Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК.

Образувано е по касационна жалба на „Инертни материали-ПЗ“ ЕООД– гр. С. срещу решение № 2722/19.12.2018 г., постановено по адм. дело № 1074/2018 г. по описа на Пловдивския административен съд, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против РА № Р-16001317003162-091-001/12.12.2017 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП – гр. П., потвърден частично с решение № 139/19.03.2018 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” – гр. П. при ЦУ на НАП относно непризнат данъчен кредит в общ размер на 423 464, 46 лв. и прилежащите лихви в размер на 56 862, 36 лв., по фактури, издадени от [Фирма 5] за периода от м. 08.2015 г. до м. 12.2016г., както и допълнително установения корпоративен данък за 2015 г. и 2016г. съответно в размер на 1 664, 52 лв. и 6 689, 63 лв. с прилежащи лихви съответно 287, 20 лв. и 475, 75 лв. От изложението в касационната жалба се извеждат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения при прилагането на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касатора, решението на съда е в противоречие със събраните доказателства. Твърди, че съдът е използвал общи мотиви за да отхвърли жалбата като не се е задълбочил при изследване на схемата на доставки. Твърди, че относно надлежното осчетоводяване на фактурите е отразено в приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза. Позовава се на практика на СЕС. Подробни съображения, обосноваващи посочените оплаквания са изложени в касационната жалба, с която се иска отмяна на обжалваното съдебно решение и отмяна на ревизионния акт като незаконосъобразен или връщането му за ново разглеждане.

Ответникът по касационната жалба директорът на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” – гр. П. при ЦУ на НАП в депозирания по делото писмен отговор на юриск. Дамянова я оспорва и иска присъждане на юрисконсултско възнаграждение .

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, първо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежно легитимирана страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения:

Първоинстанционният съд за да отхвърли жалбата на „Инертни материали-ПЗ“ ЕООД– гр. С. срещу РА № Р-16001317003162-091-001/12.12.2017г. за непризнат данъчен кредит в общ размер на 423 464, 46 лв. и прилежащите лихви в размер на 56 862, 36 лв., по фактури, издадени от [Фирма 5] за периода от м. 08.2015 г. до м. 12.2016г., както и допълнително установения корпоративен данък за 2015 г. и 2016г. съответно в размер на 1 664, 52 лв. и 6 689, 63 лв. с прилежащи лихви съответно 287, 20 лв. и 475, 75 лв. е приел, че не е доказана реалността на доставките на бетон, трошен камък, пясък, филц, баластра, циментови колове, транспорт, услуги с бетон помпа, самосвал, фадрома и дренаж. Според съда, тъй като правото на данъчен кредит е благоприятен за жалбоподателя факт, то върху него тежи доказателствената тежест относно обстоятелството на реалното осъществяване на процесните доставки, а този факт не е доказан нито в хода на ревизията, нито в съдебното производство. Позовавайки се на разпоредбата на чл. 68, ал. 1, т. 1 ЗДДС съдът е направил извод, че основно условие за наличието на право на данъчен кредит е фактът на реалност на доставката и възникване на данъчно събитие. В този смисъл според съда ЗДДС регламентира изискване, според което това право е неразделно свързано с „получени стоки и услуги по облагаеми доставки”, като е прието, че тълкуването на тази норма налага извод, че реалното извършване на облагаема доставка е задължително условие, абсолютна предпоставка за възникване и упражняване на правото на данъчен кредит и при липсата й, данъкът е начислен без основание или неправомерно, което съставлява хипотезата на чл. 70, ал. 5 ЗДДС. Според съда ангажираната съдебно-счетоводна експертиза не може да наведе на друг извод, тъй като същата почива единствено на документална проверка, а само осчетоводяването на фактурите не може да формира извод за реалното осъществяване на процесните доставки. В хода на съдебното производство е направен опит да се обоснове извършването на транспорта чрез разпит на свидетели, в тази връзка съдът отбелязва, че показанията на Т.П изхождат от лице, работило в дружеството-жалбоподател, поради което следва да се преценяват заедно с всички останали събрани по делото доказателства. Показанията на свидетеля са общи и съдържат информация относно процеса на извършване на всички доставки, но не съдържат конкретни данни във връзка с конкретната доставка.

Съдът се е позовал на чл. 168 и чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО, според които за възникване правото на данъчен кредит и неговото упражняване има изискване получателят по доставката да разполага с фактура за доставката и доставката да е осъществена, в какъвто смисъл е и чл. 68, ал. 1, т. 1 ЗДДС. В тази връзка според съда евентуалното позоваване на решения по съединени дела С-80/11 и С-142/11, тъй като според практиката на СЕС не освобождава данъчнозадълженото лице от изискванията на закона да установи наличие на предпоставките за признаване правото на данъчен кредит, първата от които е осъществяването на доставка на стоки или услуги. Съдът е изложил и мотиви, че правото на ЕС не съдържа правила относно преценката на доказателствата за осъществяване на доставките, като националните съдилища прилагат националните си процесуални правила при тази преценка за това настъпили ли е или не данъчно събитие по фактурата, издадена на ревизираното лице. Направен е извод от съда, че приходните органи законосъобразно са отказали правото на данъчен кредит на основание чл. 70, ал. 5 ЗДДС. Обжалваното решение е правилно.

Реалността на доставката на стоки и/или услуги е основополагаща за възникване и законосъобразното упражняване правото на приспадане на платения от получателя на доставчика му ДДС като данъчен кредит. Законосъобразни са изводите на първоинстанционния съд, че само издаването на първични счетоводни документи, каквито са фактурите и осчетоводяването им в счетоводството на получателя и не неговия доставчик не е достатъчно, за да се признае правото на данъчен кредит. В процесния случай всички фактурирани доставки касаят стоки, които са родовоопределени и затова е необходимо с безспорни доказателства да се установи тяхното предаване съгласно чл. 24, ал. 2 ЗЗД.

Спорът се свежда до въпроса за реалност на доставките на стоки и услуги по фактури, издадени от единствения доставчик - „Чепинска кариера“ЕООД за периода от м. 08.2015 г. до 12.2016 г., с предмет баластра, бетон, добавка, дренаж, камък, инертен материал, пясък, поцинковани колове, трошен камък, филц, фракция, транспорт и др. на стойност 2 117 322.30 лв. Налице е фактуриране на стоки към „Инертни материали-ПЗ“ ЕООД, без да са налице представени доказателства за наличие на материален и трудов ресурс от доставчика, които са предпоставка за реалното осъществяване на въпросните доставки на стоки и услуги. Не са представени и изисканите по ДОПК документи относно наличие на доставка на стоки и услуги от „ЧЕПИНСКА КАРИЕРА“ ЕООД както при извършената насрещни проверка на доставчика, така и от ревизираното лице, както в хода на производството, така и в приложенията към жалбата. Не са представени фактури за наем по процесиите договори за наем, фактури за наличие на транспортни средства - бетон помпа, самосвал, фадрома в т. число от кого са управлявани, не са представени фактури за доставка на инертни материали - пясък, филц и пр. Не са представени съответните доказателства за производството на бетонови смеси и циментови колове, къде са произведени - адрес на обект и собственост, от кого и какви материали са вложени.

В случая липсата на доказателства за кадрови потенциал и техническа обезпеченост на доставчика предопределя невъзможността за възникване на данъчно събитие. „ЧЕПИНСКА КАРИЕРА“ ЕООД в качеството си на доставчик, не е представил доказателства за редовно заведена счетоводна отчетност - хронологични и аналитични разпечатки на сметки, отчитащи материали, стоки, продукция и др., доказателства за наличието им към датата на издаване на спорните фактури към „ИНЕРТНИ МАТЕРИАЛИ - ПЗ“ ЕООД. Не са представени доказателства къде са съхранявани стоките, материалите, продукцията до продажбата им, за складова база или за търговски обект където са предадени и е започнало транспортирането им. Като предишни доставчици са посочени "Л. Г" ЕООД, „З. П“ АД, „М И В ТРАНС“ ЕООД, представени са договори за наем и анекси за недвижим имот в с. В., местност „Бунара“ и бетоново стопанство между, „ЛЕО ГАЗ“ ЕООД и „ЧЕПИНСКА КАРИЕРА“ ЕООД. За последните органите по прихода са направили следната констатация : Представените договори за наем и анекси между „ЛЕО ГАЗ“ ЕООД и „ЧЕПИНСКА КАРИЕРА“ ЕООД са съставени за целите на ревизията - вписан е невалиден ЕИК от ЗТР на „ЛЕО ГАЗ“ ЕООД - „20234908“ и е положен печат на „ЛЕО ГАЗ 80“ ЕООД. В представеният анекс от 01.05.2016 г. към договор за наем от 01.06.2015 г. е сключен между Й.К - управител на „ЧЕПИНСКА КАРИЕРА“ ЕООД и Е.К, която от 25.04.2016 г. не е представляващ „ЛЕО ГАЗ 80“ ЕООД, съгласно справка от Търговски регистър.

От приетата от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза също не се установява реалността на доставките. Вещото лице е установило осчетоводяване на процесните фактури, но това не е достатъчно за да се признае правото на данъчен кредит. Наистина според актуалната практика на СЕС получателят по доставките не може да бъде отговорен за непредставянето на доказателства от неговите доставчици, включително и че същите не притежават материална и/или кадрова обезпеченост. Както се посочи по-горе в мотивите на настоящето решение като се има предвид, че касаторът претендира материалното си право да приспадне като данъчен кредит ДДС по фактурираните му доставки, в негова тежест е да докаже, че те реално са извършени.

Касаторът излага противоречиви твърдения относно транспортирането на доставките. От една страна е осъществен от [Фирма 2], като едновременно с това се твърди, че услугата по транспорта за доставките на някои от клиентите е извършвана от „Чепинска кариера" ЕООД, но същата услуга е заплащана от „Инертни материали ПЗ" ЕООД и съответно префактурирана на неговите клиенти. За да се установи реалността на доставките и факта на действителното приемане, респ. предаване на стоките са необходими експедиционни бележки и/или предавателно-приемателни протоколи, същите следва да бъдат придружени и с други доказателства, за да се установи по категоричен начин от кой обект стоките са натоварени, както и разтоварването им в собствен или нает обект на получателя, а също и транспортирането им.

Правилно, съдът не е ценил наличието на договори и приемо-предавателни протоколи като доказателства за осъществена доставка, предвид липсата на доказана възможност за престация на стоки и услуги. Свидетелските показания и заключението на ССЕ, както и представените отчети по журнала на операциите, хронологична ведомост на получателя не променят този извод, тъй като гласните доказателства не установяват доставки към „Инертни материали“ ЕООД, а твърденията, че доставчикът „Чепинска кариера“ е имал база – бетонов възел в с. В., м. Бунара се отричат от писмените доказателства за собственост и липсата на такива за наемане на имот.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е правилно и в частта по ЗКПО. Въз основа на горепосоченото, правилно финансовият резултат на ревизираното дружество за 2015 г. и 2016 г. на основание чл. 26, т. 2 от ЗКПО, във връзка с чл. 10, ал. 1 и чл. 16, ал. 2, т. 4 от с. з. е увеличен съответно с 16 645, 24 лв. и 66 896, 30 лв. лв., представляваща непризнати разходи за данъчни цели, отчетен от задълженото лице въз основа на фактури, издадени от [Фирма 5].

С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение не страда от пороците, посочени в касационната жалба и като правилно следва да бъде оставено в сила – чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК.

Предвид изхода на делото и направеното искане от процесуалния представител на ответника, на същия се дължи юрисконсултско възнаграждение в размер на 7 424 лв. съгласно чл. 161, ал. 1 от ДОПК и разпоредбата на чл. 8, ал. 1, т. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, първо отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение №2722/19.12.2018 г., постановено по адм. дело № 1074/2018 г. по описа на Пловдивския административен съд.

ОСЪЖДА [Фирма 3], ЕИК 203575620, да заплати на Дирекция "Обжалване и данъчно - осигурителна практика" - гр. П. при ЦУ на НАП сумата в размер на 7 424 лв. (седем хиляди четиристотин двадесет и четири лева), представляваща възнаграждение за осъществената юрисконсултска защита пред касационната инстанция. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.