Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на директора на Районно управление "Социално осигуряване" (РУСО) - гр. Б. срещу решение № 79 от 03.02.2009 г. по адм. дело № 652/2009 г. на Административен съд - гр. Б..

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК срещу съдебно решение, което подлежи на касационно обжалване и е допустима. Разгледана по същество е основателна.

От данните по делото е видно, че Л. М. А.а от гр. Б. е започнала да упражнява самостоятелна търговска (трудова) дейност на 23.04.2007 г. и от 01.06.2007 г. (според намерени от вещото лице, изпълнило съдебно-икономическа експертиза по делото, в счетоводството на търговеца платежни нареждания) е започнала да внася ежемесечно авансови осигурителни вноски в размер на 21, 5 % от минималния осигурителен доход за самоосигуряващите се лица за 2007 г. (220 лв. според чл. 8, т. 2 от Закона за бюджета на ДОО за 2007 г.) и в размер на 20, 5 % върху осигурителен доход от 240 лв. за месеците януари, февруари и март 2008 г., а за месеците октомври, ноември и декември 2007 г. авансово внесените осигурителни вноски са в размер на 17 % от същия осигурителен доход. Не е подала декларация по чл. 1, ал. 3 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица и българските граждани на работа в чужбина (НООСЛБГРЧМЛ - след 01.01.2010 г. наименованието на тази наредба е Наредба за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица) в 7-дневния срок по същата разпоредба. По делото няма данни дали самоосигуряващото се лице Л. М. А.а е внесла окончателни осигурителни вноски по смисъла, по реда и при условията на чл. 6, ал. 8 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

От 10.04.2008 г. Л. М. А.а е била в състояние на временна неработоспособност, причинено от тежко белодробно заболяване и продължило няколко месеца, и след тази дата не е внасяла нито авансови, нито окончателни осигурителни вноски.

На 12.11.2008 г. Л. М. А.а е подала декларация по чл. 1, ал. 2 от цитираната по-горе наредба, с която е заявила започване на трудова дейност от 23.04.2007 г.

На 02.02.2009 г. Л. М. А.а е подала декларация по чл. 1, ал. 4 от същата наредба, с която е заявила промяна на вида на осигуряването - от чл. 4, ал. 3 КСО в такова по чл. 4, ал. 4 КСО.

На 17.03.2009 г. е направила превод от 29, 70 лв., след което с молба е уточнила, че тази сума внася поради допусната грешка при определянето на авансовите вноски за месеците октомври, ноември и декември 2007 г.

На 18.03.2009 г. с молба-декларация е представила болничен лист № 1940651, удостоверяващ състояние на временна неработоспособност от 05.01.2009 г. до 04.02.2009 г. и е поискала да й бъде изплатено парично обезщетение за временна неработоспособност.

С разпореждане от 24.03.2009 г. длъжностното лице по чл. 40, ал. 3 КСО е отказала да изплати исканото парично обезщетение с мотиви: "липсва заявление за осигуряване за всички осигурени социални рискове без ТЗПБ и безработица в ТД на НАП."

С решение № 43 от 27.04.2009 г. касационният жалбоподател е отхвърлил жалбата на Л. М. А.а срещу това разпореждане. За да постанови този резултат директорът на РУСО е приел, че "поради късното подаване на декларацията - след законоустановения срок, тя не може да ползва права за всички осигурени социални рискове без трудова злополука и професионална болест и безработица."

С посоченото по-горе решение Бургаският административен съд е отменил решението на касационния жалбоподател и е решил въпроса по същество (чл. 173, ал. 1 АПК), като е отменил и оспореното разпореждане от 24.03.2009 г. Този резултат административният съд е аргументирал така: "След като не е подадена своевременно декларация за избор на вида на осигуряване, на лицето може да бъде търсена административнонаказателна отговорност, но избора за вида на осигуряването се явява извършен посредством размера на своевременно внасяните от лицето осигурителни вноски. В случая Л. А.а е внасяла своевременно осигурителни вноски и за общо заболяване, и за майчинство, на основание чл. 4, ал. 4 от КСО, поради което следва да се приеме, че нейната воля е да се осигурява за тези рискове ... Ето защо, след като жалбоподателят е плащала осигурителни вноски и за общо заболяване и майчинство, тя не следва да бъде лишена от правото да получава обезщетение за временна неработоспособност ... тъй като правно основание за това се явяват предварително внесените парични вноски по реда на чл. 4, ал. 4 от КСО."

Решението на Бургаския административен съд е неправилно.

В позитивното българско право няма легална дефиниция на понятието "държавно обществено осигуряване", което е наименование на правния институт, регламентиран с част първа на Кодекса за социално осигуряване. Общоприето е обаче разбирането, че държавното обществено осигуряване е регулирана от правото система за акумулиране и разходване на парични средства, които покриват липсата на доходи от трудова дейност, дължаща се на някоя от причините, посочени в чл. 2, ал. 1 КСО. Едни от основните принципи на държавното обществено осигуряване са неговата задължителност и неговата всеобщност.

Задължително осигурени и поради това обхванати от системата на държавното обществено осигуряване са всички лица, които реализират доходи от трудова дейност. Но задължително осигурени за всички осигурителни случаи са само хората на наемния труд. Собствениците на търговски дружества, каквато според данните по делото е (била) Л. М. А.а, са задължително осигурени само за рисковете инвалидност, старост и смърт - чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО. Осигуряването за тях, а и за всички осигурени лица, възниква от деня, в който започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 и продължава до прекратяването й - чл. 10 КСО. Очевидно, че при тази формулировка на чл. 10 КСО, под "осигуряване" следва да се разбира "задължение за осигуряване", т. е. правилото на чл. 10 КСО следва да се разбира така: "Задължение за осигуряване възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 и продължава до прекратяването й". Поради това законодателят измени чл. 10 КСО и установеното с него правило сега гласи така: "Осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването й." Т.е. задължението за осигуряване възниква от деня, в който започва трудовата дейност, но права от осигуряването възникват само при внесени или дължими осигурителни вноски.

Самоосигуряващите се лица се смятат за осигурени лица за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски - § 1, ал. 1, т. 3, изр. последно ДР на КСО. Кои са дължимите осигурителни вноски на самоосигуряващите се лица? Несъмнено това са тези осигурителни вноски, които самоосигуряващото се лице е длъжно да направи. Задължението за осигуряване на самоосигуряващите се лица възниква по силата на закона и според чл. 4, ал. 3 КСО то е за осигурителните случаи инвалидност (поради общо заболяване), старост и смърт. То може да бъде разпростряно и за осигурителните случаи временна неработоспособност или временно намалена работоспособност поради общо заболяване и за осигурителния случай майчинство, в който се включват бременност, раждане и отглеждане на малко дете. Но това допълнително по своя характер осигуряване не е задължително, а възниква само по желание на самоосигуряващите се лица (по техен избор) - чл. 4, ал. 4 КСО. Това, което се включва в обхвата на задължителното по силата на закона осигуряване, е винаги известно. Това, което се включва в обхвата на свободния избор, обаче, може да бъде известно само когато този избор е обявен, когато е станал известен и е бил приет от другата страна по осигурителното правоотношение. Желанието (изборът по смисъла на чл. 4, ал. 4 КСО) на самоосигуряващото се лице да разшири обхвата на своето осигуряване трябва да бъде заявено изрично - с декларация по чл. 1, ал. 2 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица, която се подава при започване, прекъсване, възобновяване или прекратяване на всяка трудова дейност или с декларация по чл. 1, ал. 3 от същата наредба, която се подава за промяна на вида на първоначално избраното осигуряване. В съдебната практика трайно е възприето становището, че изборът по чл. 4, ал. 4 КСО на самоосигуряващото се лице е валиден и поради това задължителен за другата страна по осигурителното правоотношение само когато е заявен изрично със съответната декларация (сравни реш. № 2601 от 25.02.2010 г. по адм. д. № 12083 от 2009 г., реш. № 2602 от 25.02.2010 г. по адм. д. № 12076 от 2009 г., реш. № 3749 от 22.03.2010 г. по адм. д. № 150 от 2010 г. и реш. № 4346 от 01.04.2010 г. по адм. д. № 14939 от 2009 г., всичките на ВАС-VІ отд. и всичките постановени по идентични откази за изплащане на парично обезщетение за временна неработоспособност на същото самоосигуряващо се лице - Л. М. А.а). Впрочем, с последното изменение и допълнение на цитираната по-горе наредба Министерският съвет на Р. Б. изрично е въвел правилото, че ако декларацията за вида на осигуряването не е подадена в 7-дневния срок от започването или от възобновяването на трудовата дейност, лицето подлежи на осигуряване само за инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт. Т.е. подадената по-късно декларация не произвежда правно действие и самоосигуряващото се лице се счита (вече и ex lege) за осигурено само за рисковете, посочени в чл. 4, ал. 3 КСО (този правен извод се съдържа и във всичките цитирани по-горе решения на ВАС-VІ отд.). От изложеното до тук следва и един друг правен извод: правно действие (промяна на вида на осигуряването) поражда само изрично изразената със съответната декларация воля на самоосигуряващото се лице; конклудентни действия, като внасяне на осигурителни вноски в размер (процент) и за осигурителните случай по чл. 4, ал. 4 КСО, не са обявени от нормативен акт за правопроменящ юридически факт, поради което не могат да имат за последица промяна на вида на осигуряването.

По тези съображения настоящият състав на Върховния административен съд, шесто отделение, счита, че направеният от директора на РУСО идентичен извод - че подадената от Л. М. А.а декларация по чл. 1, ал. 2 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица (тогава с наименование Наредба за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица и българските граждани на работа в чужбина) не произвежда правно действие за минало време, т. е. за времето от започването на трудовата дейност и до края на 2008 г. - е законосъобразен.

Според чл. 1, ал. 4 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица и българските граждани на работа в чужбина (сега Наредба за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица) видът на осигуряването може да се променя за всяка календарна година, ако е подадена декларация по утвърден образец от изпълнителния директор на НАП до края на януари на съответната календарна година. Такава декларация Л. М. А.а е подала обаче на 02.02.2009 г., т. е. след като срокът, в който може да упражни правото си на избор по чл. 4, ал. 4 КСО е бил вече изтекъл и правото на избор за 2009 г. е прекратено (преклудирано). Вярно е, че в декларацията е посочена дата на изготвяне 28.01.2009 г., но тя е ирелевантна, защото правопрекратяващият факт е подаването на декларацията, а не нейното попълване (изготвяне). Поради това късно подаване на декларацията по чл. 1, ал. 4 от цитираната наредба, видът на осигуряването на Л. М. А.а не е бил променен и за 2009 г., т. е. и за 2009 г. тя е осигурена за осигурителните случаи по чл. 4, ал. 3 КСО - инвалидност, старост и смърт и не е била осигурена за осигурителните случаи по чл. 4, ал. 4 КСО, вкл. за временна неработоспособност или за временно намалена работоспособност поради общо заболяване. По тези съображения са законосъобразни направените с разпореждането за отказ и с решението на директора на РУСО изводи, че Л. М. А.а не е била осигурена за риска временна неработоспособност поради общо заболяване, защото не е подала своевременно нито декларацията по чл. 1, ал. 2, нито декларацията по чл. 1, ал. 4 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица. Като е приел, че тези изводи са незаконосъобразни и като е придал правно значение на ирелевантните конклудентни действия (внасяне на осигурителни вноски в размер и за осигурителните случай по чл. 4, ал. 4 КСО), Бургаският административен съд е постановил едно неправилно решение, което следва да бъде отменено. Правният спор, предмет на делото, е напълно изяснен от фактическа страна, поради което и на основание чл. 222, ал. 1 АПК следва да бъде постановено решение по същество, с което жалбата на Л. М. А.а срещу решение № 43 от 27.04.2009 г. на директора на РУСО - гр. Б. се отхвърли като неоснователна.

Водим от изложените мотиви Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 79 от 03.02.2009 г. по адм. дело № 652/2009 г. на Административен съд - гр. Б. и вместо него постановява:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Л. М. А.а от гр. Б. срещу решение № 43 от 27.04.2009 г. на директора на Районно управление "Социално осигуряване" - гр. Б.. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ А. Е. секретар: ЧЛЕНОВЕ:

/п/ М. П./п/ Т. Т.

А.Е.