Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 260085 от 07. 01. 2022 г., постановено от Софийски градски съд, Гражданско отделение, II „Д“ въззивен състав по гр. д. № 6681 по описа на съда за 2020 г. С обжалваното по касационен ред въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение от 11. 03. 2020 г., постановено от Софийски районен съд, 88-ми граждански състав по гр. д. № 15517 по описа на съда за 2019 г., с което е осъдена банката-касатор да заплати на Б. П. Г., ЕГН: [ЕГН] на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, сумата от 15700 лв., като дадена без основание и представляваща разлика между реално погасения и действителният размер на дължимата възнаградителна лихва, формирана на базата на фиксиран годишен лихвен процент по Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 17937 от 18. 12. 2006 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска - 15. 03. 2019 г. до окончателното изплащане на сумата, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага се, че при постановяването му въззивният съд не е съобразил друго влязло решение между същите страни; че с изслушана по делото експертиза е установено, че събираните от банката суми по кредита изцяло съответстват на уговореното в допълнителните споразумения към основния договор за кредит между страните; че въззивният съд неправилно е приел, че процесните допълнителни споразумения съставляват спогодба върху непозволен договор по чл. 369 от ЗЗД. Твърди се неправилно приложение от страна на въззивния съд на разпоредбата на чл. 55 от ЗЗД, както и че съдът не е разгледал твърденията на касатора за процесуални нарушения на първоинстанционния съд. Иска се отмяната на обжалваното въззивно решение и постановяване на друго такова по съществото на спора, с което предявените срещу касатора искове да бъдат отхвърлени в цялост, претендират се разноски за трите съдебни инстанции.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като се сочи, че не са налице условия за уважаването на предявения срещу касатора осъдителен иск; претенцията за лихви на кредитополучателя във връзка с вноските и плащанията, които не са направени от него, е неоснователна, защото не е осъществен фактическия състав на чл. 55 от ЗЗД; задължението за връщане е към лицето, което е дало нещо без основание и в случая това не е насрещната страна по делото, а плащанията по кредита са извършени от трето лице; ищецът не е доказал по делото платецът да е действал от негово име, от негова сметка, по негово поръчение и др. п., поради което и предявеният иск е очевидно неоснователен. Отново с твърдения за очевидна неправилност се поддържа, че въззивният съд е отказал да съобрази друго влязло в сила решение между същите страни, с което са отхвърлени искове за прогласяване нищожността на разпоредбите в допълнителните споразумения между страните, установяващи размера на дълга и на приложимия лихвен процент, и изброени конкретно в изложението, които клаузи въззивният съд е отказал да приложи; с изслушаната по делото експертиза е установено, че събираните от касатора лихви по кредита изцяло съответстват на уговореното в допълнителните споразумения, съответно – по делото е установено, че от страна на кредитора не са събирани никакви суми, надвишаващо уговореното в тях. Поддържа се и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК с твърдения, че СГС се е произнесъл по материалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както следва: „При преценка за наличие на неравноправни клаузи в договор за кредит кой има основание да претендира връщане по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД на недължимо платено въз основа на тези клаузи – лицето, което е правило плащанията по кредита или кредитополучателят?“ Твърди се, че СГС е приел, че сумите за лихви следва да бъдат върнати на кредитополучателя – ищеца Б. Г., въпреки че те са формирани въз основа на плащания по кредита, които не е плащал той, а друго лице. Касаторът счита, че чрез отговора на този въпрос ще се осигури точното прилагане на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, възможност за защита срещу неоснователно предявени осъдителни искове от лица, които не са плащали вноските по кредита, както и съответствие с практиката, формирана с решение № 60080/16. 09. 2021 г. по т. д. № 466/2020 г. на ВКС, ТК, Първо т. о., част от което решение се възпроизвежда в изложението.

Ответникът по касация не ангажира отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК.

Върховният касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, съдът е изложил в мотивите си към обжалваното решение, че: В първоинстанционното решение правилно е установена фактическата обстановка, че страните са били обвързани от договор за банков кредит, сключен на 18. 12. 2016 г. между „Българска пощенска банка“ АД и ищеца, по силата на който дружеството се е задължило да му предостави сумата от 22500 евро, срещу насрещното задължение на кредитополучателя да върне сумата на 156 месечни вноски, считано от датата на откриване на заемната сметка, всяка от които вноски е в размер на 214, 02 евро; Уговорен е годишен лихвен процент в размер на БЛП на банката за жилищни кредити в евро, който към момента е бил 6 %, увеличен с надбавка от 0, 5 пункта; С подписването на допълнително споразумение на 06. 04. 2009 г. към процесния договор за кредит е уговорено, че при еднократно внасяне на сума в размер на 340, 00 лв. кредитополучателят има право и се задължава да ползва шестмесечен период на облекчено погасяване на общия дълг, за което се съставя нов двустранно подписан погасителен план; След изтичане на периода на облекчено погасяване дължимият остатък се погасява по новия погасителен план; На 10. 12. 2009 г. страните по процесния договор за кредит са подписали ново споразумение, по силата на което кредитополучателят има право и се задължава да ползва шестмесечен период на облекчено погасяване на общия дълг, като дългът се олихвява с фиксирана годишна лихва в размер на 7, 38 %, за което се съставя нов двустранно подписан погасителен план; След изтичане на периода на облекчено погасяване дължимият остатък се погасява по новия погасителен план, като общият дълг се олихвява с годишна лихва, представляваща сбор от действащия към датата БЛП на банката за жилищни кредити в съответната валута и надбавка в размер на 0, 38 пункта; Съгласно следващото допълнително споразумение от 16. 07. 2010 г. към процесния договор за кредит, кредитополучателят заплаща тримесечен период на облекчено погасяване на общия дълг, за което се съставя нов двустранно подписан погасителен план; След изтичане на периода на облекчено погасяване дължимият остатък се погасява съгласно уговореното в договора за кредит и/или последващите го споразумения и съобразно погасителния план към споразумението; С допълнително споразумение от 19. 10. 2010 г. между цесионер на вземанията на банката-кредитодател от една страна и кредитополучателя от друга страна е уговорено, че кредитополучателят ще ползва деветмесечен период на облекчено погасяване на общия дълг, като дългът се олихвява с фиксирана годишна лихва в размер на 7, 70 %, за което се съставя нов двустранно подписан погасителен план; След изтичане на периода на облекчено погасяване дължимият остатък се погасява по новия погасителен план, като общият дълг се олихвява с годишна лихва, представляваща сбор от действащия към датата БЛП на банката за жилищни кредити в съответната валута и надбавка в размер на 0, 56 пункта; На 28. 02. 2012 г. страните по процесния договор за кредит са подписали ново споразумение, по силата на което кредитополучателят ще ползва дванадесетмесечен период на облекчено погасяване на общия дълг, като дългът се олихвява с фиксирана годишна лихва в размер на 9, 01 %, за което се съставя нов двустранно подписан погасителен план; След изтичане на периода на облекчено погасяване дължимият остатък се погасява по новия погасителен план, като общият дълг се олихвява с годишна лихва, представляваща сбор от действащия към датата БЛП на банката за жилищни кредити в съответната валута и надбавка в размер на 0, 56 пункта; Видно от представеното по делото решение от 17. 10. 2016 г., постановено по гр. д. № 33574/2013 г. по описа на СРС, 40 състав, за нищожни са провъзгласени на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД следните клаузи от процесния договор за кредит като противоречащи на закона – чл. 143, т. 3, 10 и 12 ЗЗП, а именно: чл. 3, ал. 5: „Действащият БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява кредитополучателя за новия БЛП за жилищни кредити в евро и датата, от която той е в сила, чрез обявяването им на видно място в банковите салони. Договорените в настоящия договор надбавки не се променят.“; чл. 6, ал. 3: „В случай, че по време на действието на настоящия договор банката промени БЛП на БНБ за жилищни кредити, размерът на погасителните вноски, определени по ал. 1, се променя автоматично в съответствие с промяната, за което кредитополучателят с подписване на настоящия договор дава своето неотменяемо и безусловно съгласие.“; чл. 12, ал. 1: „Банката запазва правото си по време на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионите, които БНБ прилага при операциите си. Измененията в Тарифата и/или приложимите лихви влизат в сила в деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по настоящия договор.“, както и са отхвърлени исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на чл. ІV и чл.VІІ от допълнителното споразумение от 06. 04. 2009 г. към процесния договор за кредит; на чл. 8, изр. 2 и чл. 12 от допълнителното споразумение от 16. 07. 2010 г. към процесния договор за кредит; на чл. 3, ал. 1, чл. 4, ал. 2, чл. 6, изр. 2, чл. 8, изр. 2 и чл. 12 от допълнителното споразумение от 10. 10. 2010 г. към процесния договор за кредит. Въззивният състав е споделил доводите на ищеца, че клаузите на процесните допълнителни споразумения, с които е изменян размерът на възнаградителната лихва, определена с първоначалния договор за кредит, са неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП и като такива са нищожни; Съгласно трайната практика на ВКС /напр. решение № 146/01. 11. 2017 г. по т. д. № 2615/2016 г., І ТО/, когато отделна клауза от договор, сключен с потребител, е неравноправна и поради това нищожна, съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, спогодбата, основана на такава клауза, е нищожна по смисъла на чл. 366 ЗЗД; Договорът за спогодба или допълнителното споразумение, в които са установени правата и задълженията на страните, произтичащи от неравноправна клауза в първоначалния договор, биха представлявали предварителен отказ от потребителската защита, който е недопустим; Определянето на размера на задължението едностранно от търговеца чрез прилагане на неравноправна клауза от първоначалния договор и сключването на спогодба, при която взаимните отстъпки са предопределени от така формирания размер на дълга, би представлявала спогодба върху непозволен договор по смисъла на чл. 366 ЗЗД, независимо че основният договор не е обявен за нищожен в неговата цялост; С цитираното по-горе съдебно решение са прогласени за нищожни клаузите от процесния договор за кредит относно правото на банката едностранно да променя БЛП и размерът на погасителните вноски; Последващите споразумения съдържат установителна част за размера на дълга, но така както той е определен от кредитора според нищожните договорни клаузи, посочените нови размери на лихвата са определени едностранно от банката въз основа на неравноправната клауза в първоначалния договор; Сключването на споразуменията е резултат на извънсъдебен спор за размера на дълга и редовното му погасяване, поради което имат характер на спогодба; С подписването на споразуменията се цели задължението, формирано по неравноправните клаузи на първоначалния договор, да се приеме от кредитополучателя и същото да се счита за индивидуално уговорено; След като размерът на задължението е определен на база на нищожната договорна клауза, независимо от приемането му от кредитополучателя, то споразуменията представляват спогодба по непозволен договор, която е нищожна, съгласно чл. 366 ЗЗД; Нищожността на споразуменията има за последица прилагане в отношенията между страните на първоначалния договор, който може да бъде изпълняван без неравноправните клаузи за едностранно изменение на възнаградителната лихва; Първоначалният договор има действие между страните относно размера на възнаградителната лихва или 6, 5%; Неоснователен е доводът на въззивника, че е установено със сила на пресъдено нещо, че допълнителните споразумения, установяващи последващия размер на приложимия лихвен процент по процесния кредит, не са неравноправни; С цитираното решение са отхвърлени исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на посочените по-горе клаузи, които клаузи обаче нямат отношение към определения размер на възнаградителната лихва, т. е. клаузите, определящи нови размери на възнаградителната лихва, не се обхванати от СПН на съдебното решение; Неоснователен е доводът на въззивника, че не е налице обедняване на ищеца, поради плащането на дълга от трето лице; „Даването“ в хипотезата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД винаги съставлява фактическо действие и е различно от „престирането“ като действие с правно значение, винаги свързано с наличието на едно облигационно правоотношение; Престацията съставлява съдържанието на това, което се дължи. В хипотезата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД липсва обвързаност между страните; По смисъла на процесната разпоредба, недопускаща преминаването на имуществени блага от едно лице в имуществото на друго лице без правно основание, под „даване“ се разбира онова фактическо действие, с което ищецът се е лишил /обеднил/ от едно свое имуществено благо, предоставяйки го на насрещната страна; Спорният въпрос в случая следва да се разреши именно с оглед целта на нормата - да репарира вредите от реализирано разместване на имуществени ценности между отделни лица без основание; От представените по делото платежни документи се установява, че плащанията по договора за кредит са извършени от името и за сметка на ищеца; Критерият за действие за чужда сметка е дали последиците са се отразили в правната сфера на другото лице, т. е., дали правният резултат се е отразил директно в патримониума му /пряко представителство/ или чрез допълнителни сделки/действия /косвено представителство/; В случая плащането на процесните суми следва да се счита извършено от името на ищеца след като в самите платежни документи като основание за плащането е посочено именно неговото задължение към ответника и последният е приел плащанията, което сочи на изпълнение на мандатни отношения в хипотезата на чл. 292, ал. 1 ЗЗД, поради което резултатът от имуществените размествания пряко рефлектира в патримониума на ищеца.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона contra legem - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора extra legem - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В конкретният процесен случай се претендира очевидна неправилност на решението поради това, че според касатора не е осъществен фактическия състав на чл. 55 от ЗЗД, плащанията по кредита са извършени от трето лице, ищецът не е доказал по делото платецът да е действал от негово име, от негова сметка, по негово поръчение и др. п., поради което и предявеният иск е очевидно неоснователен; въззивният съд е отказал да съобрази друго влязло в сила решение между същите страни, с което са отхвърлени искове за прогласяване нищожността на разпоредбите в допълнителните споразумения между страните, които клаузи въззивният съд е отказал да приложи, а с изслушаната по делото експертиза е установено, че събираните от касатора лихви по кредита изцяло съответстват на уговореното в допълнителните споразумения, съответно – по делото е установено, че от страна на кредитора не са събирани никакви суми, надвишаващо уговореното в тях. Само по себе си изложеното не сочи на нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, изведени в практиката на ВКС, както същите са обяснени непосредствено по-горе в настоящите мотиви и в рамките на правомощията си по чл. 288 ГПК настоящият касационен състав не намира обжалваното въззивното решение в случая да е очевидно неправилно. Изложеното от касатора е въпрос на конкретна преценка от страна на въззивния съд, на основателността на твърденията и обясненията на страните, на събраните по делото доказателства и на приетите за установени с тях по делото обстоятелства, която преценка обаче е относима изцяло към правилността на решението, като основание за евентуалното му касиране на основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, и е възможен предмет на последващо допускането на касационно обжалване, производство по чл. 290 от ГПК, но не обосновава допускането на такова обжалване на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК в настоящото производство по чл. 288 от ГПК, и съобразно неговия предмет. По делото не се установява наличието и на претендираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, във връзка с формулирания от касатора правен въпрос. Точното съдържание на това основание е разкрито по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. и съобразно разясненията там правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени; Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая по отношение на поставения от касатора правен въпрос не се установява да е налице съдебна практика, която да се налага да бъде променяна, като създадена поради неточно тълкуване и/или осъвременявана, нито пък наличната съдебна практика да е противоречива и/или остаряла с оглед променените обществени условия. Цитираното от касатора съдебно решение на касационната инстанция № 60080/16. 09. 2021 г. по т. д. № 466/2020 г. на ВКС, ТК, Първо т. о. по съдържанието си и разрешеният в същото правен въпрос, няма нищо общо с процесния в настоящото производство казус. Цитираното решение визира принципната неоснователност на кондикционен иск, като процесния – по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, предявен от физически лица, които са съдлъжници заедно с търговец по договор за кредит и в него е прието, че физическите лица, които са се задължили по договор за цели, извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, в отлика от търговеца се ползват с потребителска защита, но предявен от тях иск, като процесния, би бил основателен само ако по делото се установи, че плащането е извършено от тях, а не от дружеството длъжник или другия съдлъжник, който не се ползва от потребителска защита.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация не претендира такива.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 260085 от 07. 01. 2022 г., постановено от Софийски градски съд, Гражданско отделение, II „Д“ въззивен състав по гр. д. № 6681 по описа на съда за 2020 г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: