5О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5522

гр. София, 28.11.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седми ноември, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 1831 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Булгартрансгаз” ЕАД срещу решение № 61 от 21.02.2024 г. по в. гр. дело № 839/2023 г. на Софийски окръжен съд (СОС), с което е потвърдено решение № 173 от 13.10.2023 г. по гр. д. № 546/2022 г. на Ботевградски районен съд, с което са уважени предявените от ищеца Р. И. Г. срещу касатора обективно съединени искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението на ищеца, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ; за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „шофьор, лек автомобил до 9 места, той и машинист на изкопно-строителни машини” при ответното дружество и за заплащане на сумата 811. 56 лв., представляваща обезщетение за оставането му без работа поради незаконното уволнение за периода: 01.03.2022 г. – 28.08.2022 г., ведно със законната лихва от 28.03.2022 г. до окончателното изплащане.

Касаторът - ответник поддържа в касационната си жалба, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че въззивният съд не е изяснил всички относими обстоятелства по делото, незаконосъобразно не е анализирал всички приети доказателства, а други е ценил едностранчиво и схематично, при което фактическата обстановка по спора е останала неизяснена, а решаващите правни изводи са изведени при формално тълкуване и в противоречие с нормативните разпоредби и трайната практика на ВКС. Моли въззивното решение в обжалваната му част да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира заплащане на сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции, вкл. юрисконсултско възнаграждение.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторът навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следните въпроси: 1. „При обявен престой със заповед на работодателя следва ли да се изключи ползването на платен/неплатен отпуск или отпуск за временна неработоспособност, от дните на престой и обуславя ли незаконосъобразност на прекратяване на трудовото правоотношение, на основание чл. 328, ал.1, т.4 КТ, включването на тези дни в общия период на престой?“ и 2. „При обявен престой със заповед на работодателя следва ли да има процесуален контрол по отношение на конкретното проявление на организационно-техническите или икономическите причини за спиране на работата и целесъобразността им, при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал.1, т.4 КТ?“, за които твърди, че са разрешени в атакуваното решение в противоречие с решение № 92 от 14.04.2016 г. на ВКС по гр. д. 4515/2015 г., решение № 298/28.10.2014 г. на ВКС по гр. д. 977/2014 г., решение № 182 от 08.07.2021 г. на Окръжен съд – Русе по гр. д. 402/2021 г., определение № 261 от 06.04.2022 г. на ВКС по гр. д. 3128/2021 г., решение № 26 от 04.03.2022 г. на ВКС по гр. д. 1785/2021 г., определение № 50098/27.02.2023 г. на ВКС по гр. д. 3076/2022 г., решение № 109 от 07.07.2022 г. на ВКС по гр. д. 2271/2021 г. и определение № 50694/29.09.2022 г. на ВКС по гр. д. 763/2022 г.. Позовава се и на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, формулирайки следния въпрос: „При обявен престой със заповед на работодателя и цялостно спиране на обособена дейност, изпълнявана от служители от различни звена, при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ, необходимо ли е да се спира работата на звеното, към което е организационно подчинен уволненият служител, когато трудовите задължения, както на конкретния служителя, така и на служители със сходни трудови функции, но организационно подчинени на други звена са изцяло преустановени, т. е спирайки работата на тези служители, работодателят на практика спира изцяло една обособена дейност и спирайки работата на звеното не се налага спиране на работата на конкретния служител?“ Поддържа, че по горепосочения въпрос има „правен вакуум“, няма установена съдебна практика и той е разрешаван разнопосочно от съдилищата. Същевременно въпросът е от принципно значение и е нужно тълкуване на закона, което ще отстрани непълноти на правни разпоредби и ще усъвършенства правоприлагането, за да се постигне справедливост и уеднаквяване при решаването на гражданскоправни спорове с предмет – уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ. Счита също, че обжалваното решение е очевидно неправилно, като основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК навежда бланкетно.

Ответникът по касационната жалба – Р. И. Г. депозира писмен отговор в законоустановения срок, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Моли да му бъде присъдено платеното адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция в размер на 1 400 лв..

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от процесуално легитимирана за това страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

Въззивният съд е приел за безспорно по предявените искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, че ищецът Р. Г. е работил при ответника на длъжност „шофьор, лек автомобил до 9 места, той и машинист на изкопно - строителни машини” по силата на допълнително споразумение от 04.01.2022 г. към трудов договор № 2 от 24.09.2012 г. и че трудовото правоотношение е прекратено с акт за прекратяване № БТГ-ЕБ/ЧР-Изх.-63 на ръководител СЗЕР, с посочено правно основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ, считано от 28.02.2022 г. поради „спиране на работата за повече от 15 дни, на основание заповеди № БТГ-92-04-30/03.02.2022 г. и № БТГ-92-04- 39/17.02.2022 г. и връчено предизвестие № БТГ-ЕБ/ЧР-Изх.-62/24.02.2022 г. на 28.02.2022 г.“.

СОС е счел, че фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд са правилни, поради което на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. За правилен е намерил изводът за немотивираност на заповедта за прекратяване на процесното трудово правоотношение, тъй като по делото е останало недоказано посочените в нея заповеди № БТГ-92-04-30/03.02.2022 г. и № БТГ-92-04-39/17.02.2022 г., с които е било обявено спиране на работата на отделни работници и служители по смисъла на чл. 120в КТ за периодите съответно от 01.02.2022 г. и от 18.02.2022 г., да са били връчени на ищеца или същият да е бил запознат със съдържанието им. Въззивният съд е посочил също, че немотивираността на заповедта за уволнение произтича и от липсата на изрично посочване в нея на тези повече от 15 работни дни, през които работата е спряла, за кой конкретен период от време се отнасят, като това е сторено едва в последното съдебно заседание по делото пред първоинстанционния съд, което обаче не би могло да санира порока в уволнителната заповед досежно надлежното й мотивиране.

Въззивният съд е намерил за правилен и извода на първоинстанционния съд, че по делото е недоказано, че спирането на работата на ищеца е продължило за повече от 15 работни дни в сочения период от 01.02.2022 г. до 28.02.2022 г.. Приел е за установено, че ищецът е бил в отпуск поради временна неработоспособност през част от този период, като за м. февруари 2022 г. е бил 13 дни в престой и 7 дни в отпуск поради временна нетрудоспособност. В тази връзка е споделил и извода, че решение № 38/04.03.2015 г. по гр. д. № 3695/2014 г. на ВКС, постановено преди приемането на чл. 120в КТ, според което в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ е без значение дали работникът или служителят по същото време, през което е траело спирането на работата, не е можел да полага труд и поради друга причина, е неприложимо при уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 вр. чл. 120в КТ. Посочил е също, че не е доказано обстоятелството, че престоят на работника действително е обусловен от обявеното извънредно положение/епидемична обстановка, доколкото последната не влияе на обема на работа за заеманата от ищеца длъжност, свързана с поддържането и изправността на газопреносната мрежа, при която не се поставя в риск общественото здраве. СОС е подчертал и че останалите работници и служители в СЗЕР - Ботевград, за които се отнасят заповедите за престой, са продължили да изпълняват трудовите си задължения, т. е. не са били в престой. Въз основа на гореизложените аргументи е извел извода, че със заповеди № БТГ-92-04-30/03.02.2022 г. и № БТГ-92-04-39/17.02.2022 г. изпълнителният директор на дружеството – ответник не е преустановил работата, възложена на ищеца, а е преустановил нейното изпълнение именно и само от ищеца, като това е в нарушение на чл. 8, ал. 1 КТ. Посочил е, че от доказателствата в процеса е установено, че на други уволнителни основания ищецът би се ползвал със закрилата на чл. 333 КТ при уволнение, заради заболяване, при което прекратяването на трудовия договор на процесното основание цели заобикаляне на изискванията, свързани с предварителната закрила при уволнение, с която се ползва ищецът. Съобразно гореизложеното, въззивният съд е счел процесното уволнение за незаконно, а предявените искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ за основателни.

Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт.

Поставените от касатора въпроси не удовлетворяват изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК за наличие на общо основание за допускане на касационния контрол, тъй като са извън решаващите правни изводи в обжалваното въззивно решение. Последните касаят немотивираността на процесната заповед за уволнение, водеща до невъзможност да бъде индивидуализирано конкретното основание за прекратяване на трудовия договор и съответно до невъзможност за ищеца да защити правата си, който порок е достатъчен за извеждане на извода за незаконност на процесното уволнение. Действително решаващият съд е изложил и допълнителни съображения за неосъществено основание за уволнение по смисъла на чл. 120в КТ и за недобросъвестно упражняване на работодателски правомощия по смисъла на чл. 8, ал. 1 КТ, но доколкото те са по съществото на законността на уволнението, при наличието на формално основание за незаконност на последното, каквото е немотивирането на уволнителната заповед, те са извън решаващите правни мотиви за уважаване на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ. При отсъствието на общо основание за допускане на касационно обжалване, не е необходимо обсъждането на релевираните допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, доколкото е изискуемо кумулативното осъществяване на общо и допълнително основания, за да бъде допуснат касационния контрол.

Следва да бъде посочено за пълнота и прецизност, че поставеният въпрос относно това при обявен престой със заповед на работодателя следва ли да има процесуален контрол по отношение на конкретното проявление на организационно - техническите или икономическите причини за спиране на работата и целесъобразността им, при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал.1, т.4 КТ, не е коректно формулиран, доколкото същият не отчита спецификата на процесната хипотеза, касаеща престой поради издадена заповед по чл. 120в, ал. 1 КТ, с която е преустановена работата на определен работник или служител. Независимо от некоректната си формулировка, този въпрос, дори да имаше обуславящо значение за конкретния правен спор, е разрешен в съответствие с практиката на ВКС, т. е. спрямо него не би било осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Разрешението му се съдържа в решение № 109/07.07.2022 г. по гр. д. № 2271/2021 г. на IV г. о. на ВКС, според което когато със заповед по чл. 120в, ал. 1 КТ е преустановена работата на определен работник или служител, трудовото правоотношение с него може да бъде прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ след изтичане на повече от 15 последователни дни, само ако преустановяването на работата е действително основано на причини, произтичащи от обявеното извънредно положение. В тази хипотеза съдебният контрол по отношение на заповедта по чл. 120в, ал. 1 КТ и на причините, налагащи спиране на работата за конкретните работници и служители, е не само допустим, но и необходим. Даденото от въззивния съд в атакуваното решение разрешение на поставения въпрос е в съответствие с горепосочената практика на ВКС. Следва да бъде посочено още, че наведената от касатора съдебна практика – решение № 298/28.10.2014 г. по гр. д. № 977/2014 г. на IV г. о. на ВКС и решение № 92/14.04.2016 г. по гр. д. № 4515/2014 г. на ВКС, не е относима към горепосочения въпрос, доколкото разглежда общата хипотеза на уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ, но не засяга специфичната такава, в която е преустановена работата на конкретен служител или работник със заповед по чл. 120в, ал. 1 КТ. Не са относими към въпроса и сочените от жалбоподателя решение № 109 от 07.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2271/2021 г. (разглеждащо въпроса дали преустановяването на работа на предприятието, на част от предприятието, или на отделни работници и служители, за повече от 15 работни дни, със заповед по чл. 120в КТ, съставлява спиране на работа по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ) и решение № 26 от 04.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1785/2021 г. (отнасящо се до това налице ли е реално спиране на работата на отделно звено в предприятието, когато през периода на обявен от работодателя „престой“ звеното извършва част от дейността си, а друга част не извършва).

Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно. Очевидната неправилност, на която касаторът се позовава, е уредена в чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване. Тя се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма; на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. В настоящия случай, касаторът се позовава на горепосоченото основание само бланкетно, без да излага конкретни доводи и обстоятелства за наличието на квалифицирани състави на неправилност на решението. Такива не се установяват и след извършена служебна проверка от настоящия съд. Поради това не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба сторените разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 1 400 лв..

Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 61 от 21.02.2024 г. по в. гр. дело № 839/2023 г. на Софийски окръжен съд.

ОСЪЖДА „Булгартрансгаз” ЕАД, ЕИК 175203478, да заплати на Р. И. Г., ЕГН: [ЕГН], сумата 1 400 лв. (хиляда и четиристотин лева), съставляваща съдебно – деловодни разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: