Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. М. Б., М. В. Б. и „Автосервиз – Дельо“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 260064 от 6. 11. 2020 г. по в. т. д. № 711/2019 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 288 от 7. 07. 2019 г. по т. д. № 19/2016 г. на Смолянски окръжен съд по иска на „У. Б“ АД по чл. 422 ГПК срещу касаторите е признато за установено съществуването на вземането на банката солидарно към ответниците Д. М. Б., М. В. Б. и „Автосервиз – Дельо“ ЕООД по заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК № 56 от 1. 02. 2016 г., издадена по ч. гр. д. № 55/2016 на Смолянски районен съд, в размера на 28 821, 98 лв., представляваща падежирали през периода от 20. 11. 2016 г. до 20. 09. 2020 г. вноски по главницата по договор за кредит № 1523/TR70367947/07.08.2007 г., както и в частта, с която касаторите са осъдени да заплатят на „У. Б“ АД разноски за заповедното производство в размер на 1221, 86 лв., разноски за първоинстанционното производство в размер на 1841, 96 лв. и разноски за въззивното производство в размер на 675, 99 лв.

Касаторите поддържат, че въззивното решение в обжалваната част е недопустимо, евентуално неправилно – поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърдят, че съдът недопустимо се е произнесъл по непредявен иск, а именно за договорна възнаградителна лихва за времето от 20. 11. 2016 г. до 20. 09. 2020 г., която била включена във вноските с настъпил падеж, по отношение на които установителният иск бил уважен. Релевират оплакване, че това произнасяне излиза извън искането на банката и е в разрез с предмета на издадената заповед за изпълнение на парично задължение. Молят обжалваното решение да бъде обезсилено, евентуално отм. о.

Допускането на касационното обжалване основават на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението поставят следните въпроси: „1. Длъжен ли е съдът да даде защита на субективното право само в границите, поискани от ищеца, без да излиза от рамките на търсената защита и ако постанови такова решение, последното недопустимо ли е?; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички допустими, относими и своевременно представени и приети доказателства в мотивите си и да формира изводите си, въз основа на съвкупната им преценка или може да ги основе само на избрани от него доказателства? Задължен ли е въззивният съд да обсъди и съобрази всички оплаквания, възражения и доводи на страните по делото при постановяване на съдебния си акт?“. Твърдят, че по първия въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с решение № 308 от 17. 12. 2018 г. по гр. д. № 603/2018 г. на ВКС, ІV г. о., а по отношение на втория въведен въпрос се позовават на противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в решение № 147 от 5. 10. 2018 г. по гр. д. № 4347/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 92 от 6. 11. 2019 г. по т. д. № 2100/2018 г. на ВКС, І т. о. и решение № 27 от 2. 02. 2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС.

Ответникът по касация „У. Б“ АД е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт, съответно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните по делото са сключили на 7. 08. 2007 г. договор за универсален банков кредит – ремонт и покупка на МПС в размер на 149 000 лв.. Посочил е, че ответниците са съответно Д. Б. – кредитополучател, на когото е предоставена сумата по кредита, а М. Б. и „Автосервиз – Дельо“ ЕООД са солидарни длъжници по договора. Констатирал е, че крайният срок на договора е 7. 08. 2027 г., като в договора е предвидено погасяването на кредита да става на равни месечни анюитетни вноски съгласно погасителен план, като вноските са с падеж – 20 число на месеца и първата е дължима на 20. 09. 2007 г.

Въззивният съд, след възпроизвеждане клаузите на договора относно формиране на дължимата лихва и изменението й, както и заключенията на съдебно-икономическата експертиза, се е произнесъл по възраженията на ответниците за неравноправни клаузи в договора и за отражението им върху задълженията по договора. Счел е, че кредитополучателят Д. Б., както и солидарният длъжник М. Б. имат качеството на потребители по смисъла на § 13 от ДР на ЗЗП и се ползват с потребителска защита, а отговорността на солидарния длъжник „Автосервиз – Дельо“ ЕООД е с обезпечителен характер и е в рамките на задълженията на кредитополучателя към банката, съответно при наличие на нищожни като неравноправни клаузи дружеството не е задължено за повече от кредитополучателя.

В решението е формиран извод, че клаузите на чл. 11.1.2 и 11.1.3 от договора, предвиждащи възможност за банката едностранно да променя базовия лихвен процент и то само в посока увеличение, като промените се отразяват незабавно върху размера на лихвите и анюитетните погасителни вноски по договора и автоматично стават задължителни и липсата на ясно формулирани критерии за увеличение на лихвените проценти, не са индивидуално уговорени и са неравноправни. Съобразявайки неравноправния характер на клаузите за промяна на лихвите по чл. 4 от договора, извършваните такива промени от банката и увеличаването на лихвите и на вноските въз основа на промените, съдът е определил задълженията по договора съобразно клаузите по първоначалния договор. Решаващият състав е подчертал, че последващите едностранни промени не обвързват ответниците, доколкото са направени въз основа на нищожни по смисъла на чл. 146 ЗЗП уговорки по договора.

Като е отчел извършеното последно плащане по договора на 14. 08. 2015 г., както и експертните заключения за надплатена сума от 25 104, 86 лв. на основание нищожните като неравноправни клаузи, съответно липсата на дължими суми по договора към 22. 04. 2015 г. – датата на твърдяното от банката обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, към 17. 12 2015 г. – датата на връчване на изявлението на банката за отнемане на преимуществото на срока на ответниците и към 29. 01. 2016 г.- датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, въззивният съд е формирал извод, че не са били настъпили обективните предпоставки по чл. 16 от договора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.

С оглед извода за ненастъпила предсрочна изискуемост, като се е позовал на Тълкувателно решение № 8 от 2. 04. 2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че искът следва да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, каквото искане е направено изрично във въззивната жалба на банката-ищец. Поради това решаващият състав е счел, че следва да бъде прието за установено по отношение на страните, че банката-ищец има вземане към ответниците за сумата от 28 821, 98 лв., представляваща вноски за главницата с настъпил падеж по процесния договор за банков кредит за периода от 20. 11. 2016 г. до 20. 09. 2020 г. Началният момент на дължимост – 20. 11. 2016 г. е съобразил с доказаното със заключението на съдебно-икономическата експертиза обстоятелство, че до тази дата вноските за главница са били погасени с извършените плащания по договора и с надплатените суми поради едностранното увеличение на лихвите, съответно на анюитетните вноски.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, а на основание чл. 280, ал. 2 ГПК – при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Доводите на касаторите за недопустимост на въззивното решение и поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК първи въпрос, свързан с тези доводи, следва да бъдат разгледани заедно. При съобразяване на твърденията на касатора за недопустимо произнасяне на въззивния съд и на въпрос № 1 от изложението, както и с оглед дължимата служебна проверка в стадия по селекция на касационните жалби, настоящият състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК за достъп до касация – вероятна недопустимост на въззивното решение.

Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. Предметът на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба. Когато съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на факти и обстоятелства, на които страната не се позовава, решението е недопустимо, тъй като е разгледан непредявен иск. Не са налице твърдения и данни за отсъствието на процесуални предпоставки за съществуването и надлежното предявяване на правото на иск, включително на специалните такива за иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Неоснователни са доводите на касатора, че в случая въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, тъй като с решението по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК е установено солидарното задължение на ответниците за заплащане на вноски с настъпил падеж по процесния договор за кредит за времето от 20. 11. 2016 г. до 20. 09. 2020 г., включващи възнаградителна лихва и главница, а ищецът не е претендирал възнаградителна лихва за посочения период. Не се установява при произнасянето си въззивният съд да се е отклонил от диспозитивното начало на процеса. Ищецът е поискал да се признае за установено съществуване на вземането му по договор за банков кредит от 7. 08. 2007 г. към ответниците, включващо главница в размер на 126 322, 18 лв., 6 456, 55 лв. – възнаградителна лихва за времето от 20. 10. 2014 г. до 28. 01. 2016 г., 10 828, 44 лв. – лихва върху просрочена главница за периода от 20. 10. 2014 г. до 28. 01. 2016 г. и 1 157, 96 – наказателна лихва при просрочие за периода от 20. 10. 2014 г. до 28. 01. 2016 г., за което се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение, като е твърдял, че е упражнил договорното си право да направи кредита предсрочно изискуем поради неизпълнение на задълженията на ответниците, за което последните са уведомени с нарочни нотариални покани, връчени на 17. 12. 2015 г. При извода си за ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита поради липсата на обективните предпоставки за упражняване на правото на кредитора с оглед установените по делото надплащания на суми въз основа на нищожни като неравноправни уговорки за едностранно изменение на лихвата, въззивният съд е счел, че искът следва да бъде уважен само за сумата от 28 821, 98 лв., представляваща падежирали до момента на приключване на съдебното дирене, а именно през периода 20. 11. 2016 г. – 20. 09. 2020 г. вноски за главница, като тази му воля е намерила съответното си отразяване в диспозитива на решението. Не съответстват на констатациите на съда и на заключението на съдебно-икономическата експертиза, приета във въззивното производство, на което тези констатации са основани, доводите на касаторите, че в посочената сума са включени и дължимите за периода възнаградителни лихви, които не са били предмет на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и на иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК /в заключението е посочено, че незаплатената падежирала главница към датата на приключване на съдебното дирене – 7. 10. 2020 г. е 28 821, 98, а дължимата падежирала договорна лихва съобразно чл. 4.1. от договора за кредит за периода 20. 10. 2016 г. до 7. 10. 2020 г. – 29 907, 02 лв./. Изложеното не сочи на отклонение на въззивния съд от искането на ищеца, съответно на вероятна недопустимост на въззивното решение.

Съдът е спазил предметната рамка на искането по предявения по реда на чл. 422 ГПК иск за установяване съществуването на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, като след извод за ненастъпила предсрочна изискуемост е уважил установителния иск само за дължимите вноски с настъпил падеж към момента на приключване на съдебното дирене. Съгласно задължителните указания по Тълкувателно решение № 8 от 2. 04. 2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ; предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. В мотивите към т. 1 от акта на задължителната практика на ВКС са дадени разясненията, че присъждането на вноските с настъпил падеж, когато се претендира цялата главница по договор за кредит поради предсрочна изискуемост, не съставлява недопустима подмяна на основанието на иска, съответно произнасяне по непредявен иск. Предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането. Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание - договора за кредит. По тези съображения позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Правното основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата главница, е сключеният договор за кредит. Доказването на настъпилата предсрочна изискуемост на договора за банков кредит е определящо единствено за размера, в който ще бъде признато вземането на кредитора. Като е приел, че е допустимо искът по чл. 422 ГПК да бъде уважен за вноските с настъпил падеж по договора за кредит към момента на формиране на силата на пресъдено нещо и в хипотезата, когато предсрочната изискуемост не е настъпила към момента на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК поради неосъществяване на обективните предпоставки за упражняване на правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем, въззивният съд се е съобразил със задължителната практика на ВКС, като не съществува вероятност въззивният акт да е недопустим.

По поставените в т. 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касационните жалбоподатели процесуалноправни въпроси относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доводи на страните и събраните по делото доказателства е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС – цитираните от касаторите и известните на състава решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази задължителна и постоянна практика на ВКС, поради което не е обосновано допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Решаващият състав е обсъдил подробно фактическия и доказателствен материал във връзка с възраженията на ответниците, съответно с доводите им в отговора на въззивната жалба, за да формира собствени изводи относно релевираната нищожност на клаузи от договора за банков кредит с оглед неравноправния им характер и за съществуването на вземането на банката. Следва да се изтъкне, че въпросите са поставени без връзка с конкретни доводи за необсъждане на възражения на ответниците и на представени по делото доказателства и за основаване на изводите на съда само на част от доказателствата по делото.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд в обжалваната част.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260064 от 6. 11. 2020 г. по в. т. д. № 711/2019 г. на Пловдивски апелативен съд в обжалваната част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.