Производството е по чл. 290 - 293 ГПК.

До касационно обжалване е допуснато решение № 862/ 12.04.2019 г. по гр. д. № 4386/ 2018 г. в частта, с която Софийски апелативен съд, потвърждавайки решение № 3400/ 29.05.2018 г. по гр. д. № 16407/ 2016 г. на Софийски градски съд, е отхвърлил исковете на „ЕМР Каолиново“ ЕАД, както следва:

· срещу Народното събрание на Р. Б, евентуално – срещу държавата, представлявана от министъра на финансите, за сумите 549 416.57 лв. - обезщетение за имуществени вреди, изразени в удържаните от ищеца и внесени в държавния бюджет такси в периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. на основание чл. чл. 35а – 35в от ЗЕВИ (ЗАКОН ЗА ЕНЕРГИЯТА ОТ ВЪЗОБНОВЯЕМИ ИЗТОЧНИЦИ) (ЗЕВИ), обявени за противоконституционни с решение № 13/ 31.07.2014 г. по конст. д. № 1/ 2014 г. на Конституционния съд на Р. Б и 142 438.21 лв. – законни лихви в периода 31.01.2014 г. – 30.12.2016 г.;

· срещу държавата за същите периоди и суми – връщане на удържаните от ищеца и внесени в държавния бюджет такси по чл. чл. 35а - 35в ЗЕВИ на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД; евентуално – това, с което държавата се е обогатила за негова сметка поради удържаните и внесени в бюджета такси (чл. 59 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД).

Решението е допуснато до касационно обжалване по следните правни въпроси: 1. Поражда ли действие противоконституционният закон от влизането си в сила до влизане в сила на решението на Конституционния съд, с което законът е обявен за противоконституционен? 2. Отговаря ли държавата за вреди от законодателна дейност на Народното събрание при приемане на противоконституционен закон, когато Народното събрание бездейства в изпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 от Закон за конституционен съд (ЗКС)? и 3. Кой орган надлежно представлява държавата по този иск?

След определението по чл. 288 ГПК по настоящото дело предметът на произнасяне не включва деликтния иск с правна квалификация чл. 4, § 3 ДЕС за същите главница и лихви, претендирани като обезщетение от държавата за вреди от приемането на национален закон (чл. 35а – чл. 35в ЗВЕИ) в противоречие на правото на Европейския съюз.

Така основните твърдения в исковата молба, върху които спорът се концентрира, са следните: 1) приет закон от Народното събрание (НС), обнародван и влязъл в сила на 01.01.2014 г., предвиждащ задължение за плащане на такси от задължени субекти, между които ищецът - § 6, т. 2 и т. 3 от Заключителните разпоредби на Закон за държавния бюджет на Р. Б за 2014 г. (ДВ бр. 109/ 2013 г.), с които се създават чл. 35а – чл. 35в и чл. 73 от ЗЕВИ (ЗАКОН ЗА ЕНЕРГИЯТА ОТ ВЪЗОБНОВЯЕМИ ИЗТОЧНИЦИ) (ДВ бр. 35/ 2011 г., посл. изм. и доп. бр. 9/ 2013 г.); 2) решение № 13/ 31.07.2014 г. по конст. д. № 1/ 2014 г. на Конституционния съд на Р. Б (КС), обнародвано в ДВ бр. 65/ 06.08.2014 г. и влязло в сила на 10.08.2014 г., с което се обявява за противоконституционен § 6, т. 2 и т. 3 от ЗР на ЗДБ за 2014 г.; 3) събрани (удържани) от ищеца суми за таксата по чл. 35а – чл. 35 в ЗЕВИ, в периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. за общата сума 549 416.57 лв.; 4) противоречаща на правния ред (незаконна) дейност на НС, изразена в приемането на закон, чиято противоконституционност е обявена с решение на КС и в неизпълненото задължение по чл. 22, ал. 4 ЗКС НС да уреди възникналите правни последици от обявения за противоконституционен закон. С тези твърдения ищецът претендира от НС, евентуално – от държавата, представлявана от министъра на финансите, заплащане на лихвоносната главница (удържаните и внесени в държавния бюджет такси в периода на действие на противоконституционния закон) като вземане за обезщетение от непозволено увреждане от НС, евентуално – от държавата, представлявана от министъра на финансите, евентуално и само от държавата, представлявана от министъра на финансите, – като вземане за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, евентуално – по чл. 59 ЗЗД.

С отговорите на правните въпроси и в касационното решение настоящият състав е длъжен да прецени, какво е действието на решение № 13/ 31.07.2014 г. по конст. д. № 1/ 2014 г. на КС в аспекта на задължителното тълкуване на чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ, извършено от КС на основание чл. 149, ал. 1, т. 1 КР с решение № 3/ 28.04.2020 г. по конст. д. № 5/ 2019 г.

В тълкувателното решение се прие, че: „1. Обявените за противоконституционни ненормативни актове – закони във формален смисъл, решения на НС и указите на президента са невалидни от приемането или издаването им. 2. По отношение на заварените от решението на КС неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. НС урежда правните последици на обявения за противоконституционен закон. 3. Решението на КС, с което закон, изменящ или отменящ действието на закон, се обявява за противоконституционен, няма възстановително действие.“

Значение имат ръководните мотиви, изложените в тълкувателното решение на КС, които се свеждат до следното:

- Принципът на върховенство на Конституцията е прогласен в чл. 5, ал. 1 КРБ, той е универсален и е ядро на правовата държава

- Правовата държава не търпи законодателство, което противоречи на Конституцията.

- Конституционният съд е специално създаден орган, комуто върховният закон възлага провеждането на централизирания контрол за конституционносъобразност, а КС не може да изпълни основното си предназначение, ако неговите решения не са средство към постигане на цел - върховенство на Конституцията.

- Решенията на КС, с които се обявяват за противоконституционни ненормативни актове – законите във формален смисъл, решенията на НС и указите на президента – имат обратно действие, т. е. техните правни последици се считат за ненастъпили; невалидността им е изначална, а за тях не се отнася предвиденото в чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ.

- Спрямо нормативните актове, обявени с решение на КС за противоконституционни, ефективният резултат – върховенство на Конституцията - е ограничен от принципа на правната сигурност. Балансът на двата принципа се постига чрез съчетано прилагане на действие за напред на решението на КС за обявяване противоконституционност на закон (правилото по чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ) и по изключение - обратно действие на решението на КС, когато изключението също има конституционно основание.

- Правните субекти, а и държавните органи, могат (и са длъжни) да съобразят поведението си с действащия закон. С бъдещ закон те не са могат да се съобразят, включително с решение за обявяване на Закон за противоконституционен. Поради това по правило, действието на решението, с което Конституционният съд обявява закон за противоконституционен, е за напред. Съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ, законът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизане в сила на решението в сила. Правилото важи за приключените правоотношения. Приключено е правоотношението, на което към влизане в сила на решението на КС юридическите факти са осъществени и са настъпили всички правни последици. По приключените правоотношения се запазва значението на осъществените юридически факти и на настъпилите последици, въпреки че КС е обявил за противоконституционен законът, който ги регулира. Народното събрание е длъжно да ги преуреди със закон, като ги приведе в съответствие с Конституцията (чл. 22, ал. 4 ЗКС).

- Неприключено е правоотношението, на което към влизане в сила на решението на КС юридическите факти са осъществени, но са настъпили само част, а не всичките правни последици. За неприключените правоотношения има обратно действие решението на КС за обявяване противоконституционността на закона, който ги регулира. Върховенството на конституцията (чл. 5, ал. 1 КРБ) не търпи неприключилото правоотношение да се (до)развие по протнвоконституционния закон. Действието на проявените юридически факти е невалидно, а законът изгубва изцяло регулативен ефект.

- Съгласно чл. 150, ал. 2 КРБ, когато състав при Върховния касационен съд и на Върховния апелативен съд констатира несъответствие на приложим закон с Конституцията, той е длъжен да спре производството и да отнесе въпроса за установяване противоречието, респ. противоконституционността на закона до Конституционния съд. Целта на чл. 150, ал. 2 КРБ – осуетяване на възможно противоречие между съдебното решение и решението на КС - се обезсмисля, ако съдът е длъжен да реши спора според закона, а не според решението на Конституционния съд. Следователно действието на решението, с което КС обявява законът за противоконституционен е обратно и за правоотношенията, предмет на висящо съдебно производство. Те могат да са както приключени, така и неприключени, а това се отнася и за двете групи. И за правоотношенията, предмет на висящо съдебно производство, законът, обявен за противоконституционен с решение на КС, губи изцяло регулативен ефект.

Така разяснено, решение № 3/ 28.04.2020 г. по конст. д. № 5/ 2019 г. на КС налага следните (допълнителни) изводи от значение за отговорите на правните въпроси:

- Чл. 150, ал. 2 КРБ се отнася както за правоотношението, пряк предмет на съдебна защита, така и за всяко преюдициално правоотношение, факт и въпрос от значение за достигналото до ВКС или ВАС дело. Следователно неприложимостта на закона, обявен за противоконституционен с решение на КС, също се отнася както за правоотношението, пряк предмет на съдебна защита, но и за всяко преюдициално правоотношение, факт и въпрос от значение за делото.

- Целта по чл. 150, ал. 2 КРБ – съответствие на съдебното решение с решението на КС – не отпада, само защото конкретното дело е образувано, след влизане в сила на решението на КС за обявяване протовоконституционността на закона. Съдилищата са длъжни да проведат върховенството на Конституцията в правораздавателната си дейност (чл. 119 КРБ), независимо дали конкретното производство е преди или след влизане в сила на решението на КС.Стелно действието на решението на КС е обратно и за правоотношенията, предмет на съдебните производства, образувани след влизането му в сила.

С тази изходна тълкувателна позиция, предопределена от задължителното действие на решение № 3/ 28.04.20120 г. по конст. д. № 5/ 2019 г. на КС и наложените от него изводи, касационният състав дава следните отговори на правните въпроси:

Когато спорът е основан на закон, обявен за противоконституционен с решение на Конституционния съд, съдът по иска е длъжен да приеме, че законът е негоден (невалиден) регулатор на обществените отношения и в никой момент не се прилага, респ. не е следвало да бъде приложен. Това важи за неприключените правоотношения, но и за приключените правоотношения, когато Народното събрание не е изпълнило задължението си да ги преуреди в съответствие с Конституцията (чл. 22, ал. 4 ЗКС). Това важи за всяко съдебно производство, независимо дали е образувано преди или след влизане в сила на решението на Конституционния съд, а противоконституционният закон не се прилага не само за правоотношението, пряк предмет на съдебна защита, но и за всяко преюдициално правоотношение, факт или въпрос от значение за делото.

Когато частно-правен субект претендира от държавата събраната (удържана) от него такса, която е била внесена в държавния бюджет по закон, обявен за противоконституционен с решение на Конституционния съд, правната квалификация на иска е по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Поради обратното действие на решението на Конституционния съд, съдът по иска за неоснователно обогатяване е длъжен да приеме, че в никой момент държавата е нямала основание за събирането на таксата. Вземането по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на таксата изключва възникването на вземането по чл. 59 ЗЗД относно таксата (чл. 59, ал. 2 ЗЗД).

Вземането относно таксата, събрана (удържана) от частно-правния субект и постъпила в държавния бюджет по закон, обявен за противоконституционен с решение на Конституционния съд, не може да се реализира с деликтен иск срещу държавата. Вземанията по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и по деликтния иск по чл. 7 КРБ са различни по основание (правопораждащи юридически факти), правна характеристика, съдържание и законни последици (напр. за дължимите законни лихви). Вземането по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква престация, няма обезщетителен характер, а се основава на принципа на забрана за неоснователно обогатяване на един правен субект за сметка на друг. Вземането по чл. 7 КРБ изисква причинно-следствена връзка между приложения закон, обявен за противоконституционен с решение на КС и понесена вреда от частно-правния субект, а се основава на забраната за непозволено увреждане. Таксата, внесена без основание в държавния бюджет, не е вреда. Тя не е сурогат, заместител на благо, а е имуществото, излязло от патримониума на частно-правния субект. Това имущество подлежи на връщане като пряк резултат от обратното действие на решението на КС за обявяване на противоконституционността на закона, а не се обезщетява от държавата.

Държавата, представлявана от министъра на финансите, е надлежен ответник по иска по за връщане на полученото от нея по закона, обявен за противоконституционен с решение на Конституционния съд, както и по всеки деликтен иск за обезщетение на вреди от незаконната дейност на законодателния орган. Няма закон, който да предвижда по тези искове представителство или процесуална субституция на Народното събрание.

При тези отговори на правните въпроси решението е недопустимо по исковете на „ЕМР Каолбиново“ ЕАД, предявени срещу НС. Като постановено по отношение на ненадлежен ответник, касационният състав е длъжен да го обезсили и да прекрати производството в тази част.

При тези отговори на правните въпроси решението е неправилно по отхвърления главен деликтен иск на „ЕМР Каолиново“ ЕАД срещу държавата, представлявана от министъра на финансите за сумата 549 416.57 лв. - обезщетение за вреди, изразени в удържаните от ищеца и внесени в държавния бюджет такси в периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. на основание чл. чл. 35а – 35в от ЗЕВИ (ЗАКОН ЗА ЕНЕРГИЯТА ОТ ВЪЗОБНОВЯЕМИ ИЗТОЧНИЦИ) (ЗЕВИ), обявени за противоконституционни с решение № 13/ 31.07.2014 г. по конст. д. № 1/ 2014 г. на Конституционния съд на Р. Б и за сумата 142 438.21 лв. – законни лихви върху всяка внесена в бюджета такса в периода 31.01.2014 г. – 30.12.2016 г. Основателно е касационното оплакване в жалбата от ищеца, че в нарушение на материалния закон въззивният съд е квалифицирал главния по чл. 49 ЗЗД и го е отхвърлил, констатирайки липсата на изпълнение на възложена от държавата работа при осъществяването на законодателната дейност на НС. Както се прие в отговорите на правните въпроси, а това следва и от мотивите на решение № 3/ 28.04.2020 г. по конст. д. № 5/ 2019 г. на Конституционния съд, материално-правните предпоставки за ангажиране обективната отговорност на държавата да обезщети вредите от незаконна дейност на Народното събрание, изразена в приемането на закон, обявен за противоконституционен с решение на Конституционния съд и в неизпълненото задължение по чл. 22, ал. 4 ЗКС, не изискват изследване на отношение по възложена работа между държавата и законодателния орган. Така е при гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД, а допълнителната разлика в съставите е в това, че деликтният иск по чл. 7 КРБ няма субективен елемент във фактическия си състав. Касационната инстанция е длъжна да касира неправилното решение по деликтния иск и да разгледа спора по същество.

Както в отговорите на правните въпроси се изясни, събирането (удържането) на таксата не е вреда по причина на приложения закон, чиято противоконституционност е обявена с решение на КС. Тя е престацията, която ищецът е направил в изпълнение на закона. Нейното връщане от държавата може да се реализира чрез иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, но не и чрез деликтен иск, а касационната инстанция е длъжна да отмени обжалваното решение, да квалифицира претенцията точно (по чл. 7 КРБ) и да я отхвърли.

Вземането относно таксата като обезщетение по деликтния иск не е възникнало, а това означава, че не е възникнало и акцесорното вземане за законни лихви. Касационната инстанция е длъжна да остави в сила обжалваното решение, с което този акцесорен иск е отхвърлен.

Поради настъпване на отрицателното процесуално условие, под което е предявен искът на „ЕМР Каолиново“ ЕАД срещу държавата за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, настоящият състав е длъжен да разгледа касационните оплаквания срещу онази част от решението, с което тези евентуални искове са отхвърлени.

Основателно е касационното оплакване, че в нарушение на материалния закон въззивният съд е приел, че след като претенциите са за периоди преди влизане в сила на решение № 13/ 31.07.2014 г. по конст. д. № 1/ 2014 г. на КС, те са неоснователни. Мотивите се базират на неправилната теза на въззивния съд, че всички решения на КС за обявяване на закон за противоконституционен имат действие за напред. Както в отговорите на правните въпроси се прие, случаят попада във второто изключение по т. 2 от решение № 3/ 28.2020 г. по конст. д. № 5/ 2019 г. на КС, при което е обратно действието решението на КС за обявяване на противоконституционността на закона, по който таксите са удържани от ищеца и внесени в държавния бюджет. Настоящият състав е длъжен да касира обжалваното решение и в тази част и да реши спора по същество.

От писмените доказателства и заключението на допуснатата и неоспорена съдебно-икономическа експертиза се установява, че ищецът „ЕМР Каолиново“ ЕАД (с предишна фирма „А. Е Ка 1“ ЕАД), а сега касатор, е собственик на фотоволтаична централа и производител на електрическа енергия от възобновяеми източници. По договор от 12.12.2011 г. той е продавал произведената електрическа енергия на „Енерго-П. П“ АД, а купувачът му е удържал 20%-тната такса по чл. 35а ЗВЕИ. За периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. таксата е определена по формулата по чл. 35а, ал. 2 ЗВЕИ на база количеството произведена енергия в процесната ФЕЦ. Сумата 549 416.57 лв. е общият размер на събраните (удържани) от ищеца такси. Таксите са внесени от „Енерго-П. П“ АД в държавния бюджет, така както предвижда чл. 35б ЗЕВИ.

Зачитайки обратното действие на решение № 13/ 31.07.2014 г. по конст. д. № 1/ 2014 г., с което КС обявява за противоконституционни чл. 35а – чл. 35в ЗЕВИ (ДВ бр. 35/ 2011 г., посл. изм. и доп. бр. 9 от 2013 г, в сила от 01.01.2014 г.), настоящият съд е длъжен да приеме, че в никой момент от ищеца не е следвало да се удържи таксата по обявените за противоконституционни чл. 35а – чл. 35б ЗВЕИ. На основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД държавата дължи да върне постъпилото в бюджета. Искът при тази квалификация е доказан по основание и до пълния размер, а след отмяна на въззивното решение, с което е отхвърлен, касационната инстанция следва да го уважи изцяло.

При връщане на платеното при начална липса на основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД длъжникът дължи обезщетение за забавата от поканата да изпълни (ТР № 5/ 21.11.2019 г. по тълк. д. № 5/ 2017 г. ОСГТК на ВКС). По делото липсват твърдения, респ. доказателства преди завеждането на делото ищецът да е канил държавата да върне платените такси по противоконституционния закон. Неоснователен е искът по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за сумата 142 438.21 лв. - законни лихви върху всяка удържаните от ищеца и внесени в бюджета такси в периода 31.01.2014 г. – 30.12.2016 г. Обжалваното решение в частта, с която този иск е отхвърлен, следва да се остави в сила от касационната инстанция.

Държавата дължи законните лихви върху главницата по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД от 11.07.2018 г. – датата, на която на министъра на финансите, като представител на държавата е връчен преписът от исковата молба.

Поради основателност на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, касационната инстанция не дължи произнасяне по евентуалните искове (главница и лихви) по чл. 59 ЗЗД. Решението следва да се обезсили в частта, с която са отхвърлени от въззивния съд.

Решението следва да се отмени в частта по разноските, а настоящият състав да ги определи според крайния изход на делото.

На основание чл. 78, ал. 4, вр. ал. 8 ГПК ищецът следва да заплати на Народното събрание сумата 900.00 лв. – възнаграждение за представителството от юрисконсулт пред трите инстанции. Касационният състав го определя в максималния размер по чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ, като съобрази високата сложност на делото, включително по въпроса за надлежната легитимация и положения от юрисконсулта труд.

На основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК ищецът следва да заплати на държавата, представлявана от министъра на финансите, сумата 900.00 лв. – възнаграждение за представителството от юрисконсулт пред трите инстанции. Касационният състав го определя в максималния размер по чл. 25, ал. 1 НЗПП, като съобрази високата сложност на делото и положения от юрисконсулта труд.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК държавата, представлявана от министъра на финансите следва да заплати на ищеца сумата 58 460.27 лв. – разноски по делото, съобразно основателната част на иска и представения списък. Поради високата сложност на делото, неоснователно и възражението за прекомерност на платеното възнаграждение за представителството от адвокат пред трите инстанции.

При тези мотиви, съдътРЕШИ: ОБЕЗСИЛВА решение № 862/ 12.04.2019 г. по гр. д. № 4386/ 2018 г. на Софийски апелативен съд в частта по исковете на „ЕМР Каолиново“ ЕАД срещу Народното събрание на Р. Б и прекратява производството в тази част.

ОТМЕНЯ решение № 862/ 12.04.2019 г. по гр. д. № 4386/ 2018 г. на Софийски апелативен съд в частта по деликтния иск на „ЕМР Каолиново“ ЕАД срещу държавата, представлявана от министъра на финансите (главница и законни лихви), по иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и в частта по разноските.

ОТХВЪРЛЯ иска на „ЕМР Каолиново“ ЕАД срещу държавата, представлявана от министъра на финансите, с правна квалификация чл. 7 КРБ за сумата 549 416.57 лв. - обезщетение за причинени имуществени вреди, изразени в събраните (удържани) и внесени в държавния бюджет такси в периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. на основание чл. чл. 35а – 35в от ЗЕВИ (ЗАКОН ЗА ЕНЕРГИЯТА ОТ ВЪЗОБНОВЯЕМИ ИЗТОЧНИЦИ) (ЗЕВИ), обявени за противоконституционни с решение № 13/ 31.07.2014 г. по конст. д. № 1/ 2014 г. на Конституционния съд на Р. Б.

ОСЪЖДА държавата, представлявана от министъра на финансите да заплати на „ЕМР Каолиново“ ЕАД на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД сумата 549 416.57 лв. – неоснователно събрани (удържани) от ищеца и внесени в държавния бюджет такси по чл. 35а – чл. 35в ЗВЕИ, обявени за противоконституционни с решение № 13/ 31.07.2014 г. по конст. д. № 1/ 2014 г. на Конституционния съд на Р. Б, ведно със законната лихва от 11.07.2018 г.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 862/ 12.04.2019 г. по гр. д. № 4386/ 2018 г. на Софийския апелативен съд в частта по главния и по първия евентуален иск на „ЕМР Каолиново“ ЕАД срещу държавата, представлявана от министъра на финансите, с правна квалификация чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за суми от по 142 438.21 лв. - законни лихви върху всяка удържана от ищеца и внесена в бюджета такса в периода 31.01.2014 г. – 30.12.2016 г., а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати сумата 58 460.27 лв. – разноски по делото.

ОБЕЗСИЛВА решение № 862/ 12.04.2019 г. по гр. д. № 4386/ 2018 г. на Софийски апелативен съд в частта по исковете по чл. 59 ЗЗД и чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.

ОСЪЖДА „ЕМР Каолиново“ ЕАД да заплати на Народното събрание на основание чл. 78, ал. 4, вр. ал. 8 ГПК сумата 900.00 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

ОСЪЖДА „ЕМР Каолиново“ ЕАД да заплати на държавата, представлявана от министъра на финансите на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК сумата 900.00 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.