Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Д. Н. и Д. Г. Д., представлявани от адв. Р. С., срещу решение № 103 от 10.10.2019г. по в. т.д. № 200/2019г. на Апелативен съд – Б., с което, след отмяна на решение № 148 от 24.04.2019г. по т. д. № 320/2018г. на Окръжен съд – Бургас, е отхвърлен предявеният от касаторите иск за установяване, че не дължат на ОТП „Ф. Б” ЕАД следните вземания по изп. д. № 320/2016г. на ЧСИ С. Н., рег № 805 на КЧСИ, с район на действие ОС – Б., а именно: сумата 39 165, 34 лева, ведно със законната лихва, считано от 11.01.2012г. – датата на подаване на заявлението по ч. гр. д. № 174/2012г. на РС – Бургас, и касаторите са осъдени да заплатят на ОТП „Ф. Б” ЕАД сумата 1 333, 31 лева – разноски за двете инстанции.

Касаторите излагат твърдения за неправилност на въззивното решение поради нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Поддържат, че въззивният съд не е обсъдил своевременно заявени релевантни възражения по съображения за настъпила преклузия и неточно възпроизвеждане на исковата им претенция и не се е произнесъл по заявена и поддържана правна теза, отричаща спорното право. Твърдят, че мотивите към въззивното решение се изчерпват само с констатации относно правилността на първоинстанционното решение, но не съдържат и изложение относно установената фактическа обстановка, преценката на всички доказателства, доводи и възражения на страните и изводите за приложението на закона. Считат, че в нарушение на принципа на диспозитивното начало въззивният съд се е произнесъл по предмет, който не е бил въведен с исковата молба, определяйки спорното право въз основа на факти и обстоятелства, на които касаторите не са се позовали, като по този начин е излязъл извън обхвата на търсената от тях защита. Излагат съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че те като поръчители продължават да отговарят за изпълнението на съществуващия дълг на главния длъжник. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като сочат следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. Изискуемо ли е вземане, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена от длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 418 вр. чл. 417, т. 2 ГПК? Твърдят, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с т. 18 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение № 48 от 12.07.2017г. по т. д. № 61206/2016г. на ВКС, ГК, I г. о.

2. Възможно ли е изискуемостта на задължението да бъде с различен за длъжника и за поръчителя момент с оглед акцесорността на задължението на последния и предвид обхвата на защитата на поръчителя съгласно чл. 142 ЗЗД? Поддържат, че въззивното решение противоречи на решение № 225 от 03.08.2016г. по т. д. № 3696/2014г. на ВКС, ГК, I г. о.

3. Ако с влязло в сила решение по предявен срещу основния длъжник иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е прието, че фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочна изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, възникнало ли е вземането на предявеното основание и изскуемо ли е в заявения размер? Считат, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с т. 1 от ТР № 8 от 02.04.2019г. на ОСГТК на ВКС.

4. От кой момент започва да тече шестмесечният срок по чл. 147 ЗЗД за предявяване на иск срещу длъжника, за да бъде ангажирана отговорността и на поръчителя? Твърдят, че по въпроса е налице противоречие с решение № 83 от 26.05.2017г. по т. д. № 50394/2016г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 44 от 05.06.2017г. по гр. д. № 60073/2016г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 345 от 12.11.2012г. по гр. д. № 481/2012г. на ВКС, ГК, III г. о..

5. След като въззивният съд е констатирал, че съгласно влязло в сила съдебно решение липсва предсрочна изискуемост на вземането, т. е. главният длъжник дължи съгласно предвидения в споразумението погасителен план, следва ли да се приложи шестмесечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 ГПК служебно? Твърдят, че въззивният съд, като не се е произнесъл служебно по изтичането на преклузивния срок по чл. 147, ал. 1 ГПК, е процедирал в противоречие с ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС.

6. Погасяването по давност на главния дълг има ли аналогично действие и за поръчителството? Поддържат, че произнасянето на въззивния съд противоречи на решение № 89 от 31.07.2017г. по т. д. № 907/2016г. на ВКС, ТК, II т. о.

7. Запазва ли се съотношението на акцесорност между отговорността на главния длъжник и поръчителя при условията на влязла в сила срещу поръчителя заповед за изпълнение по реда на чл. 418 вр. чл. 417, т. 2 ГПК?

8. Представлява ли по отношение на поръчителя факт по чл. 439, ал. 2 ГПК, настъпил след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, влязлото в сила решение по предявен срещу основния длъжник иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с което е прието, че фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение?

9. При условията на влязла в сила заповед за изпълнение срещу поръчителя на основание предсрочна изискуемост на вземането по банков кредит и последващо влязло в сила съдебно решение по предявен срещу основния длъжник иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с което е прието, че фактите, относими съм настъпване и обявяване на предсрочна изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, от кой момент е изискуемо вземането на кредитора?

10. Ако с влязло в сила решение по предявен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК кредиторът не установи вземането си по отношение на основния длъжник, съдебното решение отрича ли солидарността между длъжниците и осъдения поръчител, по отношение на когото е влязла в сила заповед за изпълнение, може ли да реализира своята правна защита чрез личен обратен иск на длъжник, изпълнил повече от частта си от дълга съгласно чл. 127 ЗЗД?

Касаторите твърдят, че въпроси от 7 до 10 са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като по тях липсва формирана съдебна практика.

Ответникът „ОТП Ф. Б” ЕАД оспорва касационната жалба. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените въпроси не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а отговорите на част от тях са ясно и непротиворечиво формулирани в ТР от 02.04.2019г. по т. д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС. Във връзка с формулираните въпроси излага следните съображения: във връзка с първия въпрос въззивният съд при произнасянето си е съобразил нормите на чл. 298 и чл. 297 ГПК, уреждащи пределите на СПН, от които съдът е обвързан; по втори въпрос не е налице противоречие с посоченото от касаторите решение, тъй като то е постановено при различна фактическа обстановка, а произнасянето на въззивния съд е съобразено с постоянната практика на ВКС; по трети въпрос не е налице противоречие с ТР № 8 от 02.04.2019г. по тълк. д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС; по пети и шести въпроси е налице образувано тълк. д. № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС; шести въпрос е неотносим, тъй като не е налице погасен по давност главен дълг, а останалите въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл. 439 ГПК е основан на следните твърдения: че изпълнителният лист, материализиращ изпълняемото право срещу тях, е издаден на 26.03.2012г. въз основа на заповед за изпълнение от 23.03.2012г. по ч. гр. д. № 174/2012 г. по описа на РС-Бургас с оглед договор за поръчителство, сключен на 14.01.2011 г. между тях и „Банка ДСК“ ЕАД за задължения на кредитополучателя В. К. по споразумение за обединяване на кредити от 14.01.2011 г.; че молбата в заповедното производство е подадена повече от 6 месеца след датата 19.05.2011 г., на която банката твърди, че е настъпила автоматична предсрочна изскуемост; че не са били уведомени за прехвърлянето на вземането с договор за цесия от 16.08.2012 г., като не били уведомени и за сключеното между цедента и цесионера допълнително споразумение от 10.03.2017г.; че възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК е било подадено от главния длъжник и поръчителя К. И., по повод на което е било образувано т. д. № 31/2017 г. по описа на ОС-Бургас и с решение по това дело, потвърдено с влязло в сила решение № 5 от 30.01.2018 г. по в. т.д. № 336/2017г. на Апелативен съд – Б., е прекратено производството по иска на основание чл. 422 от ГПК и е обезсилена издадената заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист спрямо двете ответници, а също така е отхвърлен предявеният при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 79 ал. 1 от ЗЗД; че в мотивите на решението е прието, че споразумението за обединяване на кредити е нищожно в частта му, в която изтекли лихви са капитализирани към главницата и по този начин погасителният план е с неправилно определена по размер главница и не отразява действителния размер на обслужваните задължения; че с договор за поръчителство може да се обезпечава само съществуващо валидно задължение на трето лице, но не и нищожно или несъществуващо такова; че не е настъпила предсрочна изискуемост, както и че такава промяна на кредитното правоотношение може да извърши единствено банката, но не и цесионера – ответник по делото; че с оглед влязлото в сила решение е налице недопустимо от разпоредбата на чл. 142 ЗЗД разминаване в изискуемостта на задълженията на длъжника и поръчителите; че са невалидни клаузи в споразумението от 14.01.2011г. за запазване отговорността на поръчителите и при бездейстиве на кредитора да предяви искове спрямо длъжника в 6 – месечния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД; че са нищожни като неравноправни по смисъла на чл. 143 и сл. от З. клаузи; че поръчителството има акцесорен характер и съгласно разпоредбата на чл. 138 ал. 2, изр. 2 от ЗЗД за поръчителя съществува възможност с договора за поръчителство да се задължи да отговаря за едно чуждо задължение само ако са налице данни относно индивидуализиращите поне в степен на достатъчна определяемост параметри на главния дълг, които в настоящия случай по делото не били налице; че съгласно чл. 146 ал. 2 от ЗЗД поръчителството се погасява и когато поради действията на кредитора поръчителят не може да встъпи в правата му.

Така предявеният иск е оспорен от ответника като недопустим, като се твърди, че е основан на възражения, които спрямо ищците са покрити с преклузия и се оспорват твърденията за погасяване на поръчителството им с оглед влязлото в сила решение по т. д № 31/2017г. на БОС.

Въззивният съд е констатирал, че във връзка с подаденото от главния длъжник и поръчителя К. И. възражение по чл. 414, ал 1 ГПК срещу тях е бил предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК от „ОТП Ф. Б“ ЕАД, съединен в условията на евентуалност с осъдителен иск за същите вземания. По така предявените искове е било образувано т. д. № 31/2017г. по описа на БОС, с решение № 341/03.10.2017г. по което, потвърдено с решение № 5 от 30.01.2018г. по в. т.д. № 336/2017г. на БАС, в сила от 08.03.2018г., предявените осъдителни искове за вземанията са отхвърлени по съображение, че кредиторът и цедент - „Банка ДСК“ ЕАД, не е упражнил надлежно правото си да обяви вземанията по споразумението от 14.01.2011г. за обединяване на кредити за предсрочно изискуеми, като цесионерът - „ОТП Ф. Б“ ЕАД, който придобива вземанията, но не встъпва в правата на цедента по споразумението, не разполага с това право. Освен това, „за пълнота“, в мотивите към решението на БОС е прието, че споразумението е нищожно в частта, с която са капитализирани изтекли лихви и погасителният план отразява неправилно размера на задълженията. Посочено е, че към произнасяне по предявените осъдителни искове съдът е пристъпил, след като, позовавайки се на указанията по т. 10б от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, е прекратил производството по предявените искове на основание чл. 422, ал. 1 ГПК от „ОТП Ф. Б“ ЕАД като цесионер, макар частното правоприемство да е настъпило след издаване на заповедта за изпълнение по ч. гр. д. № 174/2012г. по описа на БРС.

Въззивният съд е приел, че при така установените факти предявеният иск не е недопустим, тъй като освен на обстоятелства, на които ищците са могли да основат възраженията си по чл. 414, ал. 1 ГПК - във връзка с които за съда съществува забрана за произнасяне поради преклузия съгласно чл. 299, ал. 1 във вр. с чл. 416 ГПК, предявеният иск е основан и на обстоятелства, попадащи в обхвата на допустимите съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК. Изложил е съображения, че с въведеното с новия ГПК заповедното производство, при уважен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК и пропуск на длъжника да подаде възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК, заповедта за изпълнение се ползва със сила на пресъдено нещо – чл. 416 ГПК, поради което, предявявайки иск по чл. 439 ГПК, длъжникът може да се позове само на възражения за обстоятелства, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството по иска на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, съответно - след изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Приел е, че фактът на стабилизираната заповед за изпълнение по отношение на ищците има последиците на влязло в сила решение спрямо тях и преклудира възможността им да противопоставят на кредитора възраженията, които не са въвели в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, независимо дали са им били известни. За такива е намерил всички възражения в исковата молба на основание чл. 147, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, по чл. 143 и сл. З., по чл. 10, ал. 3 ЗЗД, по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, вкл. относно съществуването на правото на ответника като частен правоприемник да обяви предсрочната изискуемост на вземанията. Посочил е, че обстоятелствата, на които се основават тези възражения, нямат характер на новонастъпили за ищците и правото им да противопоставят свои права, основани на такива твърдения, е преклудирано, поради което и не могат да бъдат разглеждани във връзка с предявения от тях иск по чл. 439, ал. 1 ГПК.

Въззивният съд е приел, че факт, настъпил след стабилизирането на заповедта за изпълнение по отношение на ищците, на който е допустимо съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК те да основат предявения иск, е постановеното по осъдителния иск срещу длъжника решение по т. д № 31/2017г. на БОС. Приел е, че основателността на така предявения иск е поставена в зависимост от последиците на СПН на това решение – в нейните обективни и субективни предели, в рамките на които съдът е обвързан съгласно чл. 298 във вр. с чл. 297 ГПК по основателността на предявения иск по чл. 439, ал. 1 ГПК. Посочил е, че съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК решението влиза в сила между същите страни, за същото искане и за същото основание, като възраженията на ответника, по отношение на които влиза в сила и не са въведени с насрещен иск, са само посочените в чл. 298, ал. 4 ГПК. Приел е, че насрещните права на ответника, с които той обосновава възраженията си, без да предявява насрещен иск, не се ползват със сила на пресъдено нещо, като се преклудира възможността да бъдат въведени в последващ процес, както и че мотивите на влязлото в сила решение не се ползват със сила на пресъдено нещо и такава се формира по искането и основанието, за които съдът е сезиран да се произнесе относно съществуването на претендираното право. С оглед на тези съображения въззивният съд е достигнал до извод, че СПН по предявения осъдителен иск - разгледан и отхвърлен с влязлото в сила решение по т. д. № 31/2017г. на БОС, е формирана само относно правото на кредитора с оглед на конкретно заявените факти - да претендира предсрочно всички вземания, произтичащи по споразумението от 14.01.2011г., с оглед на уговорената “автоматична” предсрочна изискуемост поради неизпълнение на задължението за заплащане на уговорените вноски, което право е отречено с влязлото в сила решение, тъй като кредиторът не е упражнил изрично правото си да обяви на длъжника предсрочната изискуемост, съгласно т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК. Приел е, че в предмета на това дело не са въведени и не е формирана сила на пресъдено относно правоотричащи или правопогасяващи факти, засягащи съществуването на материалното правоотношение. Поради това е заключил, че решението няма за последица отричането или погасяването на главния дълг, за който ищците са поръчителствали с договора от 14.01.2011г., съответно и твърдението им, че даденото поръчителство е погасено съгласно чл. 138, ал. 2 ЗЗД като дадено за недействителен или несъществуващ дълг, е неоснователно. Изтъкнал е, че отхвърлянето на предявения иск с оглед въведеното от длъжника правоотлагащо възражение не налага извод нито за липса на основание на дълга, нито за отпадане на неговото основание, нито за неосъществяване на основанието и поради това за събраните суми в изпълнителното производство от поръчителя, отношенията с длъжника подлежат на уреждане съгласно чл. 143 ЗЗД, като е неоснователно възражението на ищците, че поръчителството се е погасило поради невъзможност да встъпят в правата на кредитора. В тази връзка е приел, че влязлото в сила решение за отхвърляне на предявения иск с оглед на въведените от длъжника правоотлагащи възражения не засяга правопораждащия състав на обезпечените с поръчителството задължения и доколкото съществува правото на кредитора спрямо длъжника, за поръчителя съществуват както правата по чл. 143 ЗЗД, така и правото да встъпи в правата на удовлетворения кредитор до размера на платеното – чл. 146, ал. 2 ЗЗД.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Първите шест въпроса не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по тях липсва произнасяне на въззивния съд и не са обусловили изхода на делото. Решаващият извод на въззивния съд е мотивиран със съображения, че възраженията в исковата молба, основани на чл. 147, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, чл. 143 и сл. З., чл. 10, ал. 3 ЗЗД, чл. 99, ал. 4 ЗЗД, вкл. относно съществуването на правото на ответника като частен правоприемник да обяви предсрочната изискуемост на вземанията, са преклудирани и не следва да се обсъждат, а с влязлото в сила решение, на което се позовават касаторите, е формирана сила на пресъдено нещо само относно правото на кредитора с оглед на конкретно заявените факти - да претендира предсрочно всички вземания, произтичащи по споразумението от 14.01.2011г., с оглед на уговорената “автоматична” предсрочна изискуемост поради неизпълнение на задължението за заплащане на уговорените вноски, което право е отречено с влязлото в сила решение, но не е формирана сила на пресъдено относно правоотричащи или правопогасяващи факти, засягащи съществуването на материалното правоотношение, и следователно решението няма за последица отричането или погасяването на главния дълг, за който ищците са поръчителствали с договора от 14.01.2011г. Поради това поставените въпроси не могат до обосноват допускане на касационен контрол на въззивното решение.

Седми, девети и десети въпроси също не осъществяват общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са обсъждани от въззивния съд. При съобразяване на решаващите мотиви в обжалваното решение следва да се приеме, че липсва произнасяне по посочените въпроси, като въззивият съд не е отрекъл акцесорния характер на отговорността на поръчителя и не е излагал съображения относно момента, от който е настъпила изискуемостта на вземането на кредитора.

Осми въпрос по начина, по който е формулиран, не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като няма характера на правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Въззивният съд е приел, че е допустимо да обсъжда като факт по чл. 439, ал. 2 ГПК влязлото в сила решение по предявен срещу основния длъжник иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, но е съобразил обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо на решението и с оглед на това е приел, не е налице формирана такава относно правоотричащи или правопогасяващи факти, засягащи съществуването на материалното правоотношение. Съгласно постоянната практика на ВКС /решение № 378 от 28.07.2010г. по гр. д. № 148/2009г. На ВКС, ГК, IV г. о./ силата на пресъдено на съдебното решение обвързва срещупоставените страни - ищците и третите лица, които са конституирани да им помагат, от една страна, и ответниците и третите лица, които са конституирани да им помагат, от друга страна, както и универсалните правоприемници на страните и частните им правоприемници, когато частното правоприемство е настъпило след предявяването на иска. Обективните предели на СПН обхващат съществуването или несъществуването на правоотношението, което е предмет на делото и не обхващат правоотношенията, които обуславят съществуването на спорното право, т. нар. преюдициални правоотношения, които се установяват със СПН, ако са включени в предмета на делото с инцидентен установителен иск. При съобразяване на обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение, на което се позовават ищците, въззивният съд не се е отклонил от формираната съдебна практика и с оглед на това е достигнал до извод, че не е налице нов факт, обуславящ извод за несъществуване на вземането на ответника. Дали към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е била настъпила изискуемостта на вземането на ответника спрямо главния длъжник е факт, който не е новонастъпил, като ищците не са упражнили правото си да оспорят осъществяването му с възражение по чл. 414 ГПК. Поради това направената с влязлото в сила решение по дело, в което те не са участвали като страни, правна преценка, че този факт не се е осъществил, не може да обоснове основателност на предявения от тях иск по чл. 439 ГПК за установяване несъществуване на задължението им. С оглед обстоятелството, че произнасянето на въззивния съд по поставения въпрос е обусловено от направената от него в съответствие с постоянната практика на ВКС преценка за обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение следва да се приеме, че не е налице соченото допълнително основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 200 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 103 от 10.10.2019г. по в. т.д. № 200/2019г. на Апелативен съд – Б..

ОСЪЖДА И. Д. Н. и Д. Г. Д. да заплатят на „ОТП Ф. Б” ЕАД сумата 200 лева /двеста лева/ - разноски за касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: