О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 4274

София, 26.09.2024 година

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ж. Д. ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

като разгледа докладваното от съдия Декова частно гражданско дело № 2782 по описа на Върховния касационен съд за 2024 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх. № 4742/04.06.2024 г., подадена от Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество /[Фирма 2]/, чрез процесуалния представител гл. инспектор Д. М., против определение № 192 от 20.05.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 241/2024 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено изцяло определение № 111 от 29.02.2024 г., постановено по гр. д. № 333/2021 г. по описа на Окръжен съд - Пазарджик, с което е допълнено постановеното по същото дело определение № 7 от 08.01.2024 г. за прекратяване на производството, поради отказ от иска, като[Фирма 2] е осъдена да заплати на адвокат Г. М. сумата от 5000 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена на ответника В. Г. Ш. безплатна правна помощ по делото при условията на чл. 38, ал. 2 във връзка с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. и чл. 5, ал. 1 НМРАВ, и с което[Фирма 2], на основание чл. 154, ал. 3 и чл. 157, ал. 2 вр. чл. 159 ЗОНПИ във връзка с чл. 77 ГПК, е осъдена да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Окръжен съд - Пазарджик, сумата от 874 308,77 лв., представляваща дължима държавна такса по делото, както и сумата от 5 лв. – държавна такса, която се дължи за служебно издаване на изпълнителен лист в случай, че задължението не бъде заплатено доброволно.

В частната касационна жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на атакуваното определение и се иска отмяната му.

Жалбоподателят се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

Насрещната страна В. Г. Ш. не е подала писмен отговор и не е изразила становище по жалбата.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното:

С обжалваното в настоящото производство определение въззивният съд е приел, че при прекратяване на производството по делото, каквото в случая е постановено поради отказ от иска на основание чл. 233 ГПК, ответникът, съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК, има право на разноски, като в случая искане за присъждане на такива Ш. е заявил своевременно с отговора на исковата молба, по което съдът е пропуснал да се произнесе при постановяване на прекратителното определение. В тази хипотеза разноските остават за сметка на ответника ако с поведението си е дал повод за завеждане на делото и този повод е отпаднал в хода на производството по причина на неговото поведение. Обстоятелството, на което акцентира жалбоподателят, че ответникът Ш. е бил привлечен в качеството му на обвиняем за извършено престъпление в обхвата на чл. 108, ал. 1, т. 18 ЗОНПИ /с предишно наименование ЗП[Фирма 2]/, само по себе си не е повод за завеждане на иска, доколкото за предявяването му следва да е налице обосновано предположение, че дадено имущество е незаконно придобито, а то е обусловено от значителното несъответствие в имуществото на проверяваното лице, каквото се установява след проверка. Освен това, постановяването на Тълкувателно решение № 4 от 18.05.2023 г. по тълк. д. № 4/2021 г. на ВКС, ОСГК, което жалбоподателят изтъква като причина за отказ от исковете, не е свързано с поведението на ответника. С него е уеднаквена съдебната практика по прилагане на закона, а не е дадено ново тълкуване на същия, за да се приеме за настъпило след подаване на исковата молба ново обстоятелство. Представен е договор за правна защита и съдействие, в който относно дължимото възнаграждение е посочена нормата на чл. 5, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, касаеща оказване на безплатна правна помощ на материално затруднени лица. Доводите на жалбоподателя във връзка с материалното положение на ответника Ш. не следва да се обсъждат. Уговарянето на безплатна адвокатска помощ е по волята на договарящите, а не въз основа на акт на съда, за да се изследва материалното положение на страната, на която е оказана такава. При определяне на дължимото адвокатското възнаграждение, съдът е съобразил постановеното решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на СЕС, съгласно което Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е нищожна като нарушаваща забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС. В тази връзка, е посочил, че е релевантно, че първоинстанционното производство е било прекратено поради отказ от исковете и не се е достигнало до постановяване на решение по същество, при което то не се е развило в пълните му фази, като до прекратяването му е било проведено едно същинско открито съдебно заседание. Но, е отчел значителния материален интерес на ответника Ш., с оглед претендираното спрямо него отнемане на имущество на стойност 20 112 139,28 лв., както и значителната фактическа и правна сложност на делото, с оглед предмета на спора. Дължимото адвокатско възнаграждение следва да се определи в размер на 5000 лв., каквото правилно по изложените съображения е присъдено с обжалваното определение. Касателно осъждането за държавна такса въззивният съд е изложил, че първият конфискационен закон от 2005 г. ЗОПДИППД /отм./ не предвижда хипотеза, в която[Фирма 2] дължи държавна такса по предявения иск за отнемане на имущество. Уредбата по следващите закони в това отношение е различна. Специалната разпоредба на чл. 154, ал. 3 от действащия ЗОНПИ предвижда, че при подаването на исковата молба[Фирма 2] не внася държавна такса, а такава се присъжда с решението в зависимост от изхода по делото, съгласно чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ. В идентичен смисъл е нормата на чл. 78, ал. 2 от ЗОПДНПИ от 2012 г. /отм./, според която с решението съдът присъжда държавна такса в зависимост от изхода на делото. По силата на тези специални разпоредби[Фирма 2] дължи държавна такса, поради което не е освободена от заплащане на такава в хипотезата на чл. 84, т. 1 ГПК, на която норма от общия закон се позовава жалбоподателят, но не внася предварително дължимата за производството държавна такса в отклонение от общото правило на чл. 71, ал. 1 ГПК и чл. 3, ал. 1 ЗДТ за заплащането й при предявяване на иска.

Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки, да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

В приложеното към частната касационна жалба изложение жалбоподателят се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Формулирал е следните правни въпроси: 1. „Следва ли да бъдат съобразени извършените от адвоката процесуални действия при определяне възнаграждението за предоставена адвокатска помощ?“; 2. „Как следва да се определи възнаграждение за процесуално представителство при направено възражение за прекомерност?“; 3. „Може ли съдът да намали присъдено възнаграждение за процесуално представителство по дело, като вземе предвид общия обем на осъщественото процесуално представителство по делото?“; 4. „Следва ли да се присъдят разноски по реда на чл. 38 от ЗЗД, в пълен размер определен съгласно чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС без да се взема предвид действително оказаната адвокатска помощ, нейния обем, липсата на фактическата и правна сложност по делото, както и етапа на който делото е прекратено поради отказ от иска?“; 5. „Може ли съдът във всеки случай, по прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски да се отклони по изключение от този режим и да определи размера на разноските, като отчете правната и фактическа сложност на конкретното дело, без да е обвързан от минималния размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения?“; 6. „Следва ли да се присъжда държавна такса при прекратяване на производството поради отказ?“; 7. „Може ли КОННИ да бъде освободена от заплащане на държавна такса на основание чл. 84, т. 1 от ГПК, въпреки разпоредбата на чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ, предвид че съдебно предявеното от Комисията право има характер на публично държавно вземане?“ и 8. „Налице ли е отношение на обща към специална норма за чл. 78, ал. 6 ГПК и чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ?“. Сочи, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 2093 от 26.04.2024 г. по ч. гр. д. № 1205/2024 г. на ВКС, IV г. о., определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т. о., определение № 369 от 29.01.2024 г. по ч. гр. д. № 184/2024 г. на ВКС, IV г. о. и в противоречие с актове на Съда на ЕС – решение от 09.03.1978 г. по дело № 106/1977 на СЕО, решение от 28.07.2016 г. по дело С-57/2015 на СЕС, решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/2016 и С-428/2016 на СЕС, решение от 05.12.2006 г. по обединени дела С-94/2004 и С-202/2004 на СЕС и решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, както и, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Въпросите са обусловили правните изводи на съда, но по тях не се разкриват поддържаните от[Фирма 2] допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Въпросите от първи до пети, включително се отнасят до критериите, които следва да съблюдава съда при определяне на дължимото на адвоката възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Съгласно постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С–438/22 съдът не е обвързан от посочените размери в Наредба № 1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде определено като се съобразят вида на спора, фактическата му и правна сложност, материалният интерес, вида и количеството на извършената работа. В този смисъл се е произнесъл въззивният съд, като е изложил нарочни мотиви, защо счита присъдената на адвоката сума 5000 лв. за справедлива и обоснована, с оглед конкретната фактическата и правна сложност на делото и защитавания материален интерес, който е значителен. Въззивният съд не се е отклонил от приетото в посочените по-горе правни актове на СЕС и ВКС. Шестият, седмият и осмият въпроси се отнасят до задължението на[Фирма 2] да заплати дължимата по делото държавна такса. Създадена е трайно установена и последователна съдебна практика на ВКС, според която в Закона за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество /отм., 23.01.2018 г./ и в сега действащия Закон за отнемане на незаконно придобитото имущество вече изрично се съдържат норми за присъждане на държавните такси в зависимост от изхода на спора /чл. 78, ал. 2 ЗОПДНПИ – отм. и чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ/. При действието на тези разпоредби е формирана съдебна практика на ВКС, според която Комисията дължи заплащане на държавна такса, когато искът е отхвърлен или производството е прекратено, в този смисъл приетото в определение № 2366 от 03.08.2023 г. по гр. д. № 4777/2022 г. на ВКС, III г. о., определение № 13 от 12.01.2021 г. по ч. гр. д. № 3107/2020 г. на ВКС, IV г. о., определение № 1666 от 15.06.2023 г. по гр. д. № 170/2023 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 147 от 16.09.2019 г. по гр. д. № 1998/2018 г. на ВКС, IV г. о. В случая въззивният съд не се е отклонил от даденото по-горе правно разрешение, като е формирал извод, че[Фирма 2] дължи заплащане на държавна такса по делото в зависимост от резултата, на основание чл. 157, ал. 2 ЗП[Фирма 2] /сега ЗОНПИ/. В разглежданата хипотеза[Фирма 2] се е отказала изцяло от предявеният иск на основание чл. 233 ГПК, с което на практика е заявила, че искът е неоснователен и моли делото да бъде прекратено и съответно изцяло намира приложение разпоредбата на чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ, действаща към датата на предявяване на иска и[Фирма 2] следва да бъде осъдена да заплати дължимата държавна такса в полза на бюджета на съдебната власт. Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените въпроси също не е налице, тъй като е налице трайна и ненуждаеща се от осъвременяване съдебна практика на ВКС.

Предвид изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване на определението.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 192 от 20.05.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 241/2024 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: