6О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3766

гр. София, 29.07.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание проведено на деветнадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

НЕВИН ШАКИРОВА

като разгледа, докладваното от съдия Н. Ш. гр. д. № 2439 по описа за 2024г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 вр. ал. 1, т. 1 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Е. П. ЕАД, чрез процесуален представител юрисконсулт А. В. против определение № 2616 от 29.05.2024г. постановено по гр. д. № 4470/2023г. по описа на Върховен касационен съд, IV ГО, с което е оставена без разглеждане касационната му жалба против решение № 101 от 19.06.2023г. постановено по в. гр. д. № 142/2023г. по описа на Окръжен съд – Видин.

С последния съдебен акт е потвърдено решение № 211 от 16.05.2022г. по гр. д. № 1063/2021г. по описа на Районен съд – Видин, с което на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД са отхвърлени предявените от „ЧЕЗ Е. Б. АД, ЕИК 175133827 срещу А. Л. Д. с ЕГН [ЕГН] искове за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 5231.87 лева, представляваща сбор от главници под формата на цена на доставена електрическа енергия и мрежови услуги за периода 01.09.2016г. до 16.07.2019г., начислени по кл. № 210005042066 за обект на потребление, находящ се в [населено място], [улица], по издадени фактури, описани в табличен вид в заявлението по чл. 410 от ГПК, както и сумата от 1785.49 лева, представляваща сбор от лихва за забава за периода от 16.09.2016г. /датата, следваща датата на падежа по първата фактура/ до 16.03.2021г., както и ведно със законната лихва върху главниците считано от датата на подаване на заявлението в съда – 26.03.2021г. до окончателното плащане на задължението, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 20404 от 31.03.2021г. по ч. гр. д. № 575/2021г. по описа на Районен съд – Видин.

Частната жалба е основана на оплаквания за незаконосъобразност на преграждащото определение на ВКС, като противоречащо на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и на фактите по делото. Жалбоподателят поддържа, че е предявен един главен установителен иск – за установяване вземане на ищеца за стойността на потребена ел. енергия и мрежови услуги за 48 месеца, произтичащо от един договор на обща стойност 5231.87 лв. и обективно съединен обусловен иск за мораторна лихва в размер на 1785.49 лв. Позовава се на съдебна практика, съгласно която, когато вземанията произтичат от едно правоотношение по договор за доставка във връзка с неговото изпълнение, претенцията за вземания относно цената по неговото изпълнение /чиято стойност може да бъде предмет на отделни фактури/ представлява един иск. На това основание счита, че следва да се приеме, че вземания за плащания, които се характеризират като периодични по един договор с трайно изпълнение, представляват един иск. Позовава се, че процесните фактури са издадени въз основа на един действащ договор за продажба на ел. енергия с продължително /непрекъсната доставка/ и периодично /плащане на цената/ изпълнение на престациите. Твърди, че съставът на ВКС в случая е разделил едно вземане, състоящо се от няколко компонента на отделни пера, за да обоснове недопустимост на касационната жалба. При наличие на потребление в обекта за месечен период, потребителят дължи цена на потребените количества ел. енергия, включваща в себе си и цена на предоставени мрежови услуги, както и други нормативно определени компоненти – акциз, добавка „задължения към обществото“. От своя страна мрежовите услуги включват в съдържанието си услуги като достъп до преносната мрежа, пренос през преносната мрежа, достъп до ЕРМ, пренос през ЕРМ и т. н. Така за всеки месечен период се дължи една обща и неделима сума, независимо дали е отчетено реално потребление, като формираната крайна цена включва всички разходи, свързани с производството и доставката на ел. енергия. Правопораждащият факт за възникване на задължението е наличието на сключен между страните един договор. Отправя поради изложеното искане обжалваното определение да се отмени и делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на касационната жалба.

В отговор на частната жалба от А. Л. Д. оспорва жалбата като неоснователна и моли същата да се остави без уважение.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 2 от ГПК, приема следното:

Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу обжалваем акт – определение, което попада в хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – касационен жалбоподател по делото, с правен интерес от обжалване и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 от ГПК.

Производството по гр. д. № 4470/2023г. пред ВКС е образувано по касационна жалба на „Е. П. ЕАД против решението на Окръжен съд Видин в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което предявените искове са отхвърлени за непокритата с погасителна давност част от вземането от 1703.10 лв., представляваща главница по последните 17 бр. данъчни фактури, издадени в периода от 31.03.2018г. до 16.07.2019г. и сумата от 376.38 лв. – мораторна лихва върху тази главница за периода от 13.04.2018г. до 16.03.2021г., ведно със законната лихва върху главницата от 26.03.2021г. до окончателното изплащане.

В частта, с която е потвърдено решението на първата инстанция – за сумата от 3528.77 лв. – главници за периода 01.09.2016г. до 26.03.2018г. и за сумата от 1409.11 лв. – лихва за забава за времето 16.09.2016г. до 16.03.2021г., ведно със законна лихва върху посочената главница, решението на Окръжен съд – Видин не е обжалвано и е влязло в сила.

За да остави без разглеждане подадената от касатора жалба срещу въззивното решение, сезираният състав на Върховния касационен съд е приел, че жалбата е процесуално недопустима като подадена срещу неподлежащ на обжалване съдебен акт, тъй като цената на предявените искове е под законодателно определения в чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК размер на цената на иска, изискуем за касационно обжалване на въззивните решения по граждански дела. Изводът е обоснован със съображения, че съгласно исковата молба/заявлението предмет на разглеждане по делото са обективно съединени установителни искове, предявени по реда на чл. 422 от ГПК, всеки един от които е с размер под 5000 лв., а именно за установяване на вземане за неплатена цена за доставена електрическа енергия от м. 09.2016г. до м. 02.2017г. /в размер на 1531.72 лв./ и на вземане за неплатена цена на услуга „достъп до разпределителната мрежа“ за периода от м. 09.2016г. до 16.07.2019г. /в размер на 3700.15 лв./, предоставена на небитов клиент с кл. № 210005042066 за обект „фурна и магазин“ в [населено място], с посочена в исковата молба обща цена на исковете от 5 231.87 лв. и вземане за мораторна лихва върху нея в размер на 1785.49 лв. Посочено е, че цената на всеки един от обективно съединените искове, определена съгласно чл. 69, т. 1 от ГПК е до 5000 лв., поради което въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.

Извършената преценка за допустимост на подадената касационна жалба настоящият състав на ВКС приема за неправилна, а поддържаните в частната жалба доводи – за основателни.

Районен съд – Видин е бил сезиран с предявени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните, че съществува вземането на ищеца от ответника в общ размер на 5231.87 лева, формиран като сбор от главници, представляващи стойност за снабдяване с електрическа енергия и стойност за разпределение за периода 01.09.2016г. до 16.07.2019г., начислени за небитов клиент по кл. № 210005042066 за обект на потребление – фурна и магазин, находящ се в [населено място], [улица], по издадени фактури, описани в табличен вид в заявлението по чл. 410 от ГПК и в исковата молба, както и сумата от 1785.49 лева, представляваща сбор от лихва за забава за периода от 16.09.2016г. /датата, следваща датата на падежа по първата фактура/ до 16.03.2021г., ведно със законната лихва върху главниците считано от датата на подаване на заявлението в съда – 26.03.2021г. до окончателното плащане на задължението, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 20404 от 31.03.2021г. по ч. гр. д. № 575/2021г. по описа на Районен съд – Видин.

Исковата молба е била основана на твърдения, че страните са обвързани от договор за продажба на електрическа енергия при ОУ, по силата на който ответникът, в качеството му на ЕТ /понастоящем заличен/ е бил регистриран като небитов клиент по открита при ищеца /лицензиран обществен доставчик на ел. енергия/ партида за описан обект. Този обект е присъединен към ЕРМ на страна ниско напрежение с предоставена мощност 158 квт. В исковия период ищецът доставял и осигурявал достъп, а ответникът потребявал и ползвал електрическа енергия, като за целта е ползвал мрежови услуги по разпределение и пренос.

В отговор на исковата молба ответникът оспорил твърдението за реална доставка. Посочил, че в качеството си ЕТ преустановил дейност в обекта на потребление през м. 12.2016г., а на 12.01.2019г. е заличен от ТР. През 2017г. служители на дружеството ищец демонтирали СТИ в обекта, от който момент липсва реално потребление. Заявил правопогасяващо възражение за погасяване на вземането на ищеца за времето от 01.09.2016г. до 25.03.2018г.

По твърденията в исковата молба за факта на присъединяването на обекта на ответника към електроразпределителната мрежа; за връзката му с присъединения обект; за сключването на договор за продажба на електроенергия между страните и предоставянето на заявената от потребителя и договорена от страните по договора мощност от 158 кВт за обекта на ответника по делото не е възникнал спор.

От приетите по делото фактури, издадени в посочения период съдилищата установили, че във всяка е остойностена цена за снабдяване и цена за разпределение, включващи компонентите акциз, достъп до разпределителната и електропреносната мрежи; пренос през разпределителната мрежа НН, пренос през електропреносната мрежа, ДДС 20% върху така формираната данъчна основа, формиращи в съвкупност обща стойност на сделката за всеки фактуриран период.

При този предмет, за да се произнесе по частната жалба, настоящият състав на ВКС съобрази следното:

Видът на делото, с оглед неговия предмет и цената на иска са критериите за допустимост на касационно обжалване. Съгласно действащата редакция на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. не подлежат на касационно обжалване, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и съединените с тях обуславящи искове. Обективен критерий при дефиниране необжалваемостта на посочените въззивни решения е паричната оценка на предмета на съответното дело.

Въз основа на наведените в исковата молба твърдения, настоящият съдебен състав на ВКС приема, че предявените пред Районен съд – Видин искове са един главен /с цена 5231.87 лв./ и втори обусловен /с цена 1785.49 лв./ за установяване съществуването на парично вземане, произтичащо от единен правопораждащ факт /договор за продажба/доставка на ел. енергия/, във връзка с изпълнението на който са съставени фактурите в периода 2016-2019г., приети по делото.

Съгласно разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 6 от ГПК от друга страна по искове за парични суми, произтичащи от периодични платежи за определено време цената на иска се определя от сбора на всички платежи. Понятието периодични платежи е изяснено в задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 3/18.05.2012г. по тълк. д. № 3/2011г. на ОСГТК – плащанията, които произтичат от единен правопораждащ факт, представляват повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи и падежът им настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни или плащанията – еднакви. Задълженията на потребителите на енергийни услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер.

В случая претенциите на ищеца са основани на твърдения за наличие на договорно правоотношение между страните за продажба на ел. енергия в присъединен към мрежата обект на ответника – потребител на енергийни услуги. В исковия период ищецът доставял ел. енергия в обекта и осигурявал ползването на мрежата срещу задължение на потребителя да заплаща стойността на ел. енергията и мрежови услуги по утвърдени и регулирани цени, платими веднъж месечно съгласно чл. 19, ал. 2 от ОУ въз основа на издадени фактури. Непротиворечива е съдебната практика на ВКС, че когато се претендират суми въз основа на няколко фактури, било като неплатени на договорно или платени на извъндоговорно основание /надплатени или дадени при последващо отпадане на основанието/, цената на иска се определя в зависимост от това дали плащанията са осъществени във връзка с един общ правопораждащ юридически факт /договор/ или всяко от тях произтича или е обусловено от наличието, респ. от липсата на конкретно облигационно правоотношение /в този смисъл О № 35/18.01.2019г. по ч. т.д. № 3042/2018г., I ТО; О № 617/27.10.2017г. по ч. т.д. № 1848/2017г., II ТО; О № 359/30.07.2018г. по ч. т.д. № 1663/2018г., I ТО на ВКС; О № 359 от 30.07.2018г. по ч. т.д. № 1663/2018г., I ТО и др./. Доколкото в случая вземанията по всички фактури касаят месечни начисления на суми като периодично платими цени за доставка и за мрежови услуги, породени по твърдение на ищеца от един договор, следва да се приеме, че цената на иска подлежи на определяне по реда на чл. 69, ал. 1, т. 6 от ГПК – от сбора на сумите, който възлиза над определения праг по чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК. Без значение в тази насока е обстоятелството, че след м. 02.2017г. предмет на фактуриране са единствено компонентите, образуващи стойност на разпределение /достъп и пренос до/през ЕРМ и ЕПМ/, доколкото същите са съставна част от задължението на крайните клиенти за плащане цената на доставката съгласно чл. 28, ал. 1 и чл. 29, ал. 1 от ПТЕЕ /съответно в ред. Изм. - ДВ, бр. 39 от 2014г. и Изм. - ДВ, бр. 90 от 2015г./, издадени от ДКЕВР, Обн., ДВ, бр. 66 от 26.07.2013г., както и на основание и чл. 35а от ЗЕ /ДВ, бр. 38 от 2018г., в сила от 8.05.2018г./, а и твърдение, че задълженията на ответника за тези стойности произтичат от друг правопораждащ факт /различен договор/ не са въведени в исковата молба. Мрежовата услуга „достъп до ЕРМ“ в случая се претендира като компонента, включена в състава на дължимата ежемесечно от присъединения към мрежата потребител обща цена по договора за продажба на ел. енергия.

Решения по въззивни дела с цена на иска над 5000 лева за граждански дела подлежат на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, поради което обжалваното преграждащо определение на ВКС, IV ГО следва да се отмени като неправилно.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ОТМЕНЯ определение № 2616 от 29.05.2024г. постановено по гр. д. № 4470/2023г. по описа на Върховен касационен съд, IV ГО, с което е оставена без разглеждане касационната жалба на „Е. П. ЕАД против решение № 101 от 19.06.2023г. постановено по в. гр. д. № 142/2023г. по описа на Окръжен съд – Видин.

ВРЪЩА делото на същия състав за продължаване на съдопроизводствените действия по касационната жалба.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.