Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството ЗАСТР. Е. А ДРУЖЕСТВО „Б. В. И ГРУП“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 1405 от 29. 12. 2021 г., постановено от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Четвърти състав по в. гр. д. № 623 по описа на съда за 2021 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение от 02. 09. 2020 г., постановено от Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-16 състав по гр. д. № 8396 по описа на съда за 2017 г., с което са отхвърлени, като неоснователни предявените от касатора срещу Р. В. Л., С. М. Б. и Й. П. К., при условията на пасивно субективно кумулативно съединяване, искове с правно основание чл. 213, ал. 1 от КЗ отм. за солидарното осъждане на ответниците да му заплатят сумата 29010.38 лв., представляваща изплатено на „Р. А. Л България” ЕООД, застрахователно обезщетение по застрахователна полица „Б. К” № 50300750054 от 08. 09. 2010 г., по щета № 470310111110549, за настъпило на 17. 07. 2011 г. застрахователно събитие – противозаконно отнемане на застрахован лек автомобил „Тойота РАВ 4”, с рег. [рег. номер на МПС], рама № JTMBA31V906038017, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба - 30. 06. 2017 г., със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост, както и за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на приложимия материален и процесуален закон, и необоснованост. По отношение недопустимостта на решението се излага, че въззивният съд е бил длъжен, но не е спрял на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК производството по делото до приключването с влязла в сила присъда на НОХД № 2335/2021 г. по описа на СпНС, водено срещу седем лица, сред които и тримата ответници, по отношение на тях – по обвинения за участие в организирана престъпна група и за вещно укривателство на процесния автомобил. В частта им относно неправилността на решението оплакванията са за допуснато процесуално нарушение от въззивния съд, състоящо се в недопускане и несъбиране на допустими и относими доказателства, поискани от касатора, тогава въззивник, в хипотезата на чл. 266, ал. 3 от ГПК, както и за неправилно приложение на материалния закон, чрез приемането, че пасивно материалноправно легитимирани да отговарят по иска с правно основание чл. 213, ал. 1 от КЗ отм. са само лицата, които са осъществили противозаконното отнемане на лекия автомобил, но не и ответниците, които макар и да не са осъществили противозаконното му отнемане, но са го придобили, упражнявали са фактическа власт върху него и са го препродали. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и връщането на делото на въззивния съд за ново разглеждане със задължителни указания по приложение на процесуалния и материалния закон, претендират се разноски, прави се общо възражение за прекомерност на заплатеното от противната страна адвокатско възнаграждение.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, намиращо се в кориците на свързаното с настоящото дело ч. гр. д. № 1363 по описа на съда за 2022 г., освен вероятната недопустимост на въззивното решение, като постановено, според касатора, при наличието на предпоставки, съответно - и на задължение на съда да спре производството по делото до приключване на НОХД, се поставят въпроси, отговорите на които според касатора са обусловили изхода на спора, както следва: Процесуалноправният въпрос „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по формулирано във въззивната жалба искане за събиране на доказателства по реда на чл. 266, ал. 3 от ГПК?“. Твърди се, че е константна практиката на ВКС, обективирана в редица решения, сред които и решение № 167 от 26. 10. 2017 г. по гр. д. № 209/2017 г., ГК, Първо г. о. и решение № 120 от 26. 01. 2021 г. по гр. д. № 3754/2019 г., ГК, Трето г. о. на ВКС, в които се приема, че е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, когато въззивният съд не се е произнесъл по направено искане за събиране на доказателства от въззивната инстанция, които са останали несъбрани от първоинстанционния съд, поради допуснати процесуални нарушения. Излага се, че САС е пропуснал да се произнесе по направено доказателствено искане във въззивната жалба за събиране на доказателства, представляващи част от воденото досъдебно производство на специализираната прокуратура срещу тримата ответници, в това число за участие в организирана престъпна група и вещно укривателство на процесния лек автомобил, а изложеното е препятствало възможността да бъдат установени посочените в обвинителния акт обстоятелства, касаещи придобиването на процесното МПС, промяната в номера на рамата му от ответниците, последващата му препродажба за сумата от 15000 лв. и пр., което заедно с това, че въззивният съд не е спрял гражданското дело до приключване на наказателно такова, било довело до невъзможност ищецът да докаже основателността на исковата си претенция. Претендираното противоречие на въззивното решение с цитирана практика на ВКС сочи на заявено основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поставя се и материалноправен въпрос, за който се твърди, че е обусловил изхода на спора: „Носят ли гражданска отговорност за стойността на откраднат лек автомобил извършителите на вещно укривателство и отговарят ли солидарно заедно с прекия извършител на противозаконното отнемане?“ Според касатора отговор на този въпрос следва да бъде даден при съобразяване на съдебната практика в решение № 76 от 24. 03. 1998 г. по н. д. № 353/1996 г., Първо н. о. на ВКС и решение № 72 от 30. 03. 1978 г. по н. д. № 13/1978 г. Първо н. о. на ВС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК/, а в случай, че същите решения са неотносими, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като въпрос от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.

Ответниците по касация оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намират жалбата за неоснователна, претендират разноски.

Върховният касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, въззивният съд е изложил в относимата към оплакванията във въззивната жалба част от мотивите си към обжалваното решение, че: По делото няма спор, че на 08. 09. 2010 г. е сключен договор за имуществена застраховка по застрахователна полица „Б. К“ № 50300750054/08. 09. 2010 г. между ЗАД „Б. В. И Груп“ АД и „Р. А. Л България“ ЕООД, със срок на действие от 27. 10. 2010 г. до 27. 10. 2011 г. за л. а. „Тойота РАВ 4“, посочен с регистрационен номер и номер на рама; Не се спори, че на 17. 07. 2011 г. застрахованият автомобил противозаконно е отнет от водача му, който водач на 18. 07. 2011 г. е уведомил застрахователя за настъпилото застрахователно събитие; Не се спори и че по образуваната при ищеца щета № 470310111110549, на 16. 08. 2011г. е изплатено на „Р. А. Л България“ ЕООД - собственик на автомобила, застрахователно обезщетение в размер 34763.38 лева; Установява се от представените в първоинстанционното производство писмени доказателства, че във връзка с противозаконното отнемане на процесния лек автомобил, е образувано ДП № ЗМ 2299/2011 г. по описа на 06 РУП-СДВР, по описа на ГД „БОП“-МВР е образувано ДП № 10/2015 г., пр. пр. № 498/2014г. по описа на Специализирана прокуратура, като противозаконно отнетият лек автомобил е намерен и върнат на застрахователя (прокурорско постановление № 498/09. 03. 2016 г. за връщане на веществено доказателство и приемо-предавателен протокол от 18. 03. 2016г.); Не се спори, че на 12. 04. 2016. с договор за покупко-продажба на МПС, ищцовото дружество е продало на трето за спора ЮЛ процесния лек автомобил за сумата 5753 лева; В първоинстанционното производство е допуснато и прието заключение на САТЕ, според което действителната пазарна стойност на л. а „Тойота РАВ 4“ към датата на кражбата - 17. 07. 2011г. е 30500 лева; Не се спори по делото, а и видно от представения в първоинстанционното производство обвинителен акт по пр. пр. № 498/2014 г. по описа на СпП по ДП № 10/2015 г. против ответниците са повдигнати обвинения за участие в организирана престъпна група-чл. 321, ал. 3, т. 2 НК и за вещно укривателство - чл. 215, ал. 2, т. 1 НК по отношение на процесния лек автомобил. Според обстоятелствената част на обвинителния акт през месец юли 2011 г. ответникът Р. В. Л. провел среща с неустановено лице, което му обяснило, че има на разположение противозаконно отнет от собственика л. а. Тойота; ответникът Л. взел от това лице автомобила, за който знаел, че е незаконно придобит и че собственик на колата е „Р. А. Л България“ ЕООД; че тримата ответници променили номерата на рамата на автомобила, сложили временни регистрационно табели, снабдили се от неизвестно лице с комплект документи от Швейцария по отношение на автомобила и го обявили за продажба; От служебно изисканите от СпНС и СпП справки се установява, че по внесения обвинителен акт в СпНС е било образувано НОХД № 92/2021 г. с подсъдими Р. В. Л., С. М. Б. и Й. П. К., което с протоколно определение от 14. 05. 2021 г. е било прекратено и делото е върнато на СпП за доразследване; Установява се, че на 23. 07. 2021 г. Специализираната прокуратура е внесла в СпНС обвинителен акт против ответниците, по който е било образувано НОХД № 2335/2021 г. по описа на 18 състав, като ответниците са обвинени за извършване на престъпления по чл. 321, ал. 3, пр. 2 НК, чл. 215 НК, чл. 206 НК, чл. 210 НК. При така установените факти, въззивният съд е направил следните изводи: Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ отм. ; Съгласно посочената норма, с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата - до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне; Както е посочил и съставът на СГС, за да се ангажира отговорността на прекия причинител на вредата - деликвента, по чл. 213, ал. 1, изр. 3 от КЗ отм. по делото е необходимо да се установи валидно застрахователно правоотношение между увреденото лице и застрахователното дружество - ищец по застраховка „Автокаско“, заплащане на застрахователното обезщетение от застрахователя на противозаконно отнетия автомобил, както и наличието на предпоставките по чл. 45 от ЗЗД за ангажиране отговорността на деликвента, а именно: противоправно деяние, настъпили от него вреди и причинно-следствена връзка между поведението на дееца и причинените вреди; Вината по смисъла на чл. 45, ал. 2 ЗЗД се предполага; В тежест на ищеца, по общите правила на разпределение на доказателствената тежест, е да установи пълно и главно всички кумулативни предпоставки на претенцията; Указания в посочения смисъл са дадени на ищеца с доклада по делото, изготвен от първоинстанционния съд - определение от 08. 02. 2019 г.; Обсъдените писмени доказателства в тяхната съвкупност установяват безспорно, че процесният л. а. „Тойота РАВ4“ е бил застрахован при ищеца по застрахователна полица „Б. К“; че в срока на действие на застрахователния договор, застрахованият автомобил е бил противозаконно отнет; че застрахователят е оценил вредите и в полза на собственика на МПС е изплатено застрахователно обезщетение. Въззивният съд напълно е споделил становището на състава на СГС, че по делото не са ангажирани доказателства, че вредите, за които е платено застрахователно обезщетение, са причинени от противоправни действия на ответниците; Съгласно ТР № 5/05. 04. 2006 г., постановено по тълк. дело № 5/2005 г. на ОСГТК, ако подсъдимият бъде признат за виновен с присъда, споразумение или с налагане на административно наказание, актовете на наказателния съд, съгласно чл. 413 НПК (ДВ, бр. 86/2005 г.) и чл. 222 ГПК отм., са задължителни за гражданския съд, разглеждащ иска за обезщетение за вреди от деликта. Разпоредбата на чл. 222 ГПК отм. е възпроизведена изцяло в чл. 300 на новия ГПК; В случая влязъл в сила от изброените съдебен акт на наказателен съд против тримата ответници за противозаконното отнемане на процесния лек автомобил не е представен; Повдигнатите против ответниците обвинения по отношение на процесния лек автомобил не са за неговата кражба, а за участие в ОПГ и за извършване на престъпления по чл. 215 НК - вещно укривателство; Това означава, че дори и по така повдигнатото обвинение да бъде постановена осъдителна присъда, силата на пресъдено нещо ще се разпростира по отношение на признаците на престъпния състав и по отношение на правната квалификация на деянието по чл. 215 НК; В случая обстоятелството, че против ответниците са повдигнати обвинения за вещно укривателство по отношение на застрахования автомобил не доказва, че именно те са осъществили противозаконното му отнемане; Вещното укривателство за разлика от другите престъпления против собствеността е една производна престъпна дейност; Нейният основен състав е очертан в чл. 215, ал. 1 НК: „Който с цел да набави за себе си или за другиго имотна облага укрие, придобие или спомогне да бъдат отчуждени чужди движими вещи, за които знае или предполага, че са придобити от другиго чрез престъпление или чрез друго общественоопасно деяние, се наказва с...“; От дефиницията е видно, че вещното укривателство е не просто вторична, а винаги и само последваща престъпна дейност, като неин предмет е онази движима вещ, фактическата власт върху която е била получена чрез друго, първоначално престъпление; Повдигнатите обвинения на ответниците за вещно укривателство не им придават качеството „причинители на вредата“, тъй като причинител на вредата е именно неизвестното лице, което е отнело противозаконно вещта на 17. 07. 2011 г. Предвид изложеното въззивният състав е намерил, че не се установяват съществените предпоставки за уважаване на иска, поради което същият следва да се отхвърли.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Обжалваното решение не е вероятно недопустимо. Задължение да спре производството, когато при разглеждането на едно гражданско дело се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор /чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК/, за съда възниква в случаите, когато по делото са осъществени и двете, кумулативно законоустановени в цитираната норма предпоставки – не само да са налице данни за престъпни обстоятелства, но и от установяването им да зависи изходът на гражданския спор. В процесния случай данни за престъпни обстоятелства са налице по делото, но съдът е преценил, че с оглед на квалификацията на престъпните състави, по които ответниците са привлечени като обвиняеми, изходът на гражданския спор не зависи от установяването им по иначе задължителния за такова установяване /срв. чл. 17, ал. 1, in fine, чл. 124, ал. 5 от ГПК/, наказателноправен ред. Извършената в този случай преценка от гражданския съд е не недопустимо произнасяне по наличието или липсата на престъпление, както твърди касаторът в жалбата си, доколкото такова произнасяне няма, а необходима и присъща дейност на съда по установяване на наличието или липсата на връзка на обусловеност между делата, което наличие е абсолютна предпоставка за спиране на гражданското производство. Тази дейност на съда по необходимост включва оценка и на елементите на престъпния състав от обективна и субективна страна, с оглед само формирането на обоснован извод дали установяването им с присъда би повлияло на гражданския спор, при условията на чл. 300 от ГПК, т. е. дали наличието им би обусловило изхода на гражданското дело и в случая наличието на такава връзка между делата е отречено от съда, поради което и оплакването на касатора за вероятната недопустимост на въззивното решение, е неоснователно.

Не са налице претендираните основания за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Поставеният първи, процесуалноправен въпрос е правен и отговорът му винаги е обуславящ изхода на спора, когато са налице условията за прилагане на чл. 266, ал. 3 от ГПК, поради което и същият съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както този смисъл е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. По отношение на него обаче не е налице поддържаният допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Дейността на въззивния съд по допускането и събирането на доказателства не е в противоречие с цитираната практика на ВКС и с практиката на ВКС по този въпрос въобще. Обсъждане и произнасяне по доказателствените искания във въззивната жалба, включително и предприети служебно от въззивния съд с оглед установяване на това дали са налице основания за спиране на делото до приключване на НОХД, са видни както от разпореждането за първоначалното насрочване на делото във въззивната инстанция от 04. 03. 2021 г., така и впоследствие – в открити заседания на 07. 06. 2021 г., 04. 10. 2021 г. и 13. 12. 2021 г. В случая и в резултат на тази си дейност, съдът е приел конкретните, искани от въззивника доказателства за неотносими към предмета на доказване в производството, доколкото биха установили наличието или липсата на престъпни обстоятелства относно извършени от ответниците конкретни престъпления, за които са привлечени като обвиняеми – участие в ОПГ и вещно укривателство, по отношение на които обаче съдът е приел, че не са от естество да обусловят изхода на гражданския спор. Не е налице претендираното противоречие с практиката на ВКС и ВС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и по отношение на втория, материалноправен въпрос. Противоречие с незадължителната практика на ВС, каквато съставлява цитираното решение № 72 от 30. 03. 1978 г. по н. д. № 13/1978 г. Първо н. о. на ВС, поначало не съставлява основание за допускане на касационно обжалване. Не е налице противоречие на въззивното решение и с решение № 76 от 24. 03. 1998 г. по н. д. № 353/1996 г., Първо н. о. на ВКС, доколкото последното визира имуществената отговорност на извършителите на конкретните престъпления, към пряко увреденото лице, а не към застрахователя, който е застраховал, съответно – покрива точно определен риск /в случая – кражба, противозаконно отнемане, за извършването на каквото ответниците не са привлечени като обвиняеми/, поради което и постановеното от наказателния съд по цитираното конкретно наказателно дело по отношение на вещните укриватели, не е приложимо в настоящия случай. По отношение на същия въпрос не е налице и претендираният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Точният смисъл на тази законова норма е изяснен по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. и съобразно съдържащите се там разяснения, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени; Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Нищо от изложеното в настоящият процесен случай не е налице. Касаторът не обосновава наличието на поддържания от него допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК с конкретни твърдения в насока на приетото по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от цитираното тълкувателно решение, а се ограничава само декларативно да заяви, че поставеният от него въпрос попада в хипотезата на законовата норма, която го урежда. Настоящият касационен състав намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото нито приложимите към случая правни норми са непълни, неясни или противоречиви, за да е наложително създаването на съдебна практика по прилагането им или осъвременяването на съществуващата, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито се налага промяна на създадената поради неточното им тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Приложимите норми в случая са ясни и безпротиворечиви, не е налице и противоречива, остаряла, несъответна на обществените условия или резултат от неправилното им тълкуване практика, поради което и касационно обжалване на въззивното решение на така заявеното основание не следва да се допуска дори и само поради това.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответниците по касация имат право на претендираното адвокатско възнаграждение. Неоснователно е възражението на касатора за прекомерност на заплатеното такова – при общо заплатено от тримата ответници възнаграждение в размер на 4800 лв. с ДДС, за всеки от ответниците, съобразно защитавания пред касационната инстанция материален интерес, така заплатеното възнаграждение е под минималния размер, съобразно Наредба № 1 на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения, който е 1680 лв. с ДДС за всеки от ответниците или общо за тримата 5040 лв. с ДДС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1405 от 29. 021. 2021 г., постановено от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Четвърти състав по в. гр. д. № 623 по описа на съда за 2021 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение от 02. 09. 2020 г., постановено от Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-16 състав по гр. д. № 8396 по описа на съда за 2017 г., с което са отхвърлени предявените от ЗАСТР. Е. А ДРУЖЕСТВО „Б. В. И ГРУП“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК], срещу Р. В. Л., С. М. Б. и Й. П. К., искове с правно основание чл. 213, ал. 1, от КЗ отм. за солидарното осъждане на ответниците да заплатят на ЗАСТР. Е. А ДРУЖЕСТВО „Б. В. И ГРУП“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК] сумата 29010.38 лв., представляваща изплатено на „Р. А. Л България” ЕООД, застрахователно обезщетение по застрахователна полица „Б. К” № 50300750054 от 08. 09. 2010 г., по щета № 470310111110549, за настъпило на 17. 07. 2011 г. застрахователно събитие – противозаконно отнемане на застрахован лек автомобил „Тойота РАВ 4”, с рег. [рег. номер на МПС], рама № JTMBA31V906038017, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба - 30.06.2017 г.

ОСЪЖДА ЗАСТР. Е. А ДРУЖЕСТВО „Б. В. И ГРУП“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК], да заплати на Р. В. Л., С. М. Б. и Й. П. К. сумата 4800 лв. адвокатско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: