№ 5207

гр. София, 14.11.2024 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на седми ноември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц. 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 1917/2024 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Р. Б. (ПРБ) чрез прокурор при Апелативна прокуратура – Варна против решение № 44 от 22.03.2024 г. по гр. д. № 517/2023 г. на Апелативен съд – Варна.

Ответникът по жалба А. Р. А. не е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не взема становище.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалба е посоченото въззивно решение в частта, в която е частично отменено решение № 1139/13.10.2023 г. по гр. д. № 2094/2022 г. на Окръжен съд - Варна и като краен резултат е уважен предявения от А. Р. А. против ПРБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ с присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 13 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 18.12.2019 г. до изплащането й като в тежест на ответника са възложени разноски. В отхвърлителната част на претенцията над 13 000 лв. до поисканите 50 000 лв. въззивното решение е влязло в сила като необжалвано.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е изследвал установените по делото обстоятелства от състава на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и е приел, че в случая разглежданият фактически състав е осъществен. Посочил е, на 27.08.2015 г. ищцата в качеството й на длъжностно лице е била привлечена като обвиняема в образуваното ДП № 179/2012 г. по описа на ОД на МВР - Варна за престъпление по чл. 316, вр. чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, което е водено и срещу други длъжностни лица, в това число и нотариус, за което деяние е оправдана с влязла в сила на 11.11.2019 г. присъда по НОХД № 5279/2016 г. на РС – Варна. Съобразени са също тежестта на престъплението, предмет на процесното обвинение (за умишлено престъпление от общ характер, за което е предвидено наказание лишаване от свобода за срок до 5 години, което може да бъде кумулирано с лишаване от право да заема определена държавна или обществена длъжност), общата продължителност на наказателното производство, водено срещу ищцата – повече от четири години, участието й в проведените общо 14 съдебни заседания по НОХД № 5279/2016 г. по описа на РС – Варна, наложената мярка за неотклонение „подписка“. При определяне на характера и обема на търпените неимуществени вреди инстанцията по същество е приела, че от значение е доказаното в процеса негативно повлияване върху социалните, емоционалните и лични контакти на ищцата, изживения психологически и емоционален дистрес, обостряне на бъбречно заболяване довело до бъбречна недостатъчност. Развити са доводи, че тя е изпаднала в продължително смесено - тревожно депресивно разстройство, което е в пряка причинно-следствена връзка с неправомерното обвинение, и с воденото наказателно производство, а качеството й на живот е било значително нарушено. Отчетена е настъпилата поради незаконното обвинение чувствителна промяна в поведението на пострадалата след образуването на наказателното производство - от лъчезарен, общителен и усмихнат човек, станала по-тиха, раздразнителна, напрегната, разсеяна и затворена в себе си. Изтъкнато е също, че тя живеела с притеснение от евентуално негативно отражение на кариерата й като счетоводител в случай на признаването й за виновна по процесното обвинение с постановяване на осъдителна присъда. Прието е, че в резултат на незаконосъобразното обвинение са били сериозно засегнати честта, достойнството и доброто име на ищцата в обществото. При определяне на размера на обезвредата е отчетена и липсата на данни за разгласяване на воденото наказателно производство. При горните факти решаващият състав е направил извод, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на сумата от 13 000 лева. В тази връзка е обосновано виждане, че този размер на обезвредата съответства напълно и би репарирал реално засегнатите и доказано намиращи се в причинна връзка с наказателното преследване нематериални блага, като при определянето му съдът отчита и обществените представи за справедливост в аспекта на обществено-икономическите условия на живот.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК за селектиране на касационната жалба и поставя правни въпроси с твърдения, че са обусловили изхода на делото и са разрешени в отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава.

Тези въпроси са следните:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви, които отразяват неговата решаваща, а не проверяваща дейност и извърши самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, въз основа на които да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, вкл. и когато няма съвпадане в постановения правен резултат с този на първата съдебна инстанция?“;

2. „Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението на неимуществените вреди съгласно чл. 52 ЗЗД и следва ли определянето му да се извърши въз основа на обективна оценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на горния принцип?“

По първото питане се поддържа противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в постановките по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а по второто – с практиката на ВКС, вкл. и задължителната, опредметена в ППВС № 4/23.12.1968 г. – т. II, както и в решение № 112/14.06.2011 по гр. д. № 372/2010 г., решение № 376/21.10.2015 г. по гр. д. № 514/2012 г., решение № 822/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г., решение № 449/16.05.2013 г. по гр. д. № 1393/2011 г., решение № 263/21.03.2017 г. по гр. д. № 627/2016 г., всичките по описа на IV г. о., решение № 251/21.12.2015 г. по гр. д. № 812/2015 г., решение № 61/28.04.2016 г. по гр.. д. № 4546/2015 г., и двете на III г. о.

И по двата въпроса не са налице предпоставки за допустимост на обжалването. Те удовлетворяват общия селективен критерий (правен въпрос по чл.280, ал. 1 ГПК), тъй като обуславят произнасянето на въззивния съд с обжалваното решение, но не удовлетворяват специалния критерий на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В случая липсва твърдяното отклонение със сочената практика на ВКС, вкл. задължителната. При цялостен и всеобхватен анализ на събраните доказателства за релевантните за спора факти втората съдебна инстанция - като съд по съществото на спора - е направила самостоятелни и обосновани фактически и правни изводи по предмета на делото, изследвала е всички обстоятелства от значение за основателността на претенцията и размера на обезщетението на неимуществените вреди и всичко това е намерило отражение в мотивите на въззивния съдебен акт. Той изразява решаващата, а не проверяващата дейност на въззивния съд и не е постановен в противоречие с установената съдебна практика на ВКС, като предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия поставен въпрос.

Неоснователно е искането за допускане на касационен контрол и по второто питане, поставено във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от деликт. Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, ВКС многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател - характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Касае се за преценка на обстоятелства с обективни характеристики - които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд е извършил тази преценка и не се е отклонил от горните постановки. Справедливото обезщетяване по смисъла на чл. 52 ЗЗД се свързва със задължението на съда да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай (така решение №111/17.03.2014 по гр. д. № 4207/2013 г. на ВКС, ІV г. о.), вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с незаконното обвинение. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика на ВКС е разбирането, че нормата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Постановяването на обжалваното решение в пълно съгласие с трайната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД изключва предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не са налице основания за селектиране на жалбата и по чл. 280, ал. 2 ГПК. Този текст се сочи само формално в изложението към касационната жалба, но липсват твърдения, които да обосновават неговото приложение. Разпоредбата урежда три хипотези, при които може да се проведе достъп до касация. В случая обаче не се констатира от настоящия състав решението на втората съдебна инстанция да е вероятно нищожен съдебен акт, нито да не са налице условията за произнасяне по същество на правния спор (обуславяща вероятността да е процесуално недопустимо), както и да е очевидно неправилно.

Като заключение се налага, че не са налице основания за селектиране на жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК, поради което не може да се допусне касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 44 от 22.03.2024 г. по гр. д. № 517/2023 г. на Апелативен съд – Варна в обжалваната част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.