Образувано е по касационна жалба на А. Д. И, изтърпяващ наказание лишаване от свобода - доживотен затвор в ОЗ-Пазарджик, а понастоящем - в ОЗ отм. а Загора, подадена чрез адв.. С против решение № 611/18.10.2018 г., постановено по адм. дело № 331/2018 г. от Административен съд Пазарджик, с което е отхвърлен искът на Илиев против Министерство на правосъдието за периода 01.01.1997 г. до 01.06.2009 г. за сума в размер на 10 000 лв. и срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. С. и МП за периода 01.06.2009 г. до 01.01.2019 г. с правно основание чл. 284 от ЗИНЗС и цена на иска 10 000 лв. В жалбата се излагат бланкетни доводи, че решението е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на производствените правила и е необосновано. Излага, че искът е следвало да бъде уважен, като се позовава на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Отбелязва, че под нетна площ на обитаваното помещение следва да се разбира площта, след приспадане на заетото от леглата на други затворници място. Цитира решение „Нешков и други срещу България”. Иска да се отмени решението, а предявеният иск да бъде изцяло уважен.

Ответникът - ГД „Изпълнение на наказанията“- София, в писмен отговор и писмено становище, подадени чрез процесуални представители възразява срещу основателността на касационната жалба. С депозираното писмено становище се претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът - Министерство на правосъдието, редовно призован не се явява и не взема становище по жалбата.

Участващият в производство на основание чл. 217, ал. 2 от АПК представител на Върховна административна прокуратура излага мотивирано становище за неоснователност на жалбата и правилност на обжалваното решение. Излага, че не са налице касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК и е отбелязал основателността и правилността на мотивите на съдебния акт. Приема, че не се доказват незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на ГДИН и на МП, поради което сочи, че искът по чл. 284 ЗИНЗС при съобразяване на процедурата по чл. 203 и сл. АПК се явява недоказан и неоснователен.

Настоящият съдебен състав на Върховния административен съд приема, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

С решение № 611/18.10.2018 г., постановено по адм. дело № 331/2018 г. Административен съд Пазарджик е отхвърлил иска на Илиев против Министерство на правосъдието за периода 01.01.1997 г. до 01.06.2009 г. за сума в размер на 10 000 лв. и срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. С. и МП за периода 01.06.2009 г. до 01.01.2019 г. с правно основание чл. 284 от ЗИНЗС и цена на иска 10 000 лв..

Решението е постановено в производството по чл. 226 от АПК в изпълнение на решение № 3755/23.03.2018 г. по адм. дело № 356/2017 г. на Върховен административен съд, трето отделение, с което е отменено решение № 661/25.11.2016г., постановено по адм. д. № 208/2016г. по описа на АС-Пазарджик и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. Върховният административен съд е дал указания, че следва да уточни крайната дата на втория исков период и защо ищецът поддържа солидарно осъждане на Министерство на правосъдието и ГДИН - София по втория от исковете.

При новото разглеждане съдът с разпореждане е указал на Илиев, че следва да отстрани нередовностите по исковата молба, в изпълнение на което процесуалният представител на ищеца е посочил, че периодът, за който се претендират вредите е от 01.01.1997 г. до 01.01.2019 г.. Като ответници след 01.06.2009 г. е посочил ГДИН и МП, които следвало да отговарят солидарно, а алтернативно, искът да се счита за подаден срещу ГДИН.

От фактическа страна съдът е приел за установено, че Илиев е постъпил в З. П на 20.12.1997 г., същият изтърпява наказание „доживотен затвор“, наложено му с присъда от 14.01.2000 г.. На 20.05.2016 г. лицето е преведено в З. [ място]. В З. П ищецът е обитавал самостоятелно спално помещение, което е с обща площ 6.7 кв. м.. Съдът е съобразил наличието на отваряем прозорец в помещението и изискванията за оборудване на килия. Констатирано е наличието на санитарен възел в отделението, с отделни прегради и постоянно осигурена топла и студена течаща вода, ползването на който е организирано с утвърден вътрешен дневен ред в затвора, а именно сутрин, обед и вечер. Установено е, че в З. П няколко пъти в годината се извършва дезинфекция, дератизация и дезинсекция, а касателно килиите, лишените от свобода е следвало да поддържат хигиената.

Съдът е съобразил, неподаването на молби от страна на Илиев за участие в допълнителни мероприятия - спортни или културни, отказал е да участва и в обучения, по „вградено“ обучение за усвояване на начални ключови компетентности, няма искания и за срещи със свещеник и психолог. На ищеца извън осигурения престой на открито всеки ден в рамките на 1 час и 45 минути, е било разрешено поради болест, да излиза на открито два пъти на ден, сутрин от 10.00 часа до 11.15 часа и от 14.00 часа до 15.00 часа.

Касателно твърденията, че се е разболял от туберкулоза в затвора Пазарджик, със съдебно-медицинска експертиза е установено, че горното обстоятелство е настъпило преди постъпването на Илиев в затвора Пазарджик, поради което съдът е приел, че условията в З. П не са причина ищецът да се разболее от туберкулоза. Относно твърдението за наличие на захарния диабет – инсулинозависим Тип 1, категорично вещото лице е посочило, че условията в затвора не може да се обвържат с появата на диабет. По повод получаване на инфаркт се е установило, че е получен в затвора в [населено място], където са предприети съответните мерки, като в съдебно заседание ищецът е посочил, че няма претенции спрямо условията в затвора в [населено място].

Решаващият състав е приел за недоказан искът с начална дата 01.01.1997г. до 20.12.1997г., тъй като лицето е преведено в З. П на 20.12.1997г., както и по-горе бе посочено, не са налице твърдения в исковата молба относно условията в З. С. З (където Илиев е преведен на 20.05.2016г. и където изтърпява наказанието си и към настоящия момент), поради което искът за периода 20.05.2016г. до 01.01.2019 г. също е приет за недоказан.

Изложил е, че в проведеното исково производство не са били установени незаконосъобразни действия или бездействия на администрацията на затвора, които да имат за последица унижаването на човешкото достойнство на ищеца. Административният съд е посочил, че при определяне на фактическия състав на отговорността и при липса на който и да е от елементите му, не може да се реализира отговорността на ГДИН. В резултат на което съдът е приел за безпредметно да бъде обсъждана солидарната отговорност на МП и ГДИН. Така мотивиран съдът е отхвърлил исковата молба на А.И в цялост.

При извършената проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК настоящият състав намира, че съдебното решение в обжалваната част е валидно, допустимо и съответно на материалния закон.

В специалния ЗИНЗС (ЗАКОН ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА И З. П. С.), е предвидена отговорност на държавата за вреди, причинени на лишени от свобода и задържани под стража лица от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от с. з.. Който от своя страна сочи, че осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, като за такова нарушение се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. За установяване на горното съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора.

С препращане към нормите на ЗОДОВ, се установява, че при съобразяване основателността на исковете за обезщетения за вреди причинени от държавата и общините, следва да е налице кумулация на незаконосъобразен административен акт, отменен по съответния ред и/или незаконосъобразно действие или бездействие на административен орган или длъжностно лице на държавата или общината; актът, действието или бездействието да са извършени при или по повод осъществяване на административна дейност; от същите реално да е настъпила вреда и да е налице пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между настъпилата вреда и незаконосъобразния акт/действие/бездействие.

Липсата дори на един от елементите на фактическия състав препятства реализирането на отговорност на държавата или общините, по посочения в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ ред, което предполага отхвърляне на предявения на това основание иск.

При обсъждане на всички събрани доказателства писмени и гласни в тяхната съвкупност са направени правилни изводи, че не са налице всички елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.Он и в съответствие с доказателствата по делото е изводът на съда, че в конкретния случай не е налице действие и бездействие на затворническата администрация, което да е в противоречие с техните задължения.

Настоящата касационна инстанция споделя изцяло развитите от АС Пазарджик съображения за липса на предпоставките за уважаване на претенцията на Илиев по основание и размер.

Обосновано са приети за недоказани исковете за периода 01.01.1997г. до 20.12.1997г., тъй като лицето е преведено в З. П на 20.12.1997г. и относно периода 20.05.2016г. до 01.01.2019 г., тъй като от 20.05.2016г. Илиев е преведен в З. С. З, твърдения по повод който не са въведени. Действително съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС настъпването на имуществени вреди се предполага до доказване на противното, като в случая правилно съдът е съобразил, че не са установени незаконосъобразни действия и бездействия на затворническата администрация, които да са обусловили настъпването на твърдените вреди.

С касационната жалба бланкетно са посочени доводи за неправилност на решението. Безспорно е установено в производството относно твърдените за пренаселеност на килията, че отклонение в разполагаемата жизнена площ (от 6, 7 кв. м.) не е налице и същата отговаря на изискванията за 4 кв. м., предвидени в чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС и чл. 20, ал. 1 от ППЗИНЗС. С оглед данните лишеният от свобода е обитавал самостоятелно килията и е разполагал с 6, 7 кв. м. жилищна площ, което обезпечава дължимия жизнен стандарт. Също така не е налице и твърдяната пренаселеност на помещенията, което да доведе до дискомфорт.

Обективно съдът е установил, че не са налице и отклонения свързани с приложението на практиката на ЕСПЧ. В § 166 от Пилотното решение от 27 Януари 2015 г. за условията в българските затвори „Нешков и други против България“, се установява, че ако затворниците имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна площ, пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе само по себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл. 3 от Конвенцията.

В хода на производството и след повторното разглеждане на доводите по жалбата не е установено нарушение на изискванията на чл. 43 от ЗИНЗС в тяхната цялост. Установено е, че количеството дневна светлина и степента на изкуственото осветление е достатъчно, тъй като килията притежава отваряем прозорец и допълнително осветление, а достъпът до санитарни възли и течаща вода са установени с утвърден вътрешен дневен ред в затвора.

Лишеният от свобода Илиев е разполагал и с допълнително време за престой на открито, разрешено му и обосновано от заболяванията - обстоятелства настъпили преди постъпването на Илиев в Затвора – Пазарджик и установени като такива с медицинска експертиза. Обосновано административният съд е констатирал невъзможността за ангажиране отговорност на затворническата администрация за болестите на лицето и настъпването им в резултат на лоши условия в затвора. Съдът е изпълнил задълженията си по чл. 284, ал. 3 от ЗИНЗС, а предполагаемите вреди по ал. 5 са оборени от констатациите на съда във връзка с условията на изтърпяване на наказанието от жалбоподателя Илиев.

С оглед липсата на установяване на незаконосъобразни действия и бездействия на органите на ответника, от които да са последвали вреди за лицето, съдът е извел законосъобразни правни изводи.

Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че решението е правилно, не са налице касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което следва да бъде оставено в сила.

При този изход на процеса и на основание чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от ЗОДОВ /тълкувани в тяхната взаимовръзка/ се явяват специални по отношение общата разпоредба на чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК, поради което в производство по ЗОДОВ при отхвърляне изцяло на исковата претенция ищецът не дължи на ответника заплащането на юрисконсултско възнаграждение, поради което искането на ответника ГДИН за присъждане на разноски следва да се остави без уважение.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховния административен съд, трето отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 611/18.10.2018 г., постановено по адм. дело № 331/2018 г. от Административен съд Пазарджик.

О. Б. У. искането на ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за присъждане на разноски.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

Производство по чл. 208 и следващите от АПК.

Образувано е по касационна жалба на А.И, изтърпяващ наказание лишаване от свобода - доживотен затвор в ОЗ-[населено място], а понастоящем - в ОЗ-[населено място], подадена чрез адв.. С против решение № 611/18.10.2018 г., постановено по адм. дело № 331/2018 г. от Административен съд Пазарджик, с което е отхвърлен искът на Илиев против Министерство на правосъдието за периода 01.01.1997 г. до 01.06.2009 г. за сума в размер на 10 000 лв. и срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. С. и МП за периода 01.06.2009 г. до 01.01.2019 г. с правно основание чл. 284 от ЗИНЗС и цена на иска 10 000 лв. В жалбата се излагат бланкетни доводи, че решението е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на производствените правила и е необосновано. Излага, че искът е следвало да бъде уважен, като се позовава на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Отбелязва, че под нетна площ на обитаваното помещение следва да се разбира площта, след приспадане на заетото от леглата на други затворници място. Цитира решение „Нешков и други срещу България”. Иска да се отмени решението, а предявеният иск да бъде изцяло уважен.

Ответникът - ГД „Изпълнение на наказанията“- София, в писмен отговор и писмено становище, подадени чрез процесуални представители възразява срещу основателността на касационната жалба. С депозираното писмено становище се претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът - Министерство на правосъдието, редовно призован не се явява и не взема становище по жалбата.

Участващият в производство на основание чл. 217, ал. 2 от АПК представител на Върховна административна прокуратура излага мотивирано становище за неоснователност на жалбата и правилност на обжалваното решение. Излага, че не са налице касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК и е отбелязал основателността и правилността на мотивите на съдебния акт. Приема, че не се доказват незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на ГДИН и на МП, поради което сочи, че искът по чл. 284 ЗИНЗС при съобразяване на процедурата по чл. 203 и сл. АПК се явява недоказан и неоснователен.

Настоящият съдебен състав на Върховния административен съд приема, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна.

С решение № 611/18.10.2018 г., постановено по адм. дело № 331/2018 г. Административен съд Пазарджик е отхвърлил иска на Илиев против Министерство на правосъдието за периода 01.01.1997 г. до 01.06.2009 г. за сума в размер на 10 000 лв. и срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. С. и МП за периода 01.06.2009 г. до 01.01.2019 г. с правно основание чл. 284 от ЗИНЗС и цена на иска 10 000 лв..

Решението е постановено в производството по чл. 226 от АПК в изпълнение на решение № 3755/23.03.2018 г. по адм. дело № 356/2017 г. на Върховен административен съд, трето отделение, с което е отменено решение № 661/25.11.2016г., постановено по адм. д. № 208/2016г. по описа на АС-Пазарджик и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. Върховният административен съд е дал указания, че следва да уточни крайната дата на втория исков период и защо ищецът поддържа солидарно осъждане на Министерство на правосъдието и ГДИН - София по втория от исковете.

При новото разглеждане съдът с разпореждане е указал на Илиев, че следва да отстрани нередовностите по исковата молба, в изпълнение на което процесуалният представител на ищеца е посочил, че периодът, за който се претендират вредите е от 01.01.1997 г. до 01.01.2019 г.. Като ответници след 01.06.2009 г. е посочил ГДИН и МП, които следвало да отговарят солидарно, а алтернативно, искът да се счита за подаден срещу ГДИН.

От фактическа страна съдът е приел за установено, че Илиев е постъпил в З. [ място] на 20.12.1997 г., същият изтърпява наказание „доживотен затвор“, наложено му с присъда от 14.01.2000 г.. На 20.05.2016 г. лицето е преведено в З. [ място]. В З. [ място] ищецът е обитавал самостоятелно спално помещение, което е с обща площ 6.7 кв. м.. Съдът е съобразил наличието на отваряем прозорец в помещението и изискванията за оборудване на килия. Констатирано е наличието на санитарен възел в отделението, с отделни прегради и постоянно осигурена топла и студена течаща вода, ползването на който е организирано с утвърден вътрешен дневен ред в затвора, а именно сутрин, обед и вечер. Установено е, че в З. [ място] няколко пъти в годината се извършва дезинфекция, дератизация и дезинсекция, а касателно килиите, лишените от свобода е следвало да поддържат хигиената.

Съдът е съобразил, неподаването на молби от страна на Илиев за участие в допълнителни мероприятия - спортни или културни, отказал е да участва и в обучения, по „вградено“ обучение за усвояване на начални ключови компетентности, няма искания и за срещи със свещеник и психолог. На ищеца извън осигурения престой на открито всеки ден в рамките на 1 час и 45 минути, е било разрешено поради болест, да излиза на открито два пъти на ден, сутрин от 10.00 часа до 11.15 часа и от 14.00 часа до 15.00 часа.

Касателно твърденията, че се е разболял от [диагноза] в затвора [населено място], със съдебно-медицинска експертиза е установено, че горното обстоятелство е настъпило преди постъпването на Илиев в затвора [населено място], поради което съдът е приел, че условията в З. [ място] не са причина ищецът да се разболее от [диагноза]. Относно твърдението за наличие на [диагноза], категорично вещото лице е посочило, че условията в затвора не може да се обвържат с появата на [диагноза]. По повод получаване на [диагноза] се е установило, че е получен в затвора в [населено място], където са предприети съответните мерки, като в съдебно заседание ищецът е посочил, че няма претенции спрямо условията в затвора в [населено място].

Решаващият състав е приел за недоказан искът с начална дата 01.01.1997г. до 20.12.1997г., тъй като лицето е преведено в З. [ място] на 20.12.1997г., както и по-горе бе посочено, не са налице твърдения в исковата молба относно условията в З. [ място] (където Илиев е преведен на 20.05.2016г. и където изтърпява наказанието си и към настоящия момент), поради което искът за периода 20.05.2016г. до 01.01.2019 г. също е приет за недоказан.

Изложил е, че в проведеното исково производство не са били установени незаконосъобразни действия или бездействия на администрацията на затвора, които да имат за последица унижаването на човешкото достойнство на ищеца. Административният съд е посочил, че при определяне на фактическия състав на отговорността и при липса на който и да е от елементите му, не може да се реализира отговорността на ГДИН. В резултат на което съдът е приел за безпредметно да бъде обсъждана солидарната отговорност на МП и ГДИН. Така мотивиран съдът е отхвърлил исковата молба на А.И в цялост.

При извършената проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК настоящият състав намира, че съдебното решение в обжалваната част е валидно, допустимо и съответно на материалния закон.

В специалния ЗИНЗС (ЗАКОН ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА И З. П. С.), е предвидена отговорност на държавата за вреди, причинени на лишени от свобода и задържани под стража лица от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от с. з.. Който от своя страна сочи, че осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, като за такова нарушение се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. За установяване на горното съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора.

С препращане към нормите на ЗОДОВ, се установява, че при съобразяване основателността на исковете за обезщетения за вреди причинени от държавата и общините, следва да е налице кумулация на незаконосъобразен административен акт, отменен по съответния ред и/или незаконосъобразно действие или бездействие на административен орган или длъжностно лице на държавата или общината; актът, действието или бездействието да са извършени при или по повод осъществяване на административна дейност; от същите реално да е настъпила вреда и да е налице пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между настъпилата вреда и незаконосъобразния акт/действие/бездействие.

Липсата дори на един от елементите на фактическия състав препятства реализирането на отговорност на държавата или общините, по посочения в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ ред, което предполага отхвърляне на предявения на това основание иск.

При обсъждане на всички събрани доказателства писмени и гласни в тяхната съвкупност са направени правилни изводи, че не са налице всички елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.Он и в съответствие с доказателствата по делото е изводът на съда, че в конкретния случай не е налице действие и бездействие на затворническата администрация, което да е в противоречие с техните задължения.

Настоящата касационна инстанция споделя изцяло развитите от АС Пазарджик съображения за липса на предпоставките за уважаване на претенцията на Илиев по основание и размер.

Обосновано са приети за недоказани исковете за периода 01.01.1997г. до 20.12.1997г., тъй като лицето е преведено в З. [ място] на 20.12.1997г. и относно периода 20.05.2016г. до 01.01.2019 г., тъй като от 20.05.2016г. Илиев е преведен в З. [ място], твърдения по повод който не са въведени. Действително съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС настъпването на имуществени вреди се предполага до доказване на противното, като в случая правилно съдът е съобразил, че не са установени незаконосъобразни действия и бездействия на затворническата администрация, които да са обусловили настъпването на твърдените вреди.

С касационната жалба бланкетно са посочени доводи за неправилност на решението. Безспорно е установено в производството относно твърдените за пренаселеност на килията, че отклонение в разполагаемата жизнена площ (от 6, 7 кв. м.) не е налице и същата отговаря на изискванията за 4 кв. м., предвидени в чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС и чл. 20, ал. 1 от ППЗИНЗС. С оглед данните лишеният от свобода е обитавал самостоятелно килията и е разполагал с 6, 7 кв. м. жилищна площ, което обезпечава дължимия жизнен стандарт. Също така не е налице и твърдяната пренаселеност на помещенията, което да доведе до дискомфорт.

Обективно съдът е установил, че не са налице и отклонения свързани с приложението на практиката на ЕСПЧ. В § 166 от Пилотното решение от 27 Януари 2015 г. за условията в българските затвори „Нешков и други против България“, се установява, че ако затворниците имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна площ, пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе само по себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл. 3 от Конвенцията.

В хода на производството и след повторното разглеждане на доводите по жалбата не е установено нарушение на изискванията на чл. 43 от ЗИНЗС в тяхната цялост. Установено е, че количеството дневна светлина и степента на изкуственото осветление е достатъчно, тъй като килията притежава отваряем прозорец и допълнително осветление, а достъпът до санитарни възли и течаща вода са установени с утвърден вътрешен дневен ред в затвора.

Лишеният от свобода Илиев е разполагал и с допълнително време за престой на открито, разрешено му и обосновано от заболяванията - обстоятелства настъпили преди постъпването на Илиев в Затвора – [населено място] и установени като такива с медицинска експертиза. Обосновано административният съд е констатирал невъзможността за ангажиране отговорност на затворническата администрация за болестите на лицето и настъпването им в резултат на лоши условия в затвора. Съдът е изпълнил задълженията си по чл. 284, ал. 3 от ЗИНЗС, а предполагаемите вреди по ал. 5 са оборени от констатациите на съда във връзка с условията на изтърпяване на наказанието от жалбоподателя Илиев.

С оглед липсата на установяване на незаконосъобразни действия и бездействия на органите на ответника, от които да са последвали вреди за лицето, съдът е извел законосъобразни правни изводи.

Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че решението е правилно, не са налице касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което следва да бъде оставено в сила.

При този изход на процеса и на основание чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от ЗОДОВ /тълкувани в тяхната взаимовръзка/ се явяват специални по отношение общата разпоредба на чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК, поради което в производство по ЗОДОВ при отхвърляне изцяло на исковата претенция ищецът не дължи на ответника заплащането на юрисконсултско възнаграждение, поради което искането на ответника ГДИН за присъждане на разноски следва да се остави без уважение.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховния административен съд, трето отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 611/18.10.2018 г., постановено по адм. дело № 331/2018 г. от Административен съд Пазарджик.

О. Б. У. искането на ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за присъждане на разноски.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.