013 г., IV г. о., решение № 339 от 10.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 859/2010 г., IV г. о., решение № 238 от 22.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 841/2010 г., IV г. о., решение № 462 от 9.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1304/2010 г., IV г. о., решение № 74 от 5.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2813/2018 г., III г. о., решение № 44 от 26.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1822/2020 г., III г. о.)
Процедурата по квалифициране на злополуката като трудова е предвидена в КСО и, приетата в изпълнение на чл. 57 от същия, Наредба за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, приета с ПМС № 263 /ДВ бр.6/2000г, в сила от 01.01.2000г/. Този ред е административен по своя характер и се явява специален спрямо общия исков, което изключва от приложение последния.
В разпоредбата на чл. 3 ал.1 от Наредбата е посочено, че осигурителят е длъжен в срок от 3 работни дни да декларира пред териториалното поделение на Националния осигурителен институт всяка трудова злополука, която се вписва в регистъра на трудовите злополуки в предприятието. В случай, че работодателят не изпълни това свое задължение, пострадалият или неговите наследници имат право да подадат декларацията в срок от една година от настъпването на злополуката в ТП на НОИ – ал.3.
След извършена проверка, подробно регламентирана в Наредбата, длъжностното лице по чл.60 ал.1 КСО издава разпореждане за приемане или неприемане на злополуката за трудова по утвърден от управителя на НОИ формуляр. Разпореждането на органа по чл.60 ал.1 КСО има двойствено значение - от една страна представлява индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука, а от друга страна е официален удостоверителен документ за установените в него факти и в частност за наличието на трудова злополука като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на ответника-работодател и от който зависи съществуването на правото.
За случаи, когато работодателят не предприеме нужното да декларира злополуката, законът предвижда възможност и за работника – той има право да подаде декларацията в срок от една година от настъпването на злополуката в ТП на НОИ. Упражняването на права зависи от носителя им и, при бездействие, не може да ги реализира, позовавайки се на бездействието на насрещната страна.
Даденото тълкуване е възприето от Върховния касационен съд в множество решения по чл. 290 ГПК, между които и цитираните по-горе, което изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, доколкото липсва твърдение, а и настоящият състав не намира основания за изоставяне на наложилото се тълкуване (срв. разясненията по ТР 1-2009-ОСГТК ВКС).
Следва да се посочи, че поради пропускането на преклузивния едногодишен срок за подаването на декларацията, съдът не би могъл да приеме възприеме настоящата искова молба, като такава пред ненадлежен орган, на който не е подведомствена за разглеждане и която би могла да бъде препратена на компетентния за това орган, а именно ТП на НОИ.
Относно признанието на факти от страните по делото – те не обвързват съда; признанието на неизгоден за страната факт е доказателствено средство, което следва да се преценява от съда, ведно с всички други доказателства – поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение и в съответствие с правните норми. Специално, относно казуса, следва да бъде изяснено и това, че определянето на злополуката като „трудова“ е квалификация, обстоятелството дали тя е била установена като такава по надлежен ред подлежи на доказване в исковото производство, като работодателят не е направил признание, че има издаден акт по чл. 60, ал. 1 КОС, влязъл в сила. Признанието не може да замести законовото изискване за съставяне на административен акт в специална процедура, с който единствено е възможно установяването на релевантния факт.
Касаторът счита, че решението се явява и очевидно неправилно „при пълната доказаност на настъпила трудова злополука и при съдебно признание на същата от страна на работодателя, отричането на трудовия характер на злополуката от съда, единствено поради липсата на разпореждане по чл. 60 КОС“, обуславя извод за наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Така изложените от касатора съображения не са от тези, които биха обусловили извод за очевидно неправилно въззивно решение. Очевидно неправилен е съдебният акт при допуснати от съда нарушения, при които законът е приложен в неговия противоположен смисъл, т. е.съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, извън формиране на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно и безпристрастно, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая нито служебно, нито с оглед изтъкнатите в касационната жалба пороци на въззивното решение, е възможно да се обоснове наличието на очевидна неправилност, която да е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Изложените от касатора съображения по приложението на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК са оплаквания, обусловили и разгледаните по-горе хипотези на допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 17 от 22.01.2024 г., постановено от Пазарджишки окръжен съд по в. гр. д. № 630/2023 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: