О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5415

гр. София, 26.11. 2024 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети ноември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: 1. В. П.

2.Десислава Попколева

при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр. д.№1710 по описа за 2024 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. М. П. против решение № 71/19.01.2024 г., постановено по гр. д.№1156/2023 г. от 4-ти състав на САС.

Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор.

Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.

С обжалваното решение е прието, че предявените обективно съединени искове с правно основание чл.2в, ал.1, т.2 ЗОДОВ вр. чл.4, пар.3 ДЕС и чл.86 ЗЗД са неоснователни и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на СГС.

Съдът е приел, че със Закона за защита на потребителите, в сила от 10.06.2006 г. е уредена защитата на потребителите . С параграф 13а, т.4 и т.9 от ДР на ЗЗП разпоредбите на Директива 2011/83/ ЕС на ЕП и на Съвета относно правата на потребителите и Директива 93/13/ ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи са въведени в националното ни законодателство . Във всяка от директивите има определение за потребител, но понятията за потребител са едни и същи ( правилата могат да се тълкуват неавтономно, не само според вложения в конкретната директива смисъл ) с оглед целите на европейския законодател в областта на уредбата на потребителските договори и съгласуваността между отделните актове от ПЕС . Според съдържащата се в правилото на § 13,т.1 от ДР на ЗЗП дефиниция, потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки и получава услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или стопанска дейност и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Определението за „ потребител “ в националния закон е дори по – широко по съдържание от определението в член 2,б. „б“ от Директива 93/13/ , според което потребител е всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на настояшата директива, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност, както и от определението в член 2, т.1 от Директива 2011/83/, според което потребител е всяко лице, което като страна по договори, попадащи в приложното поле на настоящата директива, действа извън рамките на своята търговска или стопанска дейност, занаят или професия. Съдът се е позовал на съдебната практика на СЕС по тълкуване на член 2, б. „б “ от Директива 93/13/, част от която е решение по дело С – 110/ 14 и посоченото в обжалваното решение определение от 9.11.2015 г. по дело С -74/15, постановено по реда на член 99 от процесуалния правилник на СЕС, се приема, че понятието „ потребител“ е обективно, за установяването дали страна по договора има качеството на потребител е необходимо да се извърши преценка на клаузите в договора, естеството на представляващата предмет на договора стока или услуга, целта на придобиването или получаването й ; а съгласно цитираното определение на СЕС директивата може да се приложи към договор за даване в обезпечение на недвижим имот или за поръчителство, сключен между физическо лице и кредитна институция за гарантиране изпълнението на задълженията, които са възникнали за търговско дружество към нея от сключен договор за кредит, когато физическото лице е действало за цели, които не попадат в рамките на упражняваната от него дейност по занятие и то няма връзка от функционално естество с дружеството - кредитополучател. В друго решение на СЕС по дело С – 419/2011 ( Ceska sporitelna, a.s. срещу Gerald Feichter ) по тълкуване на член 15, параграф 1 от Регламент ( ЕО ) № 44/2001 г. на Съвета от 22.12.2000 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела е прието, че физическо лице, което има тесни професионални връзки с дружество, като например управлението или мажоритарното участие в същото, не може да се счита потребител по смисъла на посочената разпоредба, когато поръчителства по запис на заповед, издаден за гарантиране на задълженията, които това дружество има по договор, свързан с получаването на кредит .

В случая е прието за безспорно, че при встъпването на основание 101 от ЗЗД ( като последица от сключени с кредитора договори, а не едностранни сделки ) в задълженията на „НИТЕРА ТРАНС“ ООД , възникнали от сключените между това дружество и лизингодателя „ ОББ ИНТЕРЛИЙЗ“ ЕАД договори за финансов лизинг, въззивникът е бил негов управител . С оглед посочената по - горе практика на СЕС встъпването в задълженията е извършено с оглед професионалните му връзки с лизингополучателя и съдът е направил извод, че не може да се приеме, че е дадено за цел, извън професионалната му дейност . Прието е като краен извод, че той няма качество на потребител по смисъла на правилото § 13,т.1 от ДР на ЗЗП и спорът между него и лизингодателя относно дължимите по договорите за лизинг суми не е неарбитруем.

В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 и ал.2 ГПК. Твърди се също така, че решението е вероятно недопустимо.

Твърдението за вероятна недопустимост се обосновава с обстоятелството, че член на състава, постановил въззивното решение е участник в конкурсна процедура за повишаване в длъжност „съдия във ВКС“, а ответник по настоящото дело е именно ВКС. Твърди се, че е било налице основание за отвод на същия член на съдебния състав, което от своя страна води касатора до извод за недопустимост на постановеното решение.

Видно от данните по делото и от въззивното производство, искане за отвеждане от състава на съда на негов член не е правено. На следващо място, наличието на основание за отвод не води до недопустимост на съдебното решение, а до неговата евентуална неправилност, преценката за което се прави едва след като са налице основанията за допустимост на касационното обжалване. В тази насока следва да се приеме, е доводите на касатора за недопустимост на съдебното решение не са относими към този порок на съдебните решения.

Твърди се, че съдът не е обсъдил доводите на касатора, във връзка с позоваването на практика на СЕС, като в тази насока се сочи процесуалноправен въпрос относно задължението на съда да се произнесе по всички доводи и възражения на страните и противоречие в тази насока с практиката на ВКС.

Позоваването на съдебната практика на СЕС пред въззивната инстанция от страна на въззивника във въззивното производство е във връзка с твърдението му за неправилност на първоинстанционното решение. Съдът е обсъдил доводите за неправилност на съдебното решение, като в мотивите си се е обосновал именно с практика на СЕС по поставените от въззивника въпроси във връзка с твърденията му за неправилност на решението. Въззивният съд не е длъжен да обсъжда съдебната практика, на която се позовава въззивникът, конкретно цитирано решение/решения, а е длъжен да се произнесе по оплакванията за неправилност на съдебния акт, което в конкретния случай съдът е сторил, поради което не се е отклонил от своето процесуално задължение, както и от практиката на ВКС по така поставения процесуалноправен въпрос.

Поставя се матиралноправен въпрос, има ли качеството „потребител“ физическо лице, което именно в качеството се на физически лице е станало солидарен длъжник по търговска сделка.

Сочи се противоречие с практиката на ВКС по този правен въпрос – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Отговор на въпроса кога страна по сключен договор с търговец е потребител, е даден в редица решения на Съда на Европейския съюз. Според СЕС, потребителят е винаги и само физическо лице, което при сключване на договор с търговец цели удовлетворяване на свои лични потребности. Преценката дали са налице тези отличителни качества на физическото лице – съконтрагент, се дължи от съда, сезиран с конкретен правен спор, произтичащ от/или свързан със сключен договор с търговец. За да установи дали се касае за потребителски договор, съдът трябва да прецени характера и целта на сключения договор, както и всички конкретни обстоятелства и доказателства. При извод, че при сключването на договор с търговец физическото лице е действало извън рамките на своята търговска или професионална дейност и за цели от частен характер, то възникналият правен спор следва да се разгледа по реда на общия исков ред за гражданските дела, в какъвто смисъл е новото изречение второ на чл.113 ГПК. При спор, възникнал от потребителски договор, следва да се приложат не само транспонираните в националното законодателство специални материалноправни норми, гарантиращи по-силна и ефективна защита на правата и интересите на потребителите, но и да се съблюдават заложените основни принципи и цели в първичното право на Европейския съюз /чл. 4 §2, б. е, чл.12, 114 и 169 ДФЕС/ и чл.38 от Хартата на основните права на ЕС, както и директно приложимите норми от европейски регламенти, установяващи различни мерки за защита на потребителите.

Горното тълкуване, макар и дадено във връзка с разграничаването на търговски и граждански спорове, дава отговор на въпроса, поставен от касатора, доколкото така поставен, той касае част от произнасянето на съда, без да включва същественото относно изводите на съда за неоснователност на иска – сключения договор е във връзка с търговската и професионална дейност на физическото лице.

В горната насока е и практиката на СЕС - дело С – 419/2011 ( Ceska sporitelna, a.s. срещу Gerald Feichter ) по тълкуване на член 15, параграф 1 от Регламент ( ЕО ) № 44/2001 г. на Съвета от 22.12.2000 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела в което е прието, че физическо лице, което има тесни професионални връзки с дружество, като например управлението или мажоритарното участие в същото, не може да се счита потребител по смисъла на посочената разпоредба. На същото решение се е позовал и въззивния съд.

Предвид изложеното, съдът не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС по така поставения правен въпрос, доколкото в цитираните от касатора съдебни решения фактическата обстановка относно качеството на физическото лице и неговата свързаност с търговското дружество е различна от настоящия случай, а тези качества се преценяват винаги с оглед конкретните факти по спора.

Наличието на цитираната по-горе практика на СЕС и съобразяването и от страна на въззивния съд води и до липсата на касационното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, както и до неоснователност на искането за отправянето на преюдициално запитване до СЕС.

Цитираните решения на СЕС отново касаят случай, различен по факти по спора относно качеството на лицата, за които СЕС е приел че са потребители.

Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като в полза на ВКС следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева.

Водим от горното, състав на ВКС

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 71/19.01.2024 г., постановено по гр. д.№1156/2023 г. от 4-ти състав на САС.

ОСЪЖДА И. М. П. да заплати на основание чл.78, ал.8 ГПК сумата 300 /триста/ лева.

Определението е окончателно.

Председател: Членове: 1. 2.