Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

С решение № 141 от 16.01.2019 год. по в. гр. д. № 2557/2018 год. Софийският апелативен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение № 741 от 02.02.2018 год. по гр. д. № 14124/2016 год., постановено от Софийски градски съд, в обжалваната му част, в която се признава на основание чл. 108 ЗС по отношение на Н. Г. Д., че Е. С. К. е собственик на недвижим имот, представляващ апартамент № 18, на 4-ти етаж, със застроена площ от 76, 15 кв. м., състоящ се от две спални, дневна с кухненски бокс, баня с тоалетна и две тераси, при съседи: апартамент № 19, коридор, апартамент № 17 и двор, заедно с 3, 85 % ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, ведно с прилежащите към него мазе № 9 и 0, 03 ид. части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, в което е изградена сградата, на адрес [населено място], район Л., [улица], построена в УПИ **, кв. 29 по плана на [населено място], м. „В. В.-С.“ и с което Н. Г. Д. е осъден да предаде владението на описания имот на Е. С. К. под условие, че последната, на основание чл. 72, ал. 2 ЗС, му заплати сумата от 4545, 10 лв., представляваща увеличената стойност на имота за извършени в него подобрения. Решението е постановено при участието в процеса на трето лице - помагач на страната на ответника „М.И.П“ ЕООД.

Въззивното решение се обжалва в срок с касационна жалба вх. № 4462 от 06.03.2019 год. от „М.И.П“ ЕООД, представлявано от управителя М. Г. М., чрез адв. Р. Т. от АК-С., с доводи за неговата неправилност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към нея касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като счита, че освен това решението е и „очевидно неправилно“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Първите три правни въпроса, поставени във връзка с релевираните основания за допускане на касационния контрол, касаят характера на правото на строеж и действието на влязло в сила решение, с което се признава за установено погасяването му по давност и в частност – възможността този въпрос да бъде пререшаван в последващ исков процес, заведен от трето лице, в полза на което суперфициарят се е разпоредил преди вписване на исковата молба. Доколкото се припокриват и имат тясна връзка един с друг, тези въпроси предполагат общо разглеждане и следва да бъдат обединени. Четвъртият поставен в изложението въпрос касае задължението на въззивния съд по чл. 235, ал. 2 ГПК да основе своите изводи въз основа на пълен и всестранен анализ на събраните доказателства, както и да обсъди всички доводи, възражения и оспорвания, посочени във въззивната жалба и да даде отговор на тях в мотивите си. Под петия пункт от изложението е поставен въпросът: „Представлява ли временната, поставена единствено с цел предпазване на сградата от течове, дървена конструкция /представляваща дървени дъски и мушами/ изпълнен покрив, по смисъла на § 5, т. 46 от ДР на ЗУТ?“, а под шестия: „Длъжен ли е съдът да приложи последиците на недоказването, съгласно общото правило за разпределение на доказателствената тежест?“. Последният, поставен от този касатор въпрос, касае задължението на съда да съобразява логическите, опитни и/или научни правила при решаване на делото. Така изложените въпроси се твърди да са разрешени в противоречие с практиката на ВКС в тълкувателни решения и решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, с изключение на петия въпрос, по отношение на който са изложени съображения относно значението му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Въззивното решение се обжалва и от ответника по предявените искове Н. Г. Д., чрез адв. Ст. М. от АК-С., по съображения за неговата неправилност поради наличие на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложение към жалбата релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК при формулиран въпрос: „Допустимо ли е при развален с обратна сила договор за учредяване на вещно право на строеж, последващ приобретателя на право на строеж да притежава права, въпреки че праводателят от когото са придобити не ги притежава“, като твърди същият да е разрешен в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 04.05.2012 год. по тълк. д. № 1/2011 год., ОСГК на ВКС.

Срещу всяка от касационните жалби е постъпил писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който ищцата Е. С. К., чрез пълномощника й по делото адв. Пл. С. от АК-С., оспорва наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационния контрол на обжалваното решение, респективно излага съображения за тяхната неоснователност. Претендира сторените разноски за адвокатска защита пред касационната инстанция.

Върховният касационен съд, в настоящия състав на II г. о., като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:

Касационните жалби срещу въззивното решение са редовни като подадени от легитимирани лица в законоустановения срок, с необходимото съдържание по чл. 284 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК, поради което са процесуално допустими.

За да постанови решението, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че бивши собственици на процесния поземлен имот са физическите лица М. Г. М. и Й. В. Г., съгласно нотариален акт № 119 от 12.03.1994 год. Последните са учредили право на строеж върху същия имот в полза на „Комстрой 94“ ЕООД, еднолична собственост на и представлявано от М. Г. М., срещу задължение за изграждане на процесната жилищна сграда. Посоченото дружество се явява праводател на ищцата Е. С. К., която заедно с други физически лица е сключила с дружеството договор за замяна, оформен с нотариален акт № 113 от 20.12.2007 год., по силата на който срещу прехвърляне собствеността на имоти в землището на [населено място], приобретателят е учредил право на строеж в полза на физическите лица, сред които и ищцата /конкретно за процесния апартамент № 18/. На следващо място въззивният съд е констатирал, че с влязло в сила на 25.03.2014 год. съдебно решение от 24.01.2014 год. по гр. д. № 1881/2013 год. по описа на СГС, І-8 състав, е признато за установено по иск на М. Г. М. и Й. В. Г. против „Комстрой 94“ ЕООД с правно основание чл. 67 ЗС, че учреденото в полза на дружеството право на строеж за процесната жилищна сграда не съществува, тъй като е погасено по давност. От друга страна е приел за установено, че на 07.01.2013 год. М. М. и Й. Г. като съдружници в „М.И.П“ ООД – сега ЕООД /третото лице – помагач/ са подписали дружествен договор, с който като апорт внасят в капитала на дружеството недвижими имоти, сред които и процесното дворно място, заедно със самостоятелните недвижими обекти в построената в него на ниво „груб строеж“ жилищна сграда. Легитимирайки се като титуляр на жилищните обекти, включително процесния апартамент № 18, „М.И.П“ ЕООД от своя страна се е разпоредило с него чрез договор за покупко-продажба, оформен с нотариален акт № 44 от 29.04.2014 год. в полза на ответника Н. Г. Д., въз основа на която сделка последният черпи и противопоставя собственически права.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел от правна страна, че силата на пресъдено нещо на съдебното решение обвързва страните, съответно техните универсални и частни правоприемници, стига правоприемството да е настъпило след предявяване на иска, какъвто обаче не е случаят, доколкото сделката между ищцата и дружеството е сключена преди предявяване на иска по чл. 67 ЗС и вписване на исковата молба. Следователно влязлото в сила решение е непротивопоставимо на ищцата и няма обвързващо действие по чл. 299 ГПК, а въпросът относно наличието на твърдяното от нея правно основание подлежи на установяване в процеса. Относно момента на реализиране на грубия строеж на сградата, съдът е възприел изводите на едно от вещите лица, че сградата е завършена на етап „груб строеж“ към 2009 год., които са направени след подробно изследване на всички актове и протоколи, предвидени в Наредба № 3/2003 год. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, като подробно е описан всеки акт за приемане на извършените СМР по нива. Посочил е, че този извод напълно кореспондира и с представения Акт образец № 14 от 01.03.2009 год., който според експертизата изцяло съответства по съдържание с по-късно съставения Акт образец № 14 от 30.08.2014 год. с единствената разлика относно личността на изпълнителя и техническия ръководител. Подкрепя се още от: обстоятелството, че на 08.12.2008 год. е била излята бетоновата плоча на купола на сградата, от което се съди за завършеност на покривната конструкция; от данните, че към тази дата е завършено изпълнението на носещата стоманено-бетонова конструкция на сградата; както и от допълнителните обяснения на две от вещите лица по приетата във въззивното производство тройна техническа експертиза. С оглед на това и доколкото няма предвидено изискване в ЗУТ за вида на покривната конструкция, а и тримата експерти по делото са категорични, че тази степен на завършеност е настъпила най-късно към м. 01.2011 год., въззивният съд е достигнал до извода, че ищцата е установила при условията на пълно доказване възникването на претендираното вещно право на собственост върху спорния обект чрез трансформация на валидно учреденото в нейна полза право на строеж, което е упражнено в срока по чл. 67, ал. 1 ЗС /правото е учредено на 07.11.2007 год./ и в съответствие с тълкуването в ТР № 1/2011 год. на ВКС, а именно, че собствеността върху сграда или част от нея възниква, ако тя е обособена като вещ, за да бъде годен обект на вещни права според изискванията на съответните строителни правила /чл. 181, ал. 1 и 2 във вр. с § 5, т. 46 от ДР на ЗУТ/. Така мотивиран, съдът е приел, че в полза на ищцата е възникнало право на собственост върху процесния обект на посоченото правно основание, отричащо заявените насрещни права на ответника, произтичащи от договор за покупко-продажба, който не би могъл да породи транслативен ефект, поради което и е потвърдил първоинстанционното решение като правилно.

Предвид изложеното, настоящият състав на ВКС, II г. о., намира, че първите три въпроса от изложението към касационната жалба на „М.И.П“ ЕООД /обединени и конкретизирани съгласно правомощията на настоящата инстанция по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год., ОСГТК на ВКС/ обуславят изхода на конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не са разрешени в противоречие, а в пълно съответствие с трайно установената практика на ВКС, в това число и цитираната от касатора. Съгласно възприетото в Тълкувателно решение № 1 от 04.05.2012 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2011 год., ОСГК на ВКС, предвид разпоредбата на чл. 181, ал. 1 и 2 ЗУТ правото на строеж на сграда или на част от нея може да бъде предмет на прехвърлителна сделка от момента на учредяването му до завършване на сградата в груб строеж – постройка, на която са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или в различна степен на изпълнение на довършителните работи. От този момент се счита, че е възникнал обектът на суперфициарна собственост. Последващото прехвърляне на правото на строеж не обвързва собственика на земята, затова същото трябва да се реализира в рамките на петгодишния срок от учредяването на суперфицията, като правото ще се погаси за всички обекти и приобретатели на правото на строеж, но само при позоваване на давността от собственика на земята и когато срокът по чл. 67, ал. 1 ЗС не е спазен, съответно давността не е спирана и прекъсвана. Разсъжденията в тълкувателното решение относно единния характер на правото на строеж имат за цел да пояснят, че то се погасява изцяло, когато сградата не е завършена в пълен вид, независимо от това дали по отношение на част от самостоятелните обекти в нея се явяват формално изпълнени предпоставките на чл. 181, ал. 1 и 2 ЗУТ. Тези постановки на решението обаче не могат в никакъв случай да бъдат тълкувани в разрез с един от основните принципи в гражданския процес относно силата на съдебните решения, намерил подробна регламентация в глава XXIII ГПК. Посочените разпоредби се прилагат последователно и еднозначно в трайно установената съдебна практика на съдилищата в РБ, като не съществува никакво съмнение, нито в практиката, нито в теорията, че сила на пресъдено нещо не може да формира решение спрямо трето за процеса лице, придобило по надлежен ред права от ответника по спора преди датата на предявяване, респ. вписване на исковата молба. Противното представлява превратно тълкуване на постановките на посоченото тълкувателно решение досежно „единния характер“ на правото на строеж, което тълкуване в разрез с основните принципни положения на граждански процес би създало възможност за злоупотреба с права чрез провеждането на инсцениран съдебен процес, в който не съществува възможност за защита правата на третото лице, в полза на което е учредено и реализирано право на строеж преди изтичане на давностния срок по чл. 67, ал. 1 ЗС. Като е приел, че правото на строеж е реализирано в пълен обем и в законоустановения срок, а влязлото в сила между различни страни съдебно решение за противното не обвързва ищцата по настоящото дело, въззивният съд се е съобразил с основните принципни положения за действието на съдебните решения, като същевременно е съобразил и формираната с тълкувателното решение задължителна съдебна практика. Цитираното в изложението решение № 203 от 19.07.2012 год. по гр. д. № 41/2010 год. на ВКС също не обосновава наличие на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото е постановено при различна фактическа обстановка и касае въпросът за допустимостта на иск на собствениците на терена, в чиято полза е признато погасеното единно право на строеж на основание чл. 67, ал. 1 ЗС, да установят отново, че част от това единно право, за един отделен обект, е също погасено. Неотносимо е и другото представено решение № 137 от 12.10.2015 год. по гр. д. № 2618/2014 год. на І т. о. на ВКС доколкото касае спор, при който едната страна основава искането си на материално правоотношение, установено с влязло в сила решение по предходен процес между същите страни.

Не се констатира противоречие с практиката на ВКС и ВС и по процесуалноправния въпрос за задълженията на въззивния съд, произтичащи от разпоредбите на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. В случая решението е постановено след пълен и всестранен анализ, поотделно и в съвкупност, на събраните доказателства относно правнорелевантните факти, като са обсъдени всички доводи, възражения и оспорвания на страните. След като е препратил към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК, въззивният съд е изложил и собствени мотиви с оглед основателността на претенцията, поради което касационно обжалване не следва да бъде допуснато и на това основание. Оплакванията на касатора в тази насока на практика представляват доводи за неправилност на въззивното решение, свързани с оценката и анализа на събраните доказателства, която неправилност не може да бъде проверявана в хода на настоящото производство по чл. 288 ГПК, а само след допускане на касационното обжалване.

Петият въпрос от изложението към касационната жалба на „М.И.П“ ЕООД не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, обусловил изхода на конкретното делото съобразно постановките на т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, което е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване и без да се изследва релевираната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно значението му за точното прилагане на закона и развитието на правото. Това е така, тъй като въззивният съд е приел, че сградата е завършена в груб строеж след „изливане бетоновата плоча на купола на сградата“, а не с поставянето на временна дървена конструкция /представляваща дървени дъски и мушами/ с цел предпазване на сградата от течове.

Не съставлява правен въпрос по смисъла чл. 280, ал. 1 ГПК и посоченият под пункт шести в изложението – „Длъжен ли е съдът да приложи последиците на недоказването, съгласно общото правило за разпределение на доказателствената тежест?“. Както беше посочено по-горе, от мотивите на съдебното решение е видно, че въззивният съд приема за категорично установено при условията на пълно и главно доказване, че ищцата е станала собственик на процесния апартамент. Изложените в тази насока доводи от касатора отново се свеждат до оплаквания относно фактическите констатации на съда въз основа на приетите по делото доказателства, които съставляват доводи за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и не могат сами по себе си да обосноват допускане на касационното обжалване.

При посочените мотиви на въззивния съд не се констатира и наличие на твърдяната „очевидна неправилност“ на обжалваното решение, нито на някоя от предпоставките на чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно произнасяне по настоящото производство – не е налице отклонение от задължителната практика на ВС и ВКС; липсват нарушения на основните начала в гражданския исков процес във връзка с характера на правото на строеж, погасяването му по давност и последиците от неговото надлежно реализиране; атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. Напротив, постановеното съдебно решение е израз на правораздавателна компетентност при решаването на правния спор и съдържа конкретната преценка на въззивния съд за установените по делото факти и приложението на закона към тях.

Не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и по отношение на поставения в изложението към касационната жалба на ответника Н. Г. Д. въпрос: „Допустимо ли е при развален с обратна сила договор за учредяване на вещно правно на строеж, последващ приобретателя на право на строеж да притежава права, въпреки че праводателят от когото са придобити не ги притежава?“. В случая не се касае за развален с обратна сила договор за учредяване на вещно право на строеж, а се твърди последното да е погасено по давност, съгласно чл. 67, ал. 1 ЗС, с оглед на което така формулираният въпрос не е включен в предмета на спора и не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Предвид изложените съображения не се констатира наличие на нито една от релевираните от касаторите хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК, с оглед на което касационно обжалване на решението не следва да бъде допуснато.

При този изход на делото в полза на Е. С. К. следва да бъдат присъдени разноски на основание чл. 78 ГПК за заплатеното от нея адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата инстанция. Съгласно представени списък и договор за правна защита и съдействие, ответницата по касационните жалби е направила разноски в общ размер на 3000 лева, които следва да бъдат възложени съразмерно в тежест на касаторите – по 1500 лева за всеки от тях.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, II г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 141 от 16.01.2019 год. по в. гр. д. № 2557/2018 год. на Апелативен съд - София по подадените от „М.И.П“ ЕООД, представлявано от М. Г. М., чрез адв. Р. Т. и от Н. Г. Д., чрез адв. Ст. М., касационни жалби против него.

ОСЪЖДА „М.И.П“ ЕООД с ЕИК 202408807, представлявано от М. Г. М., и Н. Г. Д. от [населено място], да заплатят на Е. С. К. от [населено място] сумата от 3000 /три хиляди/ лева, всеки от които по 1500 /хиляда и петстотин/ лева, представляващи направени от нея разноски пред касационната инстанция.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: