Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 25 от Закона за хазарта (ЗХ).

Образувано е по касационна жалба на Държавната комисия по хазарта срещу решение № 3832 от 02.08.2011 г. по адм. дело 9655/2010 г. на Административен съд София - град, с което е отменено решение № И-1972/16.11.2010 г. на ДКХ за отказ да се даде на [Фирма 1] гр. В. Т. разрешение за организиране на хазартни игри с игрални автомати за срок от 5 години в игрална зала в гр. Г. О.. Иска се отмяна на съдебното решение като материално незаконосъобразно и отхвърляне на подадената от дружеството жалба срещу административния акт.

Ответникът [Фирма 1] не е изразил становище пред настоящата инстанция.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационното оспорване.

За да се произнесе, Върховният административен съд, състав на пето отделение съобрази следното:

Жалбата е процесуално допустима като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна.

Фактическата обстановка е правилно изяснена от първоинстанционния съд, няма и касационно оплакване в тази насока. Спорът е по тълкуването и прилагането на чл. 20, ал. 3 от ЗХ и правните последици, свързани с неизпълнение на задълженията на комисията, произтичащи от тази разпоредба. Съгласно същата, на лицата, задължени да се явят лично, държавната комисия съобщава писмено въпросите, на които следва да отговорят, и допълнителната информация, която следва да представят, като ги предупреждава за последиците по чл. 5, ал. 3 от неизпълнението на това задължение (отказ да се даде разрешение за организиране на хазартна игра).

В случая регулаторният орган е счел, че не са изяснени обстоятелствата относно капитала на дружеството. По тази причина е отложено разглеждането на преписката за следващото заседание, за когато неговият управител е бил задължен да се яви лично, за да докаже произхода на капитала. Въпреки надлежното му уведомяване същият не е явил пред КХ, което е довело до постановяване на отказ да се уважи искането.

Безспорно е, че разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗХ регламентира, че държавната комисия може да задължи заявителя, неговите представители и лицата по чл. 5, ал. 1, т. 1 да се явят лично, за да отговорят на конкретно поставени въпроси за обстоятелства, от значение за решаване на искането. В случая комисията е упражнила това си правомощие. Разпоредбите на чл. 20, ал. 2 и 3 от ЗХ обаче следва да бъдат разглеждани и тълкувани в тяхната взаимовръзка, при което се налага изводът, че волята на законодателя е само и единствено за лично явяване на лицето, към което е насочено искането за явяване. В случая това е Г. В., управител и представляващ [Фирма 1], гр. В. Т.. Законодателят не е предоставил възможност за лична преценка дали лицето да се яви лично или чрез представител. Изискването на закона е императивно. Оттук произтича и второто изискване, посочено in fine в процесната норма на ал. 3, а именно: да се укажат негативните последици от неявяването и това изискване също е императивно. Неспазването му следва да се приема винаги за съществено нарушение, което опорочава процедурата и обосновава незаконосъобразност на процесния административен акт по смисъла на чл. 146, т. 3 от АПК. Затова съдебното решение, с което същият е отменен е правилно и не подлежи на касационна отмяна.

Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение, РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА

решение № 3832 от 02.08.2011 г. по адм. дело 9655/2010 г. на Административен съд София - град. РЕШЕНИЕТО е окончателно. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ А. И. секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ Д. Д./п/ И. Д. Д.Д.