Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на началника на група „Моторни превозни средства, водачи и административно-наказателна дейност“ в сектор „Пътна полиция“ в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. В., срещу Решение №130 от 12.11.2018 г. на Административен съд, гр. В., постановено по административно дело №234/2018 г.

С обжалваното решение съдът е отменил Заповед №18-0953-000473 от 31.05.2018 г. на началника на група „Моторни превозни средства, водачи и административно-наказателна дейност“ в сектор „Пътна полиция“ в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. В., с която на основание чл. 171, т. 1, б. „д“ от ЗДвП (ЗАКОН ЗА ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА) на Е.Г е приложена принудителна административна мярка „временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство“ до заплащане на дължимата глоба. І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател – началникът на група „Моторни превозни средства, водачи и административно-наказателна дейност“ в сектор „Пътна полиция“ в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. В., счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон – отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК.

Съдът неправилно е приел, че по делото предпоставката за прилагане на принудителната мярка по чл. 171, т. 1, б. „д“ от ЗДвП (ЗАКОН ЗА ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА) – нарушението на чл. 190, ал. 3 и/или чл. 157, ал. 8 от ЗДвП (ЗАКОН ЗА ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА) (ЗДвП), не е констатирана с акт за установяване на административно нарушение. Сочи, че това е трайна практика на Административен съд, гр. В..

Моли съда да отмени обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК (Г. П. К) (ГПК) и претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от юрисконсулт Т.Т.

2. Ответникът по касационната жалба - Е.Г, не взема становище.

3. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Решението на съда е неправилно. По делото е безспорно, че ответникът е управлявал моторно превозно средство, без да заплати наложените му глоби. Фактът, че няма съставен акт за установяване на административно нарушение не прави заповедта незаконосъобразна. ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. ІІІ. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение съдът е приел от фактическа страна, че:

1. На 31.05.2018 г. началникът на група „Моторни превозни средства, водачи и административно-наказателна дейност“ в сектор „Пътна полиция“ в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. В., издава Заповед №18-0953-000473, с която на основание чл. 171, т. 1, б. „д“ ЗДвП прилага на г-н Георгиев принудителна административна мярка „временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство“ до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от осемнадесет месеца, поради това, че на 31.05.2018 г., около 8, 30 часа пред сградата на сектор „Пътна полиция“ е управлявал моторно превозно средство – лек автомобил джип „Г. Ч“, регистрационен №[рег. номер на МПС], в нарушение на чл. 190, ал. 3 ЗДвП – неплатени в срок глоби по наказателно постановление №17-0953-000960, влязло в сила на 10.07.2017 г., електронен фиш №К-967602, връчен на 02.02.2017 г.; електронен фиш №К-1829128, връчен на 31.05.2017 г.; електронен фиш №К-1768952, връчен на 03.11.2017 г. електронен фиш №К-1504096, връчен на 22.11.2017 г.

2. На 03.08.2018 г. Заповед №18-0953-000473 е връчена на г-н Георгиев.

3. На 14.08.2018 г. г-н Георгиев оспорва Заповед №18-0953-000473 в Административен съд, гр. В..

4. На 18.09.2018 г., съдът указва разпределението на доказателствената тежест и на основание чл. 171, ал. 4 АПК задължава ответника да представи доказателства за компетентността на органа, издал оспорената заповед.

5. В хода на съдебното производство органът представя Заповед №368з-125 от 27.01.2017 г. на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. В., с която на основание чл. 172, ал. 1 ЗДвП оправомощава длъжностни лица от дирекцията да прилагат принудителните административни мерки по чл. 171 ЗДвП, в т. ч. и по т. 1, б. „д“. Под №1.4. фигурират началниците на групи в сектор „Пътна полиция“ в областната дирекция, и Заповед №8121з-1524 от 09.12.2016 г. на министъра на вътрешните работи за определяне на служби за контрол като под №3 са областните дирекции на Министерството на вътрешните работи.

6. Жалбоподателят представя договор от 02.10.2017 г. за покупко-продажба на лек автомобил, марка „Ауди“, модел „А6“, регистрационен №[рег. номер на МПС]. IV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, но в нарушение на материалния закон. Принудителната мярка по чл. 171, т. 1, б. „д“ ЗДвП се прилага за извършено от водача нарушение на чл. 190, ал. 3 и/или чл. 157, ал. 8 ЗДвП. Нарушението следва да бъде констатирано с акт за установяване на административно нарушение, който с оглед на чл. 189, ал. 2 ЗДвП има доказателствена сила за визираните в него обстоятелства. Органът, въпреки дадените му указания, не е представил акт за установяване на административно нарушение. С оглед на липсата на доказателства за извършеното нарушение съдът приема за безпредметно обсъждането на останалите елементи на фактическия състав: влизането в сила на актовете, с които са наложени глоби и възраженията на жалбоподателя.

Въз основа на горното съдът прави извод за незаконосъобразност на оспорената заповед и я отменя. V. По съществото на спора:

Касаторът счита обжалваното решение за неправилно, тъй като съдът неправилно е тълкувал и приложил закона. Спорът по делото е в хипотезата на чл. 171, т. 1, б. „б“ ЗДвП необходимо ли е издаването на акт за установяване на административно нарушение или органът може да приложи мярката и без да е издаден такъв акт? Казано по друг начин спорът е за допустимите доказателствени средства, чрез които органът може да докаже в съда релевантните за прилагане на принудителната мярка факти и обстоятелства.

Съгласно чл. 22 от ЗАНН (ЗАКОН ЗА АДМИНИСТРАТИВНИТЕ НАРУШЕНИЯ И НАКАЗАНИЯ) (ЗАНН) принудителните административни мерки се прилагат за предотвратяване и преустановяване на административни нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на преките последици от тях. Тази законова дефиниция на целта на принудителните мерки ясно сочи, че те са обусловени от правонарушение и в частност от административно нарушение. Независимо дали е налице опасност от извършване на правонарушение – за превантивните, дали е налице започнало правонарушение – за преустановителните или е налице извършено правонарушение – за възстановителните мерки, винаги е необходимо надлежно да бъде установено съответното правонарушение и в частност административното нарушение, защото точно то е материалноправното основание за прилагане на мярката. Ако няма установено административно нарушение принудителната административна мярка не би имала своята законна цел.

С оглед на тази обвързаност на принудителната мярка с административното нарушение основен елемент на фактическия състав на всяка принудителна мярка е административното нарушение. Без да бъде доказано административното нарушение – независимо дали то е установено във фазата на предполагаемото предстоящо извършване, или във фазата на самото извършване или непосредствено след неговото извършване принудителната мярка не би имала своето законово основание.

Административните нарушения са различни по своя характер деяния с оглед на изключителното многообразие на административните правоотношения. Поради това законодателят не е въвел единен ред за установяване на административните нарушения, които са основание за прилагане на принудителна мярка, но принципът е, че доказателствената тежест за тяхното установяване е на административния орган, който прилага мярката, като са допустими всички доказателствени средства, освен ако в съответния специален закон не е предвидено нищо друго.

В ЗДвП (ЗАКОН ЗА ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА), с оглед на характера на административните нарушения и с оглед на целта на принудителните мерки – чл. 171 ЗДвП, за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения, чрез които принудителни мерки се осъществя и целта на законовото регулиране – опазване на живота и здравето на участниците в движението и опазване на имуществото, законодателят е приел, че чрез съставения акт за установяване на административно нарушение се осъществява не само установяването на нарушението, но и предварителното изпълнение на принудителната административна мярка. Така изрично в чл. 172, ал. 3 и 4 ЗДвП законодателят изброява принудителните административни мерки по чл. 171 ЗДвП, за които предварителното изпълнение на принудителната мярка се осъществява чрез акта за установяване на административно нарушение. Но съставянето на акта за установяване на административно нарушение законодателят изисква за посочените в чл. 172, ал. 3 и 4 ЗДвП мерки, за да обезпечи законността на предварителното изпълнение на принудителната мярка – преди издаването на заповедта, с която тя се прилага.

Законодателят не е обвързал издаването на заповедта за прилагането на принудителната мярка със съставянето на акт за установяване на административно нарушение, за разлика от издаването на наказателно постановление, но с оглед на създадената чрез разпоредбата на чл. 189, ал. 2 ЗДвП доказателствена сила на акта за установяване на административно нарушение е създал облекчен за органа ред на доказване на нарушението, тъй като размества тежестта на доказване – не органът доказва нарушението, а адресатът на акта доказва неосъществяването му. Съставянето на акта за установяване на административно нарушение, за да се гарантира констативната му функция, става при спазване на едно административно производство, при което предвиден в закон административен орган има компетентността да удостовери по официален начин осъществяването на даден факт или деяние.

Тогава, когато органът по чл. 172, ал. 1 ЗДвП реши да издаде заповед по чл. 171, т. 1, б. „д“ ЗДвП, без да е издаден акт за установяване на административно нарушение, с оглед на разпоредбата на чл. 170, ал. 1 АПК, трябва да докаже в съда съществуването на фактическите основания, посочени в нея, тъй като неговият акт не е удостоверителен, а диспозитивен. В него той сочи фактите – фактическите основания, и правното основание, въз основа на които упражнява властническото си правомощие – едностранно да предизвика промяна в правната сфера на адресата на акта. Но фактическите основания следва да бъдат доказани в съда и доказателствената тежест е на органа.

За тази цел той може да ползва всички разрешени от закона доказателствени средства, но те не му дават възможност да извърши разместване на тежестта на доказване. В конкретния случай, тъй като фактическият състав на нарушението, за което се прилага мярката, изисква доказване на два кумулативни елемента – управление на моторно превозно средство и наложено наказание глоба, незаплатена в срока за доброволно плащане, органът следва да докаже осъществяването и на двата към един и същи момент. Наличието на неплатени глоби ще докаже чрез издаденото наказателно постановление и електронни фишове, които са надлежно връчени на адресата на акта, но глобите по които не са платени. Но органът ще трябва също така да докаже, че на 31.05.2018 г. в 8, 30 часа г-н Георгиев е управлявал процесното превозно средство на процесното място. С какви точно доказателствени средства ще направи това е въпрос на негова преценка, но те няма да разместят тежестта на доказване, защото това може да направи само редовно съставеният акт за установяване на административно нарушение.

Вярно е, че в случая съдът, макар да се е позовал на чл. 171, ал. 4 АПК, фактически с определението си от 18.09.2018 г. само е разпределил доказателствената тежест, т. е. изпълнил е задължението си по чл. 170, ал. 1 АПК, и по отношение на касатора е указал конкретно, че не сочи доказателства за компетентността на органа, издал заповедта, но не е дал указание на основание чл. 171, ал. 4 АПК, че за сочения в заповедта факт – управлението от г-н Георгиев на моторното превозно средство на процесния ден и място не сочи доказателства. В съдебно заседание представителят на касатора е заявил, че няма да сочи други доказателства, а в мотивите си съдът е приел, че поради липсата на доказателства за извършено твърдяното в заповедта нарушение тя се явява незаконосъобразна.

Така осъщественото от съда е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, но такова касационно основание касаторът не релевира, а съгласно чл. 218, ал. 2 АПК съдът се произнася служебно само по валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон. По порока съществени нарушения на съдопроизводствените правила съдът не се произнася служебно.

Видно от изложеното приетото от съда, че формалната липса на акт за установяване на административно нарушение е достатъчно доказателство само по себе си да се приеме, че органът не е доказал твърдяното в заповедта за прилагане на принудителната мярка административно нарушение е неправилно, тъй като за разлика от производството по издаване на наказателно постановление, където съставянето на акт за установяване на административно нарушение е задължителен етап от производството по налагане на административно наказание, за прилагането на принудителната административна мярка неговото издаване не е задължително. Въпрос на преценка на органа е как ще докаже твърдяното нарушение – ще се ползва ли от доказателствената сила на акт за установяване на административно нарушение или ще доказва релевантните факти чрез всички допустими други доказателствени средства. Актът за установяване на административно нарушение е само доказателствено средство, което размества доказателствената тежест, но не е единственото доказателствено средство за доказване на релевантните за прилагане на принудителната мярка факти. Но неправилната преценка на съда на допустимото доказателственото средство и неизпълнението на задължението му по чл. 171, ал. 4 АПК не са нарушения на материалния, а на процесуалния закон.

Поради горното, с оглед на липсата по делото на релевирано касационно основание съществено нарушение на съдопроизводствените правила съдът следва да остави в сила обжалваното решение.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №130 от 12.11.2018 г. на Административен съд, гр. В., постановено по административно дело №234/2018 г.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.