Производството е по реда на чл. 208 от АПК във вр. чл. 160, ал. 6 от ДОПК.

Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "ОУИ" - гр. С. /сега с ново наименование Д „ОДОП” при ЦУ на НАП срещу решение № 227 от 27.05.2011 г. по адм. дело № 0677/2006 г. на СГС, АО, III Б /ІІІ-ж-закрит/ състав, с което е отменен ДРА № 02-03-048/03.04.2000 г., издаден от ръководител екип в ДП "Красно село” ДД, гр. С. в частта, в която е потвърден с решение № 970/30.11.2000 г. на директора на РДД гр. С., относно определените на „Евротранс 93” ЕООД данъчни задължения по ЗДДС отм. – ДДС за внасяне и лихва за забавено издължаване към ДБ.

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно - постановено в противоречие с материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. По съображения подробно изложени в жалбата касаторът моли да бъде отменено решението на СГС и потвърден ДРА. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът – „Евротранс 93” ЕООД, чрез представляващия дружеството Г. Р. Н., моли да бъде оставено в сила решението на СГС.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по същество на делото.

Върховен административен съд, осмо отделение, след като прецени допустимостта на жалбата и съобразно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срок и от надлежна страна е допустима, а разгледана по същество - неоснователна, поради следните съображения:

Предмет на спора пред СГС е бил ДРА № 02-03-048/03.04.2000 г., издаден от ръководител екип в ДП "Красно село” ДД, гр. С. в частта, в която е потвърден с решение №970/30.11.2000 г. на директора на РДД гр. С., относно определените на „Евротранс 93” ЕООД данъчни задължения по ЗДДС отм. – ДДС за внасяне и лихва за забавено издължаване към ДБ.

С обжалваният по делото ДРА са били определени данъчни задължения по ЗДДС отм. на дружеството, както следва: за 1997 г.- ДДС за внасяне в размер на 15 751, 96 лв. и лихва за забавено издължаване към ДБ в размер на 8 681, 38 лв.; за 1998 г. – ДДС за внасяне в размер на 4 746, 49 лв. и лихва за забавено издължаване към ДБ в размер на 31, 38 лв., ДДС за възстановяване – 16 951, 34 лв.; за 1999 г.- ДДС за внасяне 1 968, 47 лв., ДДС за възстановяване – 10441, 80 лв. Начислен е бил ДДС за налични стоки при дерегистрацията 10 841, 82 лв. или общо ДДС за внасяне в размер на 33 281, 74 лв. лихва - 8 712, 76 лв. или като резултат – ДДС за възстановяване – 27 363, 14 лв. След извършените корекции с решение № 970 /

30.11.2000 г. на директора на РДД гр. С., данъчните задължения на ДЗЛ са ДДС за внасяне – 23 360, 19 лв. и ДДС за възстановяване в размер на 27 363, 14 лв. или при извършено прихващане – резултата е 4 002, 95 лв. ДДС за възстановяване.

С обжалвания ДРА е установено, че задължението за внасяне на ДДС е възникнало за данъчен период –четвъртото тримесечие на 1997 г. в размер на 15 751, 46 лв., за което е начислена лихва в размер на 8 681, 38 лв. За данъчния период м. 01.1998 г. ДДС е определен в размер на 366, 49 лв. и е начислена лихва в размер на 211, 91 лв., а за м. 02.1998 г. начислената лихва върху невнесения в срок данък в размер на 342, 49 лв. е 89, 97 лв. или

общо към датата на издаване на ДРА начислената лихва възлиза на 8 983, 26 лв

. ДЗЛ не е поискал изрично и не е упражнил правото си на прихващате на задълженията от 1997 г. в данъчните периоди през които са възникнали основанията за прихващане от надвнесен ДДС през 1998 г., които към 31.10.1998 г. видно от колона 10 на ДРА „ДДС за възстановяване” възлизат на 16 856, 11 лв. За този период начислената лихва върху задължението от 15 751, 96 лв. за времето от четвъртото тримесечие на 1997 г. до датата на издаване на ДРА-03.04.2000 г. е в размер на 8 681, 38 лв. За периода от 14.01.1998 г. /срока за внасяне на ДДС по СД от четвъртото тримесечие на 1997 г./ до 30.10.1998 г./датата към която данъчният орган установява с ДРА надвнесеният данък и основанието за прихващане на задължението от 1997 г., лихвата като акцесорно задължение към ДДС от 1997 г. възлиза на 1 910, 57 лв., което е установено и от допълнителното заключение на ССЕ. Съдът е анализирал разпоредбата на чл. 156 ДПК отм. регламентираща прихващането до започване на производството за принудително изпълнение и обезпечение. Приел е, че жалбоподателят не се е възползвал от възможността предвидена в ал. 2 на чл. 156 ДПК отм. , а именно при условията на ал. 1 да поиска прихващане.

Независимо от горното съдът е счел за основателно възражението на жалбоподателя за погасяване на задълженията му, установени с обжалвания ДРА, по давност, тъй като съгласно чл. 140, ал. 2 ДПК отм. с изтичането на 10-годишен давностен срок се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността, освен в случаите на чл. 152 и чл. 153 от кодекса, които в случая не са налице. Така постановеното решение е правилно.

Касаторът твърди, че изтеклата абсолютна погасителна давност към момента на произнасяне от страна на съда не може и не следва да бъде основание за отмяна на ДРА. Това възражение е неоснователно.

Съгласно приложимия към датата на възникване на задълженията закон - чл. 22 от Закона за данъчното производство (ЗДП, обн. ДВ, бр. 61/93 г., отм. ДВ, бр. 103 от 30 ноември 1999 г.) данъчното задължение се погасява с петгодишна давност, която започва да тече от 1 януари на годината, следваща тази, за която се отнася данъчното задължение. Институтът на погасителната давност е материалноправен и е свързан с прилагане на материалноправни норми, намиращи се в процесуален закон, какъвто е ДПК отм. , респ. ДОПК и тези норми действат към момента на възникване на съответното данъчно задължение. В процесния случай определените с ДРА задължения по ЗДДС отм. , вследствие на непризнато право на приспадане на данъчен кредит са за периоди през 1997 г. – 1999 г. Давностният срок за публичните вземания за 1997 г. е започнал да тече от 1.01.1998 г., за задълженията от 1998 г. - от 1.01.1999 г., а за задълженията възникнали през 1999 г. този срок е започнал да тече от 1.01.2000 г. /когато влиза в сила ДПК –отм./. В чл. 4, ал. 5 от Закона за събиране на държавните вземания (ЗСДВ), обн. ДВ, бр. 26 от 26 март 1996 г., отм. ДВ, бр. 12 от 13 февруари 2009 г., в действащата му редакция за 1997 г. и 1998 г. (преди изменението в ДВ, бр. 103 от 30 ноември 1999 г.) е уредена давността по отношение на държавните вземания (включително и от данъци) като е предвидено, че независимо от спирането и прекъсването на давността, вземането не се събира, след като са изтекли 15 години от деня, в който то е станало изискуемо. С влизане в сила на ДПК отм. от 01.01.2000 г. е въведен по-кратък срок на абсолютната давност, а именно с нормата на чл. 140, ал. 2 ДПК отм. , съгласно която с изтичането на 10-годишен давностен срок се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите по чл. 152 и 153. Аналогична е и нормата на чл. 171, ал. 2 ДОПК.

По отношение начина на изчисляване на давностните срокове при настъпили изменения в законодателството в материята на данъчното право не са налице специални правила, а се прилага разпоредбата на § 7 от Преходните правила на ЗЗД, съгласно която правилата за продължителността на давността и другите срокове, предвидени в настоящия закон, не могат да се прилагат към давностите и сроковете, които са започнали да текат при действието на стария закон, освен ако за завършването им по стария закон се изисква по-дълъг срок от този, който е предвиден в настоящия закон.

В конкретния случай за завършването на 15-годишния давностен срок по чл. 4, ал. 5 от ЗСДВ по отношение на установените с оспорения ДРА задължения към 01.01.2000 г. са оставали повече от 10 години, поради което с влизане в сила на ДПК отм. по отношение изтичането на срока, започнал да тече по стария закон следва да се приложи новият закон, а именно разпоредбата на чл. 140, ал. 2 ДПК отм. , за която не е предвидено изрично обратно действие, т. е. започва да се прилага от 01.01.2000 г. и от този момент следва да се изчислява 10-годишния давностен срок за погасяване на вземането, независимо от спирането или прекъсването на давността. По отношение на „Евротранс 93” ЕООД е приложим по-благоприятният срок от десет години, но изчислен с начален момент от датата на влизане в сила на новия закон, който установява този срок. В този смисъл е тълкуването на този принцип и в теорията, и в практиката на Върховния касационен съд.

В конкретния случай ответникът по касационната жалба е направил изрично и мотивирано възражение за погасяване на задълженията по давност, поради което правилно, в съответствие с приложимия закон, СГС е уважил същото и е отменил ДРА.

С приложението на давностния срок се погасяват всички публични вземания и се прекратява възможността за принудително събиране на публичните вземания. Изтичането на погасителната давност е пречка само за реализиране на принудителното изпълнение, а доброволно изпълнение винаги може да се осъществи, при желание от страна на задълженото лице, поради което при бъдещи действия и актове на органите по приходите са приложими разпоредбите на чл. 156, ал. 3 от ДПК отм. , респ. чл. 170, ал. 3 от ДОПК.

С оглед горното, настоящият съдебен състав приема, че решението не страда от пороците, изложени в касационната жалба и следва да бъде оставено в сила.

Съобразно изхода на спора на касатора не се следват разноски. На ответника по делото също не се присъждат съдебни разноски, тъй като такива не са претендирани.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК, Върховният административен съд, осмо отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА

решение № 227 от 27.05.2011 г. по адм. дело № 0677/2006 г. на СГС, АО, III Б /ІІІ-ж-закрит/ състав.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

/п/ Ц. Т.

секретар:

ЧЛЕНОВЕ:

/п/ Е. М./п/ К. К.

Ц.Т.