Производството е по чл. 274 ал. 2 изр. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба на адвокати Ж. Р. Ч. и З. Р. Ч. срещу определение на Върховен касационен съд, ІІІ г. о., № 325 от 21.04.2020 г. по гр. д.№ 3995/ 2019 г. в частта му, с която е оставено без уважение искането на жалбоподателите (като процесуални представители, оказали безплатна адвокатска помощ на ищеца по делото Р. М. Ч.) за осъждане на ответниците по делото да им заплатят адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 ЗА.

Частните жалбоподатели оспорват извода на другия състав на Върховния касационен съд за отсъствие на предпоставките, при които въпреки направен от ищеца отказ от иска, разноските по делото се дължат от ответника. Поддържат, че точно тези предпоставки в случая са налице, тъй като доверителят им Р. Ч. се е отказал от иска поради извършено от ответника „Вева груп” ООД изпълнение в хода на касационното производство. Считат за неоснователно и съображението на другия състав, че в договора за правна защита и съдействие, сключен между тях и Р. Ч., не е посочена ясно разпоредбата, свързана с конкретния фактически състав, от който правото на безплатна помощ възниква. Според тях от документите е ясно, че е оказана безплатна адвокатска помощ на материално затруднено лице, съгласно чл. 38 ал. 1 т. 2 ЗА. Твърдят, че в продължение на четири години са водили делото, поемайки всички разходи в производството и че няма основание да им бъде отказано заплащане на дължимото възнаграждение. Поради това молят в обжалваната част определението на друг състав на ВКС да бъде отменено и молбата им да бъде уважена.

Ответната страна „Вева груп” ЕООД, [населено място], оспорва частната жалба като недопустима. Счита, че жалбоподателите не са легитимирани да я подадат, тъй като не са страна в производството и определението на другия състав не засяга интересите им. Недопустимост на молбата извежда и от обстоятелството, че пълномощното на адвокатите е оттеглено в производството пред ВКС. Евентуално оспорва основателността на частната жалба, като освен изложените в обжалваното определение съображения поддържа, че по делото не е постановено осъждане на ответника за разноски (решенията по същество са обезсилени от касационната инстанция), а присъждането на възнаграждение по чл. 38 ал. 2 ЗА е допустимо само ако ответната страна е осъдена за разноски. Освен това поддържат, че по делото на другия състав ищецът не е бил представляван от адвокати Ч., заявил е отказ от иска без искане за възлагане на разноските (и без възможност съдът да ги присъди служебно), така че такова искане не могат да заявят и жалбоподателите.

Върховният касационен съд намира частната жалба за допустима. Неоснователно ответната страна претендира същата да не бъде разглеждана по същество поради липса на право на жалба. Вярно е, че жалбоподателите не са били страна по делото в исковото производство, но не е вярно, че обжалваното определение не засяга интересите им. Когато адвокат, оказал на страна по дело безплатна помощ, има право на възнаграждение, това право се реализира в същото производство, по което е оказана помощта. В този смисъл е изричната разпоредба на чл. 38 ал. 2 изр. 2 ЗА, която задължава съда да определи възнаграждението и да осъди другата страна да го заплати. Затова ако съдът откаже да изпълни това си задължение или отхвърли молбата, действието му засяга именно правата на адвоката, оказал безплатната помощ и той е легитимиран да обжалва акта, в който това действие е обективирано. Неоснователно е и твърдението, че пълномощното на адвокати Ч. е оттеглено в производството пред ВКС. Със заявление вх.№ 10434/ 04.12.2019 г. ищецът Р. Ч. изрично е посочил, че „Упълномощените от мен адвокати за извършването на процесуално представителство, нямат права да ме представляват, да вземат становище и да извършват каквито и да е процесуални действия от мое име във връзка с извършения от мен отказ от иска”. Това не е оттегляне на упълномощаването по касационното производство, а оттегляне на упълномощаването по отношение на конкретно процесуално действие, извършено лично от ищеца. Независимо от изложеното, оттеглянето няма каквото и да е значение за възникване на правото на адвоката, който вече е оказал безплатната помощ (арг. чл. 288 ал. 1 ЗЗД).

Разгледана по същество, частната жалба е основателна.

Гр. д.№ 28/ 2017 г. е образувано пред Смолянски окръжен съд по искова молба за обявяване на недействителността спрямо ищеца Р. Ч. на договор за прехвърляне на право на собственост върху недвижими имоти вместо изпълнение, обективиран в нотариален акт № 291/ 13.07.2015 г., н. д.№ 193/ 2015 г. на нотариус с рег. № 555, с които ответникът „Вева груп 1” ЕООД, [населено място], се разпорежда в полза на ответника „Вева груп” ЕООД, [населено място], с притежавано от него право на собственост върху недвижими имоти. Твърденията на ищеца са, че тази сделка го уврежда в качеството му на кредитор на прехвърлителя „Вева груп 1” ЕООД по съдебно признато вземане в размер 154 950 лв и разноски в производството по установяването му. Към исковата молба е приложено пълномощно, дадено от ищеца на адвокати З. и Ж. Ч. да го представляват в производството, както и договори за правна защита и съдействие, в който е посочено, че адвокатското възнаграждение е определимо по чл. 38 ал. 2 вр ал. 1 т. 2 ЗА. Ищецът е бил освободен от задължението да заплаща държавни такси на основание чл. 83 ал. 2 ГПК с определение на първоинстанционния съд от 17.05.2017 г. С решение от 02.10.2018 г. същият съд уважил исковете и осъдил ответниците заедно и поотделно да заплатят на адвокати З. и Ж. Ч. 3 416 лв адвокатско възнаграждение. Въззивна жалба срещу така постановения акт е подадена само от „Вева груп” ЕООД. От името на Р. Ч. адвокати З. и Ж. Ч. са подали отговор срещу нея и са поискали присъждане на възнаграждение по чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 ЗА, като са приложили договор за правна защита и съдействие с Р. Ч., в който възнаграждението е посочено като определимо по чл. 38 ал. 2 вр ал. 1 т. 2 ЗА. С решение № 71 от 25.08.2016 г. по гр. д.№ 57/ 2019 г. въззивният Пловдивски апелативен съд отхвърлил въззивната жалба на „Вева груп” ЕООД срещу първоинстанционния съдебен акт и осъдил ответниците да заплатят заедно и поотделно на адвокати З. и Ж. Ч. 3 416 лв адвокатско възнаграждение. Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от ответника „Вева груп” ЕООД, препис от която е връчен на Р. Ч. чрез адвокати З. и Ж. Ч., които са подали отговор срещу нея. В отговора са поискали присъждане на възнаграждение по чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 ЗА, като са приложили договор за правна защита и съдействие с Р. Ч., в който възнаграждението е посочено като платимо по същите разпоредби. Представен е и списък за разноски, в който е посочено, че те се състоят в адвокатско възнаграждение, съобразно Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ) на основание чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 ЗА. Въз основа на касационната жалба на 22.10.2019 г. е образувано гр. д.№ 3995/ 2019 г. по описа на Върховен касационен съд, ІІІ г. о. След образуване на касационното производство (на 06.11.2019 г.) в служба регистратура на Върховния касационен съд е постъпило заявление, с което ищецът Р. Ч. се е отказал от предявения по делото иск. С обжалваното в настоящето производство определение другият състав на ВКС обезсилил постановените от инстанциите по същество решения поради направения отказ и прекратил производството по делото, но отхвърлил искането на жалбоподателите за присъждане на адвокатско възнаграждение. Актът му не е обжалван и е влязъл в сила в прекратителната част, частната жалба, по която е образувано настоящето производство, касае само частта от определението, с която е отхвърлено искането за присъждане на възнаграждение на адвокатите на ищеца на основание чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 ЗА. С частната жалба срещу този акт е представен препис от спогодба с нотариална заверка на подписите от 04.10.2019 г., постигната между Р. Ч. от една страна и „Вева груп” ЕООД от друга. Преписът не е оспорен от ответника, а видно от него ищецът се е задължил да направи отказ от иска поради това, че е получил от ответника уговореното между страните обезщетение за вредите, във връзка с които е предявил иска, по който е образувано гр. д.№ 28/ 2017 г. на Смолянски окръжен съд.

При тези факти и с оглед представеното пред настоящия състав ново писмено доказателства адвокати Ж. и З. Ч. имат право на възнаграждение за оказаната в хода на производството безплатна помощ на Р. Ч.. Възникването на това право чл. 38 ал. 2 от ЗА свързва с две предпоставки: оказване на безплатна адвокатска помощ на лица, посочени в чл. 38 ал. 1 ЗА и отговорността за разноските да бъде възложена на насрещната страна. В случая жалбоподателите са оказали безплатна помощ на лице в затруднено материално положение (чл. 38 ал. 1 т. 2 ЗА), като са посочили това в договорите за правна защита и съдействие, сключени между тях и Р. Ч. за всяка от инстанциите, а при приключване на производството пред всяка инстанция са представяли списък по чл. 80 ГПК и са заявявали искане ответника да бъде осъден да им плати дължимото за оказаната безплатна помощ възнаграждение. Ищецът е освободен от съда от задължение за плащане на такса по чл. 83 ал. 2 ГПК, така че качеството му на материално затруднено лице е установено по делото. Извън изложеното, съгласно установената практика, съдът не може да проверява дали действително лицето, комуто е оказана безплатна правна помощ, е било материално затруднено (определение № 163/ 13.06.2016 г. по ч. гр. д.№ 2266/ 2016 г., І г. о., определение № 319/ 09.07.2019 г. по ч. гр. д.№ 2186/ 2019 г., ІV г. о. и цитираните в тях други актове на ВКС по същия въпрос).

Втората предпоставка също е налице. Неоснователно ответната страна „Вева груп” ООД поддържа, че след като не е осъдена за разноски, то не се дължи и възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ. Разпоредбата на чл. 38 ал. 2 изр. 1 ЗА, която урежда възникването на правото на адвоката на възнаграждение, не следва да бъде тълкувана буквално. Възможно е в съответното производство, в което се оказва безплатна адвокатска помощ на материално затруднено лице, което е освободено от държавна такса, да не бъдат сторени каквито и да е разноски. В този случай ответната страна няма за какво да бъде осъдена, но ако предявено за защита право или направено възражение бъде признато (респ. уважено), то е отречено правното твърдение на ответната страна и с това законът свързва отговорността й за разноските по делото. Затова правото на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ възниква, когато насрещната страна носи отговорността за разноски в производството и в този смисъл следва да се разбира изр. 1 на ал. 2 на чл. 38 ЗА.

В случая ответниците са отговорни за сторените в производството разноски, независимо от обстоятелство, че производството по делото е прекратено поради отказ на ищеца от предявения иск. Както е видно от доказателствата по делото (и което не е оспорено от касатора), отказът е направен след образуване на касационното производство и е мотивиран с това, че упражняването на правото е станало безпредметно за ищеца поради заплащане на дължимото му обезщетение. Съгласно трайно установената практика (срв. определение № 270/ 05.10.2016 г. по ч. гр. д.№ 3846/ 2016 г., І г. о., определение № 388/ 11.07.2017 г. по ч. т.д.№ 831/ 2017 г., ІІ т. о. и цитираните в тях предходни актове на ВКС по същия въпрос), когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и оттеглянето или отказът от иска са извършени поради новонастъпили обстоятелства след подаване на исковата молба (например извършено плащане на претендираната сума) ищецът има право на направените разноски. В този случай е допустимо при прекратяване на производството съдът да установи относими към спора факти, свързани с причината за прекратяване на производството и да изследва дали с поведението си ответникът е дал повод за предявяването на иска, с оглед разпределяне на отговорността за разноските, извършени от страните.

Без значение е обстоятелството, че адвокатите, претендиращи възнаграждение, са двама. Ограничението по чл. 78 ал. 1 ГПК (според което се дължат разноски за възнаграждение за един адвокат) касае процесуалното представителство срещу заплащане от страната и има своето основание в това, ответникът да не бъде натоварван прекомерно с разноски. Целта е да не се позволи на една от страните чрез необосновано сключване на договори с повече адвокати да увеличи прекомерно тежестта на другата страна в разходите за производството. Когато се претендира възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ в минималния предвиден размер (чл. 38 ал. 2 изр. 2 вр. чл. 36 ал. 2 ЗА) е без значение колко адвокати са оказали помощта.

С оглед изложеното в обжалваната част определението на другия състав на ВКС следва да се отмени, като искането за присъждане на възнаграждение по чл. 38 ал. 2 ЗА бъде уважено. То е дължимо в производството пред трите инстанции, но не и от двамата ответници. Макар те да са задължителни другари, отговорността за разноски пред съответната инстанция се разпределя според това, коя страна е предизвикала с необоснованото си правно твърдение инициирането на производството. Затова в производството пред първата инстанция отговорност за разноските носят и двамата ответници. Въззивното и касационното производства обаче са инициирани само от един от тях („Вева груп” ООД) и само той следва да бъде осъден да плати дължимото на адвокати Ч. възнаграждение за тези инстанции. Освен това възнаграждението за касационното производство се дължи не в пълния, а в редуцирания по чл. 9 ал. 3 НМРАВ размер, тъй като оказаната безплатна адвокатска помощ се изчерпва с изготвянето на отговор срещу касационната жалба.

По изложените съображения Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение на Върховен касационен съд, ІІІ г. о., № 325 от 21.04.2020 г. по гр. д.№ 3995/ 2019 г. в частта му, с която е оставено без уважение искането на Ж. Р. Ч. и З. Р. Ч. като процесуални представители оказали безплатна адвокатска помощ на ищеца по делото Р. М. Ч., за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 ЗА и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „Вева груп 1” ЕООД, [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК] и „Вева груп” ЕООД, [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК], да заплатят на Ж. Р. Ч., ЕГН [ЕГН] и З. Р. Ч., ЕГН [ЕГН], двамата с адрес [населено място], [улица], сумата 3 416 лв (три хиляди четиристотин и шестнадесет лева) адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство на основание чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 ЗА.

ОСЪЖДА „Вева груп” ЕООД, [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК], да заплати на Ж. Р. Ч., ЕГН [ЕГН] и З. Р. Ч., ЕГН [ЕГН], двамата с адрес [населено място], [улица], сумата 3 416 лв (три хиляди четиристотин и шестнадесет лева) адвокатско възнаграждение за въззивното производство и сумата 2 562 лв (две хиляди петстотин шестдесет и два лева) адвокатско възнаграждение за касационното производство на основание чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 ЗА.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: