Производството е по реда на чл. 208 и сл. Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на ръководителя на Управляващия орган (УО) на Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“ (ОП „РЧР“) 2014 – 2020 в Министерство на труда и социалната политика против решение № 3449 от 23.05.2018 г. постановено по адм. № 13497/2017 г. по описа на Административен съд – София-град (АССГ). Касационният жалбоподател навежда доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдоприозводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Счита за неправилен извода на съда, че административният акт в оспорваната му част не съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Иска отмяна на съдебното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът – „В и М Компания“ ООД, чрез своя процесуален представител в съдебно заседание, изразява становище за неоснователност на касационната жалба по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор.

Представителят на Върховна административна прокуратура излага мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд (ВАС), седмо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 АПК от надлежна страна, участник в първоинстанционното производство и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

С обжалваното решение съставът на АССГ е отменил Решение за верификация на постъпило междинно плащане BG05М90P001-1.003-1437/3 от 17.11.2017г. на Ръководителя на Управляващия орган на Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“ 2014 -2020 – Главен директор на ГД „ЕФМПП“ МТСП в частта по т. 2, в която са определени за неверифициране средства в размер на 5 660 лева отчетени разходи по бюджетно перо: ІV.12.1 “Разходи за организация и управление до 10 на сто от общите допустими разходи по проекта“, върнал е преписката на органа за ново произнасяне и е присъдил разноски с оглед изхода на спора.

За да постанови решението си, съдът е приел, че обжалваният акт е издаден в нарушение на административно-процесуалните правила, както и че него не са посочени правните норми, които обосновават извода за недопустимост на разхода, нито са посочени фактическите основания, които са довели административният орган до този извод.Въз основа на горното АССГ е отменил административния акт в оспорваната част. Решението е правилно.

Уредбата на производството по верификация на разходи се съдържа в чл. 60 - чл. 68 ЗУСЕСИФ. Съгласно цитираните разпоредби междинни и окончателни плащания се извършват след верифициране с цел потвърждаване допустимостта на извършените разходи и при наличие на физически и финансов напредък на проекта. Чрез междинни и окончателни плащания се възстановяват само допустими разходи, верифицирани от управляващия орган. Съгласно чл. 62, ал. 3 ЗУСЕСИФ УО извършва верифициране на разходите въз основа на проверка на документите, представени към искането за плащане и на проверки на място, когато това е приложимо. Общите условия за допустимост на разходите са регламентирани в чл. 57 и чл. 58 ЗУСЕСИФ. Според чл. 59, ал. 1 ЗУСЕСИФ конкретните национални правила и детайлните правила за допустимост на разходите за съответния програмен период за всяка оперативна програма по чл. 3, ал. 2 от закона се определят с нормативен акт на Министерския съвет. Следователно разпоредбите, които регламентират условията за допустимост, представляващи правно основание за верифициране или отказ от верифициране на разходи, се съдържат в чл. 57 и чл. 58 ЗУСЕСИФ.

В обжалваната част на административния акт, като фактическо основание за отказ от верификация е посочено единствено, че „не става ясен и проследим начинът, по който ръководителят на проекта е назначен и отчита извършената работа, а също така и от допълнително представените документи и разяснения, не може да се придобие увереност за допустимостта и целесъобразността на извършените разходи.“

Административният орган, при обективиране на волята си да откаже верификация на разхода е следвало да подведе своите фактически установявания, изложени в оспорената част на административния акт, под хипотезата на някоя от горепосочените правни норми като изложи и съответните мотиви в какво точно се изразява твърдяната от него недопустимост на разхода. Тежестта да установи и да докаже, че извършените от ответника по касационната жалба разходи не са допустими е на УО. Той е длъжен също да даде мотивирано заключение по установените от него обстоятелства, по събраните доказателства и по избраната от него правна квалификация на установената недопустимост на разхода. В конкретния случай ръководителят на УО не е посочил конкретните правни разпоредби, въз основа на която е приел посочените т. 2. от оспореното решение, разходи за недопустими. Налице е съществен порок във формата на административния акт, тъй като се възпрепятства възможността на съда да осъществи контрол за законосъобразност на акта чрез проверка за правилното приложение на материалния закон от страна административния орган. Липсата на конкретни правни основания води до неяснота на волята на ръководителя УО във връзка с упражняване на неговите правомощия, а за съда е недопустимо да извлича съдържанието на тази воля по тълкувателен път. Решение за верификация на постъпило междинно плащане от 17.11.2017 г., в обжалваната му част няма годно правно основание, въз основа на което органът отказва верификация на процесните разходи.

Предвид посоченото направеният от АССГ извод за незаконосъобразност на процесното решение в оспорената част, се явява обоснован.

По така изложените съображения решението на АССГ като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора основателна и доказана е претенцията на ответника по касационната жалба за присъждане на направените в касационната инстанция съдебни разноски, с оглед на което касаторът следва да бъде осъден да заплати на „ВиМ Компания“ООД сумата от 300 лева - платено адвокатско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция.

Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение РЕШИ :

ОСТАВЯ в сила решение № 3449 от 23.05.2018 г., постановено по адм. № 13497/2017 г. по описа на Административен съд – София-град.

ОСЪЖДА Министерство на труда и социалната политика да заплати на „В и М Компания“ООД разноски в размер на 300/триста/ лева - платено адвокатско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция. Решението е окончателно.