Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „К. Ф. С Лимит“, Великобритания срещу решение № 50 от 03.06.2022 г. по в. т. д. № 51/2022 г. на Бургаски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Сливенски окръжен съд решение № 3 от 12.01.2022г. по т. д. № 32/2021 г., с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Валдин груп“ ЕООД, [населено място] иск с правно основание чл. 37, б. „а“ от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (СMR) за сумата 55 707 лв., представляваща равностойността на 25 000 британски лири, заплатени на изпращача по договор за автомобилен превоз на товари „А. Т. Л“ като обезщетение за частична липса на товар по СMR товарителница[ЕИК].

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изразява несъгласие с извода на съда, че не е активно легитимиран по предявения регресен иск по чл. 37 от Конвенцията СMR. Обосновава правото си да иска възстановяване на заплатеното от него обезщетение за липсващата част от превозвания товар на изпращача на същия с това, че доколкото е договарял с трето лице-превозвач „Ей Джи Ай Г. Л“, в случая е налице фигурата на спедитор-оператор/спедитор-превозвач, поради което той носи отговорност за превозвания товар и след като е заплатил обезщетение на изпращача, встъпва в неговите права. В касационната жалба е релевирано изрично оплакване и срещу извода на решаващия състав, че не е доказано виновно поведение на ответника като превозвач, тъй като, според касатора, при претенция за обезщетяване на вреди, настъпили по време на превоза, доказването на вината на превозвача е без значение за ангажиране на отговорността му.

Като значими за допускането на касационно обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. За уважаване на регресен иск с правно основание чл. 37 СМR Конвенцията, определящо ли е дали спедиторът сам е извършил превоза (по аргумент от чл. 361, ал. 1 и чл. 362 ТЗ) или е поел отговорност по смисъла на чл. 17 СМR; 2. Когато липсват клаузи и уговорки между страните затова дали спедиторът сам е извършил превоза или е поел отговорност по смисъла на чл. 17 СМR Конвенцията и когато е заплатил обезщетение по смисъла на чл. 17 СМR Конвенцията и когато е заплатил обезщетение по смисъла на СМR и затова има сключено споразумение, то има ли този спедитор право на регресен иск по чл. 37 СМR; 3. Когато спедиторът е действал само като посредник или пълномощник, без да е приел отговорността за изпълнението на цялостния превоз – било чрез изрична уговорка, било чрез факта на приемане на стоката и СМR товарителницата, при условията, посочени в товарителницата, става ли този спедитор страна в превозното правоотношение по смисъла на чл. 34 СМR, като съществена предпоставка на регресния иск по чл. 37 СМR; 4. Следва ли при предявен иск по чл. 37 СМR Конвенцията да се доказва вина у превозвача, срещу когото е насочен регресният иск“.

По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да са изложени конкретни аргументи за това.

Отделно, в самата касационна жалба бланкетно се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно.

Ответникът по касация – „Валдин груп“ ЕООД, [населено място] и третото лице-помагач на същия Застрахователно дружество „ЕвроИнс” АД, [населено място] – молят за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения, изложени съответно в писмен отговор от 15.09.2022 г. (на ответника) и от 13.09.2022 г. (на третото лице-помагач). Ответникът по касация претендира присъждане на разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

При постановяване на обжалваното решение Бургаски апелативен съд, в т. ч. и чрез препращане към мотивите на първоинстанционния акт по реда на чл. 272 ГПК, е приел за установено, че: С международна СМR товарителница, издадена от изпращач „А. Т. Л“, Монтфорт, Холандия за получател „А. Т. Л“, Лийдс, О. К е изпратена вътрешнофирмена доставка на 26 палета стоки с общо тегло 3175 кг, без описание по вид и стойност; Като превозвач в товарителницата е вписан ответникът „Валдин груп“ ЕООД, който е следвало да извърши превоза с автомобил рег. [рег. номер на МПС] и С З129 ЕС; Между изпращача на стоката „А. Т. Л“ и ищеца „К. Ф. С Лимит“ е разменена електронна кореспонденция, с която дружеството-изпращач е поискало да бъде организиран превоз с фургонни ремаркета на товари от Монтфорт-Холандия до Лийдс-Англия с натоварване на 09.11.2018 г. и доставка на 12.11.2018 г.; Превозът е изпълнен от ответното дружество с посочените в товарителницата камион и ремарке, но за част от товара е установена липса поради кражба, извършена през нощта на 11.11.2018г. на улицата, на която камионът, по указание на служители на фирмата-получател, е престоял; На 09.10.2019 г. изпращачът „А. Т. Л“ е предявил иск за заплащане на обезщетение за неизпълнение на договора за превоз срещу „К. Ф. С Лимит“ (организирал превоза), „Ей Джи Ай Г. Л“ (за когото ищецът твърди, че му е “превъзложил“ превоза на процесния товар) и ответника „Валдин груп“ ЕООД (осъществил превоза); На 18.12.2019 г. между изпращача „А. Т. Л“ и въззивника „К. Ф. С Лимит“ е сключено извънсъдебно споразумение, в преамбюлната част на което е посочено, че „А. Т. Л“ е възложило на „К. Ф. С Лимит“ да организира и извърши превоза на стока от Монтфорт-Холандия до Лийдс-Англия, а „К. Ф. С Лимит“ е сключило договор за подизпълнение на превоза с „Ей Джи Ай Г. Л“, който, от своя страна, е сключил договор за подизпълнение на превоза с „Валдин груп“ ЕООД; Със споразумението (в което „Ей Джи Ай Г. Л“ и „Валдин груп“ ЕООД не са участвали) „К. Ф. С Лимит“ се е задължило и няма спор, че на 23.12.2019 г. е изплатило на „А. Т. Л“ обезщетение в размер на 25 000 британски лири, като страните са приели, че с него отношенията им са уредени и че се отказват от всички съдебни спорове по между си; На 13.11.2019 г. „Валдин груп“ ЕООД е отправило претенция за заплащане на обезщетение към третото лице Застрахователно дружество „ЕвроИнс” АД по застраховка „Отговорност на превозвача“ за вредите от кражбата, по която е получило отказ на основание чл. 6, ал. 2, т. 31 от Общите условия на застраховката.

При тази фактическа обстановка въззивният съд е споделил крайния извод на първата инстанция за неоснователност на претенцията, но не по всички изложени от нея съображения.

Решаващият състав, като е съобразил разпоредбата на чл. 9, § 1 във вр. с чл. 4 от Конвенцията CMR относно значението на товарителницата, е счел за основателно възражението на въззивника, че непосочването му в товарителницата като превозвач или спедитор е ирелевантно за задълженията и съответно за отговорността му на превозвач, по смисъла на Глава четвърта, чл. 17 и сл. от Конвенцията CMR. Като основателен е преценил и довода във въззивната жалба, че спедиторът, като такъв, не се изключва априори от правоотношението по смисъла на чл. 34 от Конвенцията. Приел е, обаче, че от значение е дали спедиторът, комуто е възложено организирането на превоза, е договарял с превозвача за сметка на собственика на товара, но от свое име, в който случай става страна в превозното правоотношение и че от значение са конкретно договорените клаузи и начинът, по който страните са предвидили да се уреждат отношенията помежду им и отговорността при изпълнение на задълженията им, при евентуална цялостната или частична липса или повреда на стоката от момента на приемането й за превоз до този на доставянето й, както и за забавата при доставянето й. Според съдебния състав, определящо е, дали спедиторът сам е извършил превоза (по аргумент от чл. 361, ал. 1 и чл. 362 ТЗ) или е поел отговорност по смисъла на чл. 17 от Конвенцията и че ако липсват клаузи и уговорки в такава насока и спедиторът е действал само като посредник или пълномощник, без да е приел отговорността за изпълнението на цялостния превоз – било чрез изрична уговорка, било чрез факта на приемането на стоката и товарителницата, при условията, посочени в товарителницата, същият не става страна в превозното правоотношение по смисъла на чл. 34 CMR, което е съществена предпоставка на регресния иск по чл. 37 CMR. В тази връзка се е позовал на постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 27 от 28.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 2430/2015 г., I т. о.

Въззивният съд е приел, че освен фактът на възложената организация на превоза като време, място и цени, осигуряване на палети и фургони, по делото не е доказано наличието на уговорка между „А. Т. Л“ и въззивника „К. Ф. С Лимит“ последното дружество да е поело отнапред отговорност към изпращача за товара от момента на приемането му за превоз до момента на доставянето, а още по-малко е доказано превъзлагането и съдържанието на правоотношението между „К. Ф. С Лимит“ и „Ей Джи Ай Г. Л“ или поемането на стоката от това дружество като превозвач, от което е направен извод, че не са били налице предпоставките на чл. 34 от Конвенцията за плащане на обезщетението за липсващата част от товара и че не е възникнало регресното право спрямо виновния за липсата превозвач.

Що се отнася до споразумението между „А. Т. Л“ и „К. Ф. С Лимит“ от 18.12.2019 г., съдържащо клауза за поемане на отговорност от страна на въззивника към изпращача, въззивната инстанция е счела, че същото е непротивопоставимо на ответника-превозвач „Валдин груп“ ЕООД, тъй като той не е страна по него. Според съдебния състав, поради това, че споразумението е сключено, след като липсата на част от товара вече е била настъпила, не може да се счете за изпълнено изискването на чл. 34 от Конвенцията правоотношението да е по „един единствен договор“ за превоз.

Като допълнителен аргумент за неоснователността на претенцията въззивният съд е посочил това, че не е проведено пълно доказване на вината на превозвача „Валдин груп“ ЕООД за кражбата на част от превозвания товар, при съобразяване на обстоятелството, че шофьорът е паркирал на мястото, указано му от пазача на склада, ползван от получателя на стоката „А. Т. Л“, Лийдс, Англия, за която, освен това, не са доказани конкретният й вид и стойност.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Напълно достатъчно за недопускане на касационния контрол е обстоятелството, че единственото поддържано по отношение на поставените въпроси основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено бланкетното – само с цитиране на законовия текст, без да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, което, съгласно задължителните указания в т. 1 и т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е вменено в задължение на касатора.

Отделно от това, първите три от поставените от касатора въпроси не могат да бъдат преценени като отговарящи на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са изцяло относими към правилността на обжалваното решение. По естеството си въпросите представляват оплаквания за неправилно прилагане на материалния закон (чл. 34 и чл. 37 от Конвенцията СМR) и обективират несъгласието на страната с тълкуването на същия. Произнасянето по тези въпроси предпоставя извършването на проверка относно правилността на въззивното решение, каквато обаче е възможна само при вече допуснат касационен контрол, но не и в производството по допускането му, в какъвто смисъл са разясненията в т. 1 от цитирания тълкувателен акт.

Макар и обуславящ за изхода на конкретното дело, последният въпрос също не може да обоснове допускане на касационното обжалване. По отношение на него поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, доколкото отговорът на въпроса произтича директно от разпоредбата на чл. 37, б. “а“ от Конвенцията СМR, предвиждаща ясно и недвусмислено изискването за вина на превозвача, причинил щетата на превозвания товар.

Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради бланкетното му заявяване, същото не подлежи на обсъждане.

Предвид изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Независимо от този изход на делото, искането на ответника за присъждане на разноски за касационното производство не следва да бъде уважено, тъй като не са ангажирани доказателства за извършването на такива.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 50 от 03.06.2022 г. по в. т. д. № 51/2022 г. на Бургаски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЧЛЕНОВЕ: