11О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3044
[населено място], 21.11.2024г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №964 по описа за 2024г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „А. 2013“ ООД, [населено място], срещу решение №163/04.12.2023г. по в. т.д.№129/2023г. на Великотърновски апелативен съд, 3-ти граждански и търговски състав. С него е потвърдено решение №21/17.02.2023г. по т. д. №186/2021г. на Плевенски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от „А. 2013“ ООД против „САС инж.“ ЕООД и В. С. А. като ЕТ „САС-В. А.“ субективно съединени установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.92, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответниците дължат солидарно на ищеца неустойка в размер на 150 000 евро на основание споразумение от 15.01.2016г., влязло в сила на 28.03.2016г., за което на осн. чл.417 от ГПК е издадена заповед за незабавно изпълнение № 2557/02.07.2021г. по ч. гр. д. № 4303/2021г. на Плевенски районен съд.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател прави оплакване, че въззивният съд не е обсъдил всички доказателства, доводи и възражения на страните, с което е формирал погрешен извод за наличие на обективна невъзможност за изпълнение на задължението по сключеното споразумение. Твърди, че обективна невъзможност за изпълнителя да се снабди със заповедите от СО, от които да установи действителните собственици на недвижимите имоти, през които е следвало да премине трасето на кабелите, е била налице само в периода от 16.11.2019г. до 23.09.2020г., което не е било спорно между страните, но тази пречка е отпаднала с влизането в сила на решението на Административен съд – Плевен на 23.09.2020г. Изтъква, че за периода от 24.09.2020г. до датата на подаване на заявлението за издаването на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК – 01.07.2021г., ответникът е имал възможността да предприеме изпълнение на задължението за реализиране на фактически и правни действия за получаване на разрешение за ползване на процесната сграда. Във връзка с това счита за неправилен извода на въззивния съд, че пречките, възникнали след сключване на споразумението от 15.01.2016г., не са резултат от неизпълнение на задължения от страна на ответника. Прави оплакване, че съдът не е обсъждал обстоятелството, че ответникът като търговец би следвало да притежава необходимите професионални знания и опит, за да предвиди възникването на евентуални административни пречки за присъединяване на сградата към разпределителната електрическа мрежа. Твърди, че въззивният съд не е съобразил, че от датата на прекратяване на обективните пречки срокът за изпълнение на задълженията по договора продължава да тече, като в рамките на този срок ответникът е продължил виновно да не изпълнява задължението за въвеждане на сградата в експлоатация.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател сочи, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора материалноправни и процесуалноправни въпроси, разделени от него в два раздела. В раздел I от изложението поставя материалноправните въпроси: 1/ Кога се счита за успешно проведен предявеният иск с правно основание чл.92 от ЗЗД?; 2/ Признал ли е ответникът дължимостта на процесната неустойка?; 3/ Кои са границите на обективната невъзможност за изпълнение на поето договорно задължение?; 4/ Налице ли е виновно неизпълнение на договорно задължение от страната на ответниците?; 5/ Необходимо ли е позоваващият се на обективна невъзможност за изпълнение да ангажира доказателства, от които да е видно, че са предприети действия, годни да доведат до изпълнение?; 6/ Кога е налице точно изпълнение на задължението за въвеждане в експлоатация на даден обект чрез извършване на правни и фактически действия?; 7/ Кога се счита за изпълнена грижата на добрия търговец в случай на поето задължение за завършване на сграда и въвеждането й в експлоатация, както и за свързването й към разпределителната електрическа мрежа?; 8/Представлява ли забавянето на свързването на сградата към разпределителната електрическа мрежа обективна, непредвидима и непреодолима причина, изключваща отговорността на длъжника за заплащане на неустойка за забава в строителството, респ. за предаване на сградата в уговорения между страните по спора срок? В раздел II от изложението касаторът поставя процесуалноправните въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди при постановяване на решението си всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като изготви собствени мотиви? Касационният жалбоподател поддържа, че разрешението, дадено от въззивния съд на въпросите, поставени в раздел I от изложението, противоречи на практиката на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №169/08.11.2013г. по т. д. №682/2012г. на ВКС, I т. о., решение №200/11.04.2014г. по т. д. №545/2012г. на ВКС, I т. о., решение №180/10.08.2015г. по гр. д. №3837/2014г. на ВКС, IV г. о., решение №302/14.07.2010г. по гр. д. №514/2009г. на ВКС, IV г. о., решение №51/28.07.2015г. по т. д. №279/2014г. на ВКС, II т. о. и решение №47/25.01.2024г. по гр. д. №3776/2022г. на ВКС, III г. о. Евентуално поддържа, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Твърди, че въпросите, поставени в раздел II от изложението, са разрешени от въззивния съд в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 228/01.10.2014г. по гр. д. №1060/2014г. на ВКС, I г. о., решение №443/25.10.2011г. по гр. д. №166/2011г. на ВКС, IV г. о., решение №110/12.04.2010г. по гр. д. №4617/2008г. на ВКС, IV г. о., решение №115/30.04.2013г. по т. д. №805/2011г. на ВКС, II т. о., решение №55/03.04.2014г. по т. д. №1245/2013г. на ВКС, I т. о., решение №63/17.07.2015г. по т. д. №674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. №1544/2014г. на ВКС, II т. о. и решение № 205/16.10.2017г. по гр. д. №5227/2016г. на ВКС, IV г. о. В раздел III от изложението касационният жалбоподател твърди, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.2 от ГПК. Излага съображения, че очевидната неправилност произтича от обстоятелството, че въззивният съд не е обсъдил целия доказателствен материал, както и всички доводи и възражения на страните.
Ответниците по касация „САС инж.“ ЕООД, [населено място] и В. С. А., в качеството на ЕТ „САС-В. А.“ депозират писмени отговори, с които оспорват касационната жалба. Твърдят, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Излагат подробни съображения за неоснователност на жалбата по същество. Претендират присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 15.01.2016г. между „А. 2013“ ООД, „С.“ ООД, „САС инж.“ ЕООД и В. С. А. като ЕТ „САС-В. А.“ е подписано споразумение за уреждане на възникналите между тях спорове, с което „САС инж.“ ЕООД се е задължило най – късно до 18 месеца от влизането на споразумението в сила, в резултат на негови правни и фактически действия да е издадено от компетентните органи разрешение за ползване на имотите в сградата, за която му е учредено право на строеж, както и да е предоставен нотариално заверен препис от разрешението на „А. 2013“ ООД и „С.“ ООД. За обезпечаване изпълнението на задължението е уговорено, че „САС инж.“ ЕООД ще учреди в полза на „А. 2013“ ООД първа по ред ипотека върху имоти от жилищната сграда, построена в дворно място в [населено място], район „В.“, ул.„285“, №9, за сумата от 150 000 евро, представляваща неустойка, която ипотекарният кредитор, в качеството на правоприемник на „С.“ ЕООД по договори за цесия, има правото да получи, ако не бъде снабден в срок с разрешението за ползване. Уговорено е още, че сумата от 150 000 евро е дължима солидарно от „САС инж.“ ЕООД и В. С. А. като ЕТ „САС-В. А.“, както и че споразумението влиза в сила от датата на вписване на ипотеката. Договорната ипотека е учредена с нотариален акт №22 от 28.03.2016г., том I, рег. № 292, дело № 20/2016г. на нотариус Е. Е., с район на действие - СРС.
По спорния въпрос относно наличието на основания за ангажиране на отговорността на ответниците за заплащане на уговорената неустойка, въззивният съд е намерил, че след влизане в сила на споразумението – на 28.03.2016г., във връзка с разрешението за ползване на сградата са сключени договор за присъединяване на обекти на клиенти към разпределителната електрическа мрежа на „ЧЕЗ Р. Б. АД от 09.12.2016г., споразумение №1/14.03.2017г., споразумение №2/28.09.2017г. и договор за проектиране от 27.02.2017г. между „САС инж.“ ЕООД и „Е.“ ЕООД. Отчел е, че жилищната сграда е била завършена и годна за ползване преди изтичане на уговорения със споразумението срок – на 13.09.2017г., когато е съставен констативен акт за установяване годността за приемане на строежа. С оглед на това въззивният съд е приел, че е налице обективна невъзможност за изпълнение, тъй като пречките, възникнали след подписване на споразумението, за присъединяване на сградата към разпределителната електрическа мрежа и за нейното въвеждане в експлоатация, не се основават на неизпълнение на задължения от ответника - изпълнител, доколкото същият е положил грижата на добрия търговец. Акцентирал е, че именно поради причина, която не може да се вмени във вина на „САС инж.“ ЕООД, крайният дължим резултат не е осъществен в определения в споразумението срок. Въз основа на тези съображения въззивният съд е заключил, че доколкото за „САС инж.“ ЕООД не е възникнала отговорност за обезвреда на „А. 2013“ ООД, не е налице основание за солидарното осъждане на ответниците да заплатят претендираната неустойка.
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Поставените от касатора процесуалноправни въпроси относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и възраженията на страните, са обвързани с оплакванията в касационната жалба и в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, че съдът не е обсъдил доказателствата относно водения между ответниците и Столична община съдебен процес, приключил с влязло в сила решение на Административен съд – Плевен., както и представената електронна кореспонденция между страните, видно от която представляващият ответното дружество многократно е признавал дължимостта на неустойката, а касаторът му е дал отсрочка за изпълнение на уговорената престация след отпадане на форсмажорните обстоятелства. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана и постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в редица решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК / цитираните от касатора, както и служебно известните на настоящия състав решение №183/21.11.2018г. по т. д.№542/2018г. на ВКС, I т. о., решение №93/27.11.2020г. по т. д.№2013/2019г. на ВКС, I т. о., решение №125/15.01.2020г. по т. д.№1204/2018г. на ВКС, II т. о., решение №240/15.01.2019г. по т. д.№518/2018г. на ВКС, I т. о., решение №209/20.02.2018г. по т. д. №1096/2017г. на ВКС, I т. о., решение №112/28.10.2020г. по т. д. №2029/2019г. на ВКС, I т. о. и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.
В настоящия случай обжалваното въззивно решение е постановено при обсъждане на доводите и възраженията на страните и на събрания доказателствен материал. Макар и да са основателни доводите на касатора, че съдът не е обсъждал доказателствата за образуваното по жалба на ответното дружество административно производство и разменената във връзка с него електронна кореспонденция между страните, необсъдените доказателства касаят обстоятелство, което ответниците са заявили като една от възникналите обективни пречки за изпълнение на задължението за въвеждане на обекта в експлоатация, а именно отказът на Столична община да предостави информация за собствениците на част от недвижимите имоти, през които е следвало да преминава трасето за постоянното външно захранване на построената сграда. Съответно обсъждането и кредитирането на тези доказателства не би обусловило благоприятен за касатора извод относно възникването на вземането му за неустойка. Самият касатор изтъква в жалбата, че между страните е било безспорно наличието на обективна невъзможност за изпълнение от страна на строителя „САС инж.“ ЕООД в периода от 16.11.2019г. до 23.09.2020г., докато е траело производството пред Административен съд – Плевен. При анализа на останалите събрани по делото доказателства съставът на Великотърновски апелативен съд е стигнал до извода, че никоя от пречките за присъединяване на сградата към разпределителната електрическа мрежа и за нейното въвеждане в експлоатация, възникнали след подписване на споразумението от 15.01.2016г., не се основава на неизпълнение на задължения от страна на „САС инж.“ ЕООД, доколкото дружеството е положило грижата на добрия търговец. Изводите, до които въззивният съд е достигнал при преценката на събраните по делото доказателства, не подлежат на проверка в стадия по допускане на касационно обжалване.
Въпросите по т.1.1, т.1.3 и т.1.7 от изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК са поставени общо и не отразяват конкретните данни по делото и спорните между страните въпроси. Безпротиворечива е практиката на ВКС, че основателността на претенцията за неустойка за забава е обусловена от доказване на предпоставките по чл.92, ал.1 от ЗЗД – наличие на уговорка между страните за плащане на неустойка за забава и допусната забава от страна на изпълнителя. Именно тези предпоставки е изследвал при постановяване на решението си въззивният съд, с което не е дал разрешение на поставения въпрос в отклонение от практиката на ВКС. Преценката му, че въпреки уговорената между страните неустойка за забава на въвеждането на процесната сграда в експлоатация и неизпълнението на това задължение в срок, неустойка не се дължи, е обусловена от констатацията за наличие на обективна невъзможност за изпълнение, тъй като пречките за присъединяване на сградата към разпределителната електрическа мрежа и за нейното въвеждане в експлоатация, не се основават на виновно неизпълнение на задължения от страна на ответника. Именно в този смисъл е и разрешението, дадено в цитираното от касатора решение №169/08.11.2013г. по т. д. № 682/2012г. на ВКС, I т. о., съгласно което за да бъде ангажирана пълната отговорност на длъжника за заплащане на договорената между страните неустойка за неизпълнение на договора, е необходимо неизпълнението на длъжника да е последица единствено на неговото виновно поведение.
Преценката за наличието на обективна невъзможност за изпълнение във всеки отделен случай е обусловена от вида на поетото задължение и съответно заявените от длъжника факти, които според него съставляват обективни, независещи от него причини, възпрепятствали изпълнението. По същия начин и преценката на съда относно това дали е положена грижата на добрия търговец в случай на поето задължение за завършване на сграда и въвеждането й в експлоатация е обусловена от конкретното поведение на изпълнителя при настъпили в хода на строителството обстоятелства, възпрепятстващи своевременното въвеждане на сградата в експлоатация. В случая въззивният съд е обсъдил подробно предприетите от ответното дружество действия за осигуряване на разрешение за ползване на сградата: сключването на договор за присъединяване на обекти на клиенти към разпределителната електрическа мрежа на „ЧЕЗ Р. Б. АД от 09.12.2016г., както и две споразумения към него - споразумение №1/14.03.2017г. и споразумение №2/28.09.2017г., както и сключването на договор за проектиране от 27.02.2017г. между „САС инж.“ ЕООД и „Е.“ ЕООД. Преценявайки тези действия, предприети в срока за изпълнение на договора, въззивният съд не се е отклонил от критериите за преценка на поведението на търговеца -изпълнител с оглед установеното в практиката на ВКС съдържание на понятието „грижа на добрия търговец“ – грижата, която добрият, почтеният и опитен търговец, в съответствие с естеството на дейността в даден бранш и условията на извършването й, обикновено проявява при изпълнението на задълженията си и включва определена степен на старание, внимание, напрежение на волята, както и знания, умения, определен интелектуален и физически потенциал /решение №180/10.08.2015г. по гр. д. №3837/2014г. на ВКС, IV г. о., решение №200/11.04.2014г. по т. д. №545/2012г. на ВКС, I т. о./ Прилагайки тези критерии въззивният съд е стигнал до извода, че чрез редица действия по постигане на уговорения резултат, предприети в срока за изпълнение на задължението /договаряне с „ЧЕЗ Р. Б. АД и сключване на договор за проектиране на 28.02.2017г., с който е възложил на „Е.“ ЕООД изготвянето на работните проекти и съгласуването на кабелното ел. захранване 1кV на процесната жилищна сграда/, изпълнителят „САС инж.“ ЕООД, е положил грижата на добрия търговец, а невъзможността крайният дължим резултат да бъде осъществен в определения в споразумението срок, не може да му се вмени във вина. Правилността и обосноваността на тази преценка не подлежи на проверка в стадия по допускане на касационен контрол на въззивния акт, тъй като налага анализ на доказателства по делото, който може да бъде осъществен само след допускането на касационното обжалване. Даденото от въззивния съд разрешение не представлява отклонение от решение №302/14.07.2010г. по гр. д. №514/2009г. на ВКС, IV г. о., решение №51/28.07.2015г. по т. д. № 279/2014г. на ВКС, II т. о. и решение №47/25.01.2024г. по гр. д. № 3776/2022г. на ВКС, III г. о., доколкото във всяко от тези решения изводът за неполагане на грижата на добрия търговец е в зависимост от конкретното поведение на изпълнителя, което е различно във всеки от разглежданите случаи, а не е обусловен от принципно тълкуване на приложима правна норма.
Формулираните от касационния жалбоподател въпроси по т.1.2 и т.1.4 от изложението / „Признал ли е ответникът дължимостта на процесната неустойка“ и „Налице ли е виновно неизпълнение на договорно задължение от страната на ответника“/ също са свързани с предмета на спора, но и по отношение на тях не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол. Отговорите на тези въпроси са фактологично обусловени, предполагат проверка на събраните по делото доказателства и не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК, а са от значение единствено за правилността на обжалваното решение и конкретно - за обосноваността и законосъобразността на изводите на съда. Според указанията в Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, правилността на въззивния акт не е предмет на производството по чл.288 от ГПК и може да бъде проверявана само след допускане на касационното обжалване в производството по чл.290 от ГПК.
Правните въпроси по т.1.5, т.1.6 и т.1.8 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не съответстват на установената от съдебния състав фактическа обстановка и правните изводи на въззивната инстанция, поради което не отговарят на общия критерий за достъп до касация по чл.280 ал.1 от ГПК. Въпросът по т.1.5 предпоставя, че ответниците не са ангажирали доказателства в подкрепа на тезата, че строителят е предприел действия, годни да доведат до изпълнение. Доказателства в тази насока са ангажирани от ответниците и са обсъждани от въззивния съд. Основните доводи на съдебния състав са, че след влизане в сила на споразумението – на 28.03.2016г., ответникът „САС инж.“ ЕООД е предприел редица действия да осигури получаване на разрешението за ползване на сградата, а именно сключването на договор за присъединяване на обекти на клиенти към разпределителната електрическа мрежа на „ЧЕЗ Р. Б. АД от 09.12.2016г., споразумение №1/14.03.2017г., споразумение №2/28.09.2017г. и договор за проектиране от 27.02.2017г. между „САС инж.“ ЕООД и „Е.“ ЕООД. Отчел е, че жилищната сграда е била завършена и годна за ползване преди изтичане на уговорения със споразумението срок – на 13.09.2017г., когато е съставен констативен акт за установяване годността за приемане на строежа. Преценката, че чрез тези действия изпълнителят на строителството е положил грижата на добър търговец за въвеждането на сградата в експлоатация и неизпълнението в срок на трасето за постоянното външно захранване на построената сграда, се дължи на обективни причини, независещи от него, съставлява част от решаващата дейност на съда и не подлежи на проверка в стадия по селекция на касационните жалби. Нe се явява обуславящ за изхода на спора и въпросът по т.1.6. Преценката на съда за неоснователност на исковата претенция за неустойка не е базирана на извод за точно изпълнение на задължението за въвеждане в експлоатация на процесната сграда, а на извода за наличието на обективна невъзможност за неизпълнение. Формулировката на въпроса по т.1.8 предпоставя, че съдът е приравнил самата забава за свързване на сградата в разпределителната мрежа на обективна, непредвидима и непреодолима пречка за изпълнение, изключваща отговорността за неустойка. Такова становище не е изразено от въззивния съд, който е установил наличие на обективни, непредвидими и непреодолими пречки за изпълнение на поетото задължение за свързване на сградата в разпределителната мрежа в срок, съставляващи хипотеза на обективна невъзможност.
Неоснователни са и твърденията в касационната жалба за наличието на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Очевидната неправилност подлежи на обосноваване от касатора, а не на служебно установяване от касационната инстанция. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Касационният жалбоподател обосновава твърдението си за очевидна неправилност с твърдения за явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд. Фактическите констатации на въззивния съд от значение за правните му изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. Твърдението на касатора за необсъждане на част от доказателствения материал по делото представлява оплакване за процесуално нарушение и необоснованост, чиято основателност не може да се преценява в производството по чл. 288 ГПК. Сочените пороци биха съставлявали касационно основание по чл.281 т.3 от ГПК и преценката за наличието им би могла да бъде осъществена само след допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и ал.2 пр.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на постановеното от Великотърновски апелативен съд въззивно решение.
При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация „САС инж.“ ЕООД, направените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2400 лева, с ДДС, а на ответника по касация В. С. А., в качеството на ЕТ „САС-В. А.“, направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2500 лева.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №163/04.12.2023г. по в. т.д. №129/2023г. на Великотърновски апелативен съд, 3-ти граждански и търговски състав.
ОСЪЖДА „А. 2013“ ООД,[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет.2, ап.5, да заплати на „САС инж.“ ЕООД,[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата 2400 лева, с ДДС /две хиляди и четиристотин лева/, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „А. 2013“ ООД,[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет.2, ап.5, да заплати на В. С. А., в качеството на ЕТ „САС-В. А.“,[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата 2500 лева /две хиляди и петстотин лева/, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.