Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“, подадена от процесуалния представител главен юрисконсулт Л. Ч.-Т., срещу решение № 812 от 02.07.2019 г. по възз. гр. д. № 624/2019 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение№ 536 от 11.02.2019 г. по гр. д. № 5395/2018 г. на Варненския районен съд в частите му, с които е осъдена Агенция „Пътна инфраструктура“ – София чрез Областно пътно управление – Варна, да заплати на А. Д. А. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 12 300 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания в резултат на травматични увреждания и негативни психически изживявания в следствие на ПТП от 14.04.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 14.04.2015 г., до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 200 лв. – обезщетение за имуществени вреди под формата на претърпяна загуба, измерима с разходи за лечение, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане на задължението, на осн. чл. 49 вр. чл. 45 ал. 1 ЗЗД, както и е отхвърлен предявеният от Агенция “Пътна инфраструктура“ чрез Областно пътно управление–Варна срещу „Инжстройинженеринг” ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. Ал. Дякович № 31, обратен иск за заплащане на сумата от 12 300лв за неимуществени вреди и 200 лв за имуществени вреди, присъдени по главните искове, както и 2074лв – разноски, при условие, че Агенция ”Пътна инфраструктура” представи доказателства за заплащане на същите суми на А. Д. А.. Решението е постановено при участието на ”Инжстройинженеринг” ЕООД, със седалище в гр. Варна, като трето лице помагач на страната на ответника Агенция ”Пътна инфраструктура”.

Въззивният съд е приел, че за да бъде ангажирана отговорността на ответното юридическо лице по чл. 49 ЗЗД е необходимо кумулативното наличие на предпоставките: противоправно поведение на служителите на ответника или на ангажираните от него лица, от което като пряка и непосредствена последица са настъпили вредите за ищцата, т. е. да е налице причинно-следствена връзка м/у противоправното деяние и вредоносния резултат. Посочил е, че съгласно чл. 8, ал. 2 от ЗП (ЗАКОН ЗА ПЪТИЩАТА), републиканските пътища са изключителна държавна собственост, които се управляват от АПИ, съгл. чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗП; същата е юридическо лице–второстепенен разпоредител с бюджетни кредити - чл. 2, ал. 1 от Правилник за структурата, дейността и организацията на работа на АПИ. Съгласно разпоредбите на чл. 29 и чл. 30 ЗП Фонд “Републиканска пътна инфраструктура” има задължението да поддържа републиканските пътища съобразно транспортното им значение, изискванията на движението и опазването на околната среда, както и осъществява дейностите по изграждането, ремонта и поддържането на републиканските пътища. Главен път I-9 „Варна-кк.“Златни пясъци“ се поддържа от ответника АПИ чрез ОПУ-Варна. ПТП е настъпило в участък от посочения път като част от републиканската пътна мрежа. От събраните по делото доказателства се установява, че на сочената дата – 14.04.2015г е настъпило ПТП, тъй като управляваният от ищцата автомобил е преминал през участък от пътното платно, намиращ се в ремонт, в резултат на което е имало неравност – поради изрязания асфалт имало образувана дупка с височина на ръбовете 6-7см. Въз основа на данните от КП и показанията на разпитания като свидетел актосъставител П.Б., можело да се направи извод, че участъкът е бил в ремонт, но без да е бил обозначен със съответните знаци. Според вещото лице по САТЕ поради липсата на надлежна сигнализация на пътя ищцата не е могла да възприеме препятствието на пътя и да реагира своевременно. С оглед изложеното, въззивният съд е приел, че ответникът в процесния случай не е изпълнил вмененото му задължение да поддържа пътното платно, евентуално да указва на водачите неизправностите на пътя, като по този начин ги предупреждава за възможни инциденти. Липсва съпричиняване на вредоносния резултат, тъй като при липсата на предупредителни знаци за провеждания ремонт на пътя, при управлене на МПС дори със скорост в рамките на допустимата, водачът не би могъл своевременно да възприеме пътната опасност и да съобрази поведението си с нея, а в процесния случай липсват и данни каква е била скоростта на движение на личния автомобил на ищцата при настъпване на ПТП. По отношение на неимуществените вреди въззивният съд е обсъдил като релевантни фактът, че ищцата е претърпяла физически увреждания, вследствие на които е изпитвала болки и страдания; фактът, че пострадалата е била бременна към момента на настъпване на ПТП и вследствие на същото са настъпили усложнения в бременността и е настъпило преждевременно раждане на детето с ниско тегло в осмия лунарен месец, поради което то е било поставено в кувьоз, с всички произтичащи за майката притеснения от това. Относно имуществените вреди въззивният съд е приел за доказани само тези, които са били направени за ползваната от ищцата консултация при психолог, доколкото за останалите разходи са били представени касови бонове, но не ставало ясно за какво точно са били заплатени сумите. По отношение на обратния иск, предявен от ответника срещу подпомагащата го страна, въззивният съд е приел, че съобразно уговореното в договора за възлагане на обществена поръчка /чл. 9 ал. 3/ конкретните действия по ремонт и поддържане на пътищата могат да бъдат извършени само по възлагане от АПИ, при това – с нарочно писмо, т. нар. „задание от възложителя“. От това следва, че като изпълнител ответникът не разполага с оперативна самостоятелност да преценява кой участък от пътя следва да ремонтира, кога и по какъв начин, а доколкото по делото липсват доказателства за възложени дейности, касаещи процесния участък от пътя и за процесния период - м. април 2015 г., възражението на подпомагащата страна, че АПИ не е му е възлагала дейности за процесния участък, където е настъпило ПТП, е прието от въззивния съд за основателно.

В касационната жалба са наведени твърдения за неправилност на решението. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните правни въпроси, по отношение на които жалбоподателят счита, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: по въпроса за правилното приложение на правилото по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД; по въпроса за правилното приложение на принципа за справедливост, съобразно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и по въпроса за правилното прилагане на отговорността по чл. 49 от ЗЗД, кога вредите са причинени при изпълнение на възложената работа и кога по повод на нея. Посочени са постановление № 17 от 18.XI. 1963 г. на Пленума на ВС, постановление № 9 от 28.ХII.1966 г. на Пленума на ВС и постановление № 4 от 23.XII.1968 г. на Пленума на ВС.

Твърди се и наличие на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на решението.

Подаден е писмен отговор от А. Д. А., чрез процесуалния представител адв. А. Д.. Изложени са твърдения за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, в изпълнение на задължението си да следи служебно за допустимостта на касационното производство, намира, че касационната жалба е насочена срещу решението на Варненски окръжен съд, като същото се обжалва изцяло. Същото обаче не подлежи на касационно обжалване в частта, с която въззивният съд се е произнесъл по иска с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за претърпени от ищцата имуществени вреди, доколкото цената на същия е 200 лв., както и относно обратния иска за същата сума, а съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела. Следователно в тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане.

Касационната жалба е процесуално допустима в частта, с която се обжалва решението на въззивния съд по иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди и по обратния иск, предявен от ответника срещу подпомагащата го страна относно сумата 12 300 лв.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Варненски окръжен съд.

Първите два въпроси са от значение за изхода на делото и са обусловили правните изводи на въззивния съд. Същите обаче са разрешени от него в съответствие с практиката на ВКС, включително с представената от касатора.

Първият въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с т. 7 от Постановление № 17 от 18.ХI.1963 г. на Пленума на ВС, съгласно което обезщетението за вреди от непозволено увреждане може да се намали, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Налице ли е съпричиняване обаче е фактически въпрос, който не може да бъде обсъждан във фазата по селектиране на касационните жалби, доколкото касае правилността на решението.

Не е налице и твърдяното противоречие с практиката на ВКС по втория поставен въпрос, тъй като въззивният съд е съобразил приетото в т. 11 от Постановление № 4 от 23.XII.1968 г. на Пленума на ВС, съгласно която понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд е съобразил приетото от практиката разрешение на поставения въпрос, като е посочил въз основа на кои конкретни обстоятелства е определил справедливия размер на обезщетението.

По отношение на третия въпрос настоящият състав на ВКС намира, че на всяко абстрактно основание за допускане на касационно обжалване следва да кореспондира конкретно основание по чл. 281 ГПК, съобразно твърдения от касатора порок на решението. В настоящия случай въпросът за правилното прилагане на отговорността по чл. 49 ЗЗД и кога вредите са причинени при изпълнение на възложената работа и кога по повод на нея, е свързан с доводите на касатора за неправилност на решението в частта, в която въззивният съд е стигнал до извод за неоснователност на предявения обратен иск срещу подпомагащата ответника страна. В тази си част решението на въззивния съд не е обусловено от поставения въпрос, касаещ фактическите състави на отговорността по чл. 49 ЗЗД, с оглед на което същият не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Няма основание да се приеме, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Ето защо касационно обжалване на решението на Варненския окръжен съд не следва да се допуска.

На ответницата по касационната жалба не следва да се присъждат деловодни разноски, защото въпреки че такива са поискани, не са представени доказателства, че същите са направени.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба с вх. № 23379 от 31.07.2019 г. на Агенция „Пътна инфраструктура“ в частта, с която се обжалва решение № 812 от 02.07.2019 г. по възз. гр. д. № 624/2019 г. на Варненския окръжен съд, постановено по иска за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер от 920 лв., предявен от А. Д. А., както и относно обратния иска за същата сума.

В тази част определението подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 812 от 02.07.2019 г. по възз. гр. д. № 624/2019 г. на Варненския окръжен съд в останалата обжалвана част.

В тази част определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.