Производството е по реда на чл. 160, ал. 6 от ДОПК и чл. 208 и сл. от АПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма], подадена чрез управителя И. Х., против решение №195/09.01.2018 г. по адм. д. № 879/2017 г. на Административен съд – София град, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт № Р-22221516001727-091 -001/11.10.2016 г., издаден от М. Г. М. - орган, възложил ревизията, и Ц. Г. Р. - ръководител на ревизията, с който са установени допълнителни задължения за ДДС и лихви за данъчен период м. 02.2016 година. Касаторът твърди, че решението е неправилно, поради необоснованост, нарушения на материалния и процесуалния закон. Подробни съображения се съдържат в жалбата му. Моли касационната инстанция да отмени РА и да му присъди разноски за двете инстанции.

Ответникът - Дирекция „ОДОП” – София е пледирал чрез юрк. К. за оставяне в сила първоинстанционното решението като правилно и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата.

Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на касационната жалба и посочените в нея отменителни основания по чл. 218 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е допустима като подадена в срок и от страна по делото, а разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата на касатора против Ревизионен акт № Р-22221516001727-091 -001/11. 10.2016 г., издаден от М. Г. М. - орган, възложил ревизията, и Ц. Г. Р. - ръководител на ревизията, с който е отказано право на данъчен кредит в размер на 10 950, 03 лв. за м. 02.2016 г. по 7 фактури, издадени от [фирма] с предмет „доставки по договор“, придружени със складови разписки и приемо-предавателни протоколи за различни резервни части и МПС консумативи. За да постанови горепосочения резултат, съдът е счел, че процесните фактури не отговарят на формалните изисквания за съдържание, не са подкрепени с доказателства, потвърждаващи материалноправните изисквания за възникване и упражняване на правото на данъчен кредит, първото от които е да е възникнало данъчно събитие, свързано с доставка на стока или услуга, свързано с икономическата дейност на получателя по доставката - изискванията по чл. 68, ал. 1, т. 1 вр. чл. 25, ал. 2 и чл. 6 и 9 ЗДДС и чл. 69, ал. 1, т. 1 ЗДДС, поради което законосъобразно не е признато право на ДК. Решението е валидно допустимо и правилно.

Съдът е обсъдил подробно събраните по делото доказателства и е възприел фактическа обстановка, съобразена с тях. От правилно установените факти съдът е направил обоснован извод за законосъобразно определяне задълженията на ревизираното лице в РА. Съдът е обсъдил възраженията на жалбоподателя, които се повтарят и в касационната жалба, достигайки до правилни изводи за тяхната неоснователност, които се възприемат напълно от настоящата инстанция и не следва да бъдат повтаряни. В случая страните не спорят, че съгласно договор от 01.05.2015 г. между касатора като възложител и [фирма], е поето задължение от последното дружество да извършва абонаментна сервизна и техническа поддръжка на описани в приложение №1 МПС, ППС и техника, в обем и дейности, изброени в абонаментен план, както и информационни услуги и логистична поддръжка, описани в същия план. Техническото обслужване се извършва съгласно абонаментния план и по заявка на възложителя, а периодичната профилактика - ежемесечно и при всеки престой на МПС. Съгласно чл. 5 от договора изпълнителят влага свои резервни части и материали, когато те са необходими за извършване на техническото обслужване или ремонта на техниката.

Предмет на настоящия спор е отказаното право на приспадане на ДК по 7 бр. фактури, издадени от [фирма] с предмет "доставки по договор", като според РЛ и с оглед приложените складови разписки касаят доставки на стоки – резервни части и консумативи. В тази връзка правилно съдът е приел, че фактурите с горепосоченото съдържание не отговарят на изискванията по чл. 71, т. 1 ЗДДС вр. чл. 114, ал. 1, т. 9 ЗДДС и чл. 226, т. 6 от директива 2006/112/ЕО за съдържание на фактурата - относно изискването за посочване на вида на стоката или естеството на услугата, количество и стойност. От друга страна обоснован е и извода, че същите не обективират реално прехвърляне на стоки, тъй като в приложените по делото заявки, складови разписки или приемо-предавателни протоколи, не е посочено за кой конкретен автомобил или ремарке от кръга на наетите по договорите между [фирма] и касатора се отнасят процесните стоки. Липсват доказателства във връзка с изпълнение на клаузата на чл. 12 от договора за абонаментно обслужване, а именно – предварително писмено съгласие на изпълнителя, т. е. на [фирма], за влагане на заявените части в ремонта на конкретно МПС или ППС, наето от първото дружество. Данни за изписването на разход на стоките по складовите разписки и приемо-предавателните протоколи не се установят и в счетоводството на ревизираното дружество, тъй като видно от заключението на вещото лице - се отразяват само стойностно без аналитична отчетност. Експертът не е могъл да установи и начина на изписване на материалните запаси. Задълженията по фактурите не са платени. При липса на пряко доказване на всички факти от значение за осъществяване на доставките по спорните фактури, то законосъобразно с РА не е признато право на приспадане на ДК.Пването в жалбата на решение по съединени дела С-80/11 и С-142/11 на СЕС е неоснователно. В цитираното решение са разгледани хипотези на осъществени доставки, какъвто настоящият случай не е. Процесното решение е съобразено с трайната практика на СЕО и СЕС, обективирана в решението по дело С-152/02 на СЕО и редица други решения, респективно, че за да се упражни правото на приспадане на данъчен кредит получателят трябва да притежава фактура, доставката по която е осъществена от издателя на фактурата.

Обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила.

Разноски: С оглед резултата по спора в полза на ответника трябва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 858 лева.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 195/09.01.2018 г. по адм. д. № 879/2017г. на Административен съд – София град.

ОСЪЖДА [фирма], ЕИК –[ЕИК], да заплати на Дирекция „ОДОП” – София при ЦУ на НАП юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 858 лева. Решението не подлежи на обжалване.