10О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 580

гр. София, 09.02.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на пети февруари, две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 4065 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. И. И. срещу решение № 171 от 27.06.2025 г. по в. гр. д. № 210/2025 г. на Окръжен съд – Шумен, с което е потвърдено решение № 386 от 30.23.2024 г. по гр. д. № 471/2023 г. на Районен съд – [населено място] пазар, с което е отхвърлена молбата на В. И. И. срещу Р. К. С. с правно основание чл. 59, ал. 9 СК за изменение на споразумение по чл. 51 СК, утвърдено с решение № 317/08.06.2016 г. по гр. д. № 1022/2016 г. на Районен съд – Ямбол, досежно упражняването на родителските права спрямо детето И. В. И., [дата на раждане] и режима на личните му отношения с неупражняващия родителските права родител, и с което въззивно решение е обезсилено като недопустимо горепосоченото първоинстанционно решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от И. В. И., действащ със съгласието на своя баща и законен представител В. И. И., иск срещу Р. К. С. с правно основание чл. 143 СК за заплащане на ежемесечна издръжка в размер на 250 лв.

Касаторът поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, като приетото от въззивния съд правно разрешение не е в интерес на детето и не съответства на фактическото положение, доколкото детето се отглежда от родителя, на когото не са предоставени родителските права. Твърди, че в атакуваното решение не са съобразени всички относими доказателства, а други са ценени несъответно, при което е изведен неправилният извод за липса на промяна на обстоятелствата, при които родителските права са предоставени на майката. Моли обжалвания съдебен акт да бъде отменен като неправилен и вместо него да бъде постановен друг, с който да му бъдат предоставени родителските права спрямо непълнолетното дете И., местоживеенето на детето да бъде определено на адреса на бащата в [населено място] и да бъде разпореден режим на лични отношения между непълнолетния И. и майка му, като последната бъде осъдена да му заплаща ежемесечна издръжка. Претендира сторените по делото съдебно – деловодни разноски.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, жалбоподателят поставя следните въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът в производство по чл. 59, ал. 9 СК да определи релевантния период за преценка дали са изменени обстоятелствата по постановените по-рано мерки за упражняване на родителските права?“; 2. „Длъжен ли е съдът в производство по чл. 59, ал. 9 СК да обсъди всички обстоятелства, имащи значение за предоставяне на упражняването на родителските права, а именно: възпитателските качества на двамата родители; моралния лик на същите; грижите и отношението на родителите към детето; желанието на родителите и готовността им да отглеждат детето; привързаността на детето към родителите му; полът и възрастта на детето; помощта от трети лица; социалното обкръжение и жилищно-битовите и други материални условия за живот и не само?“; 3. „Длъжен ли е съдът в производство по чл. 59, ал. 9 СК да посочи как е извършил преценка дали исканата промяна обслужва най-добрия (висшия интерес) на детето?“; 4. „Длъжен ли е съдът в производство по чл. 59, ал. 9 СК да обсъди всички събрани по делото доказателства?“, и 5. „Длъжен ли е съдът в производство по чл. 59, ал. 9 СК да посочи обстоятелствата и критериите, които са от значение при преценка на най-добрия интерес на детето и да ги обсъди в тяхната съвкупност?“, за които въпроси твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1 от 12.11.1974 г. по гр. д. № 3/1974г., решение № 59 от 17.03.2022 г. по гр. д. № 2684/2021 г. на ВКС, решение № 205 от 02.04.2024 г. по гр. д. № 3969/2022 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 324 от 05.06.2024 г. по гр. д. № 2874/2023 г. на ВКС, ІІІ г. о. и решение № 242 от 30.04.2025 г. по гр. д. № 2933/2024 г. на ВКС, ІV г. о. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност – основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Ответницата по касационната жалба – Р. К. С. подава писмен отговор в срок, в който поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените пред ВКС съдебно – деловодни разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което тя е допустима.

Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на искания касационен контрол.

За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е приел за установено, че страните са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен по взаимно съгласие с решение № 317 от 08.06.2016 г. по гр. д. № 1022/2016 г. на Районен съд – Ямбол, с което е одобрено споразумение, с което упражняването на родителските права спрямо родените от брака деца И. В. И. и Г. В. И. е предоставено на майката Р. К. И., а на бащата В. И. И. е определен режим за лични контакти с децата и размер на дължимата издръжка. Със заповед № 25/08.08.2016 г. по гр. д. № 2166/2016 г. са наложени мерки за незабавна защита на Р. К. И. срещу осъществено спрямо нея домашно насилие от В. И. И., а непосредствено след това ответницата и децата са се установили да живеят в [населено място] пазар. На 28.12.2022 г., при изпълнение на режима на лични отношения между бащата и децата, детето И. е отказало да се върне при майката и оттогава живее при бащата. При изслушването на детето И. в първоинстанционното производството, то е заявило, че живее в [населено място] с баща си, а когато той е на работа - в [населено място] при баба си и дядо си; че когато баща му е нощна смяна стои сам в къщи, ходи на училище в [населено място] и успехът му там е по-висок отколкото в [населено място] пазар; че причина за заживяването му при баща му е обстоятелството, че майка му му е определила вечерен час - 20 часа и винаги е знаела с кого той е навън, че майка му и съжителят й са пиели, много са се карали, крещели са му, че е получил шамар от съжителя на майка си и същевременно не е усетил такова негативно отношение към сестра си. При излушването, непълнолетният И. е споделил, че след доброволното му оставане при баща му, майка му е разредила контактите си с него, включително и по телефона, не е получавал от нея парични суми, като не отрича, че през 2023 г. е претърпял ПТП в [населено място], докато е карал скутер - блъснала го е кола, но баща му е пристигнал веднага, за да го заведе в болницата. Заявил е също, че обича и двамата си родители, но желае да живее при баща си.

Окръжният съд е обсъдил показанията на разпитаните свидетели, от които е намерил за установено, че между страните е имало чести конфликти по различни поводи, свързани с упражняването на родителските права; че детето И. е възприемало тежко ограниченията, които майка му му е поставяла във връзка с вечерния час, като с оглед характерните особености на израстването и половото му съзряване, е проявявал открито, а понякога и агресивно нежеланието си да бъде ограничаван; че баща му му е позволявал много по-широка свобода на живот и не го е контролирал прекалено. Анализирайки допуснатите във въззивното производство доказателства, решаващият съд е приел за установено, че ответницата се е разделила със съжителя си, а при някои от осъществените контакти в периода на режима на лични отношения на бащата с другото дете Г. И., ищецът не е върнал своевременно детето, отново с обяснението, че то не желае да се върне при майка си, а иска да остане при него, при което детето е натрупало неизвинени отсъствия в училище. Въз основа на приетото заключение на психологическата експертиза е заключил, че детето И. е преминало процес на откъсване от майката, без да я отхвърля в смисъл да бъде отчуждено от нея, но макар да няма отчуждение, са налице прояви на отчуждаващи практики. Въззивният съд е съобразил приетото удостоверение за съдимост на молителя В. И., от което е установено, че същият е осъждан два пъти - с присъда №12/24.01.2018 г. по НОХД №1534/2017г. на Районен съд – Ямбол за това, че на 03.02.2017 г. държал високорискови наркотични вещества - коноп (марихуана) и метамфетамин хидрохлорид, престъпление по чл. 354а, ал. 5 вр. с ал. 3, т. 1 НК, като заради маловажност на деянието е бил освободен от наказателна отговорност и му е било наложено наказание глоба, и със споразумение №135/10.05.2022 г. по НОХД №295/2022 г. на Ямболски районен съд, В. И. е бил признат за виновен в това, че на 13.01.2022г. без да притежава надлежно разрешително, държал високорискови наркотични вещества - метамфетамин и коноп (марихуана) - престъпление по чл. 354а, ал. 3, т. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК, като на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 НК му е било определено наказание лишаване от свобода за срок от три месеца, изтърпяването на което на основание чл. 66, ал. 1 НК е отложено за изпитателен срок от три години.

След съвкупвния анализ на горепосочените доказателства, въззивният съд е извел правния извод, че не е установено изискуемото от чл. 59, ал. 9 СК изменение на обстоятелствата. Посочил е, че влошените отношения между родителите, влияят и препятстват контактите на детето И. с майка му, след напускането на дома на майката и заживяването на детето с бащата. Подчертал е, че самото дете изразява нежеланието си да живее с майка си, основно заради по-строгия контрол, упражняван от майката и сочи, съответно премълчава, обстоятелства избирателно, подкрепящи основно негативен образ на майката. Горното, решаващият съд е възприел като индиция за очевидно наложено чуждо мнение, изграждащо стереотип, който принизява и изключва ролята на другия родител в живота на детето. Макар, все още да не е установен синдром на родителско отчуждение, окръжният съд е счел, че изключително редките контакти с майката, вече повече от две години, навлизането на детето в пубертета и свързаните с това особености на психоемоционалното му развитие, неминуемо ще допринесат за задълбочаване на кризата в отношенията на детето с майката. Отказът на бащата да съдейства за осъществяване на контактите на детето с майката, биха могли изключително и само да му навредят и травмират развитието му. Въззивният съд е посочил, че декларативно заявеното желание за съдействие от страна на бащата, очевидно не кореспондира с демонстрираното от него поведение, незачитащо съдебното решение, оправдано с желанието на децата. Заключил е, че майката безспорно притежава необходимия родителски капацитет, докато този на бащата, е компрометиран, както с оглед демонстрираното безотговорно отношение към учебния процес на децата, така и с оглед постановените осъждания за през сравнително кратък период от време за едно и също престъпление - притежание на високорискови наркотични вещества, каквото поведение би могло да обуслови вероятна опасност за причиняване на вреди на детето. Подчертал е, че желанието на детето И. да живее при баща си не е задължително за съда, а се преценява с оглед на всички приети доказателства, от които е извел извода, че в най-добър интерес на детето е родителските права да се упражняват от майката, както е според утвърденото от съда споразумение по чл. 51 СК, която в по-голяма степен би осигурила правилното възпитание и отглеждането на детето, както и редовните контакти с баща му. При горепосочените решаващи правни съображения, окръжият съд е счел, че не е налице изменение на обстоятелствата, което да обоснове изменение на предоставянето на упражняването на родителските права на майката и на мерките на лични отношения на детето с бащата.

Въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 143 СК за заплащане на ежемесечна издръжка на детето от майката като постановено по непредявен иск.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение:

Поставените от касатора пет въпроса могат да бъдат обобщени и преформулирани в два правни въпроса, първият от които – процесуалноправен относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и всички приети и относими доказателства по делото в мотивите на решението си. Така обобщен процесуалноправният въпрос притежава характеристиките на общо основание за допускане на касационния контрол, но спрямо него не е налице релевираното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По този въпрос е формирана трайна, непротиворечива практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд в атакуваното решение. Според последната (ТР № 1/04.01.2001г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр. д. № 921/2010г. на ІV г. о., решение № 164 от 4.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 196/2014 г., III г. о., решение № 589 от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1359/2009 г., I г. о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г., на ВКС, ІV г. о., решение № 190/07.02.2020г. по гр. д. № 24/2019г. на ВКС, I г. о.; решение № 5/11.05.2020г. по гр. д. № 1241/2019г. на ВКС, І г. о.; решение № 74/02.07.2020г. по гр. д. № 2701/2010г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 133/23.10.2019г. по гр. д. № 3565/2018г. на ВКС, І г. о. и др.), въззивната инстанция дължи излагане на собствени фактически и правни мотиви като втора инстанция по съществото на спора, след извършване на самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция доказателствен материал, при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното и във въззивното производства в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. В съответствие с горепосочената практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в мотивите на обжалваното решение, въззивната инстанция е обсъдила всички относими към спора приети доказателства и всички направени от страните доводи и възражения, след което е достигнала до решаващия правен извод, че не е налице изменение на обстоятелствата по смисъла на чл. 59, ал. 9 СК, доколкото майката продължава да е с по-добър родителски капацитет от бащата. Последният освен, че е осъждан два пъти за притежание на наркотични вещества, не упражнява достатъчен контрол при отглеждането и възпитанието на детето И., понастоящем непълнолетен, оставя го сам докато е нощна смяна, толерира нежеланието му да се вижда с майка си и по този начин създава отчуждаващи практики, които неминуемо ще доведат до синдром на родителско отчуждение към майката. В тази връзка окръжният съд е обсъдил изготвените соицални доклади от компетентните държавни органи, свидетелските показания, неоспореното заключение на психологическата експертиза, обясненията на двамата родители и заявеното от самото дете И. пред съда желание да продължи да живее при баща си. Горепосочените доказателства, от които се установяват толерирани от бащата отчуждаващи практики към майката и непроменени други обстоятелства в сравнение с момента на одобряване на споразумението по чл. 51 СК, предоставящо на майката упражняването на родителските права спрямо двете родени от прекратения брак деца – И. и сестра му Г., въззивният съд е обсъдил в съвкупност и взаимовръзка, след което е извел своите фактически и правни изводи изцяло в съответствие с приоритетния висш интерес на детето. Съобразил е желанието на непълнолетния И. да остане да живее при баща си, подчертавайки, че то не е обвързващо за съда, а в случая е обусловено от по-либералния подход на бащата в отглеждането и възпитанието на детето, преценен от психологическата експертиза и от съда като неподходящ за детето, което е в тийнейджърска възраст, в която е типично желанието за отхвърляне на родителския контрол и стремежът към независимост. Преценявайки по-добрия родителски капацитет на майката, при която живее сестрата на И., която е по-контролиращият и заинтересован родител, обстоятелството, че вече няма съжителник и преди всичко наличието на поведение на бащата, манипулиращо у детето негативен образ на майката и създаващо отчуждаващи практики спрямо нея, решаващият съд е извел обоснован правен извод, че в интерес на непълнолетния И. е майка му да продължава да упражнява родителските права спрямо него. По този начин е изложил подробни и изчерпателни собствени фактически и правни мотиви в решението си като втора инстанция по съществото на спор, в който съдът служебно следи за защита на интереса на детето, т. е. постановил е своя акт напълно в съответствие с горецитираната практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Вторият поставен от касатора правен въпрос, след обобщаването и преформулирането му от касационния съд, се свежда до обстоятелствата, които въззивният съд дължи да съобрази в хипотезата на молба по чл. 59, ал. 9 СК за изменение на предоставени родителските права и режим на лични отношения между детето и неупражняващия родителските права родител. Той има обуславящо значение за крайния изход на делото, т. е. притежава характеристиките на материалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК като изискуемо общо основание за допускане на касационния контрол, но е разрешен в съответствие със съдебната практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, т. е. спрямо него не е налице релевираното допълнително основание. Формирана е задължителна съдебна практика за обстоятелствата от значение при предоставяне на упражняването на родителските права и определянето на режима на лични отношения между дете и родител и за дължимата тяхна оценка от решаващия съд, вкл. при искане по чл. 59, ал. 9 СК при изменени обстоятелства. Тя е обективирана в ППВС № 1 от 12.11.1974г., чиито задължителни разрешения са възпроизведени в множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС (решение № 334 от 06. 01. 2016г. по гр. д. № 2202/2015г. на Четвърто г. о.; решение № 162 от 27. 07. 2015г. по гр. д. № 7228/2014г. на Трето г. о.; решение № 294 от 11. 11. 2015г. по гр. д. № 1454/2015г. на Четвърто г. о. и др., вкл. цитираните от касатора), която е съобразена от въззивния съд в атакуваното решение. Според задължителните разрешения в ППВС № 1 от 12.11.1974г., в ТР № 1 от 03.07.2017г. по тълк. д. № 1/2016г. на ОСГК на ВКС и в практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, предоставянето на упражняването на родителските права, определянето на местоживеенето на децата и на мерките за личните контакти, следва да бъдат определяни конкретно, при преценка не на отделни обстоятелства, а на съвкупността от обстоятелствата на конкретния случай, на базата на задълбочена съпоставка на всички правнозначими критерии, изведени по тълкувателен път в горепосоченото ППВС, които не са изчерпателни: възпитателските качества на двамата родители, техният морален облик, полаганите грижи и отношение към децата, желанието на родителите да отглеждат и възпитават децата, привързаността на децата към родителите, полът и възрастта на децата, възможността трети лица да оказват помощ при тяхното отглеждане и възпитание, социалното обкръжение на родителя, на когото ще се предоставят родителските права, жилищно - битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага и др.. Повечето от тези критерии за преценка са посочени вече изрично от законодателя в разпоредбата на чл. 59, ал. 6 (стара ал. 4) от действащия СК и в § 1, т. 5 ДР ЗЗдет. Изменението на мерките относно упражняване на родителските права е израз на грижата за всестранна защита на децата, поради което наред с родителите и съдът следи служебно за ефикасността на взетите мерки и за правилното упражняване на родителските права. Избирането на тези мерки цели правилното развитие на децата, поради това, ако обстоятелствата се изменят съществено, въпросът за ефикасността на избраните мерки поставя въпроса за вземане на нови мерки съобразно с изменените обстоятелства. Във всички случаи съдът е длъжен да обсъди дали променените обстоятелства се отразяват на положението на детето и на ефикасността на съществуващите мерки. Към промените, засягащи положението на детето, спадат следните обстоятелствата: влошаване условията при родителя, на когото е предоставено детето, или пък подобряване условията на живот при другия родител, като под условия на живот се разбират не само жилищните и битовите условия, но и социалната среда и другите обстоятелства в решението по чл. 59, ал. 4 СК; изпадане в невъзможност на родителя, при когото е детето, да упражнява родителските права поради заболяване, осъждане на лишаване от свобода за дълъг срок, напускане пределите на страната и др.; загубване на родителския авторитет или фактическа невъзможност родителят да се справи с лоши прояви на детето, а другият родител е в състояние да повлияе положително; повторно встъпване в нов брак на единия от двамата родители с трето лице. Към промените, засягащи мерките и тяхната ефективност, спадат: невъзможност да се изпълни решението поради поведение на самото дете; нерационален режим, като в течение на изпълнението му мерките са се оказали неблагоприятни за детето; болест на детето и невъзможност за прилагане на мерките и други случаи. Съществува и особена група от изменени обстоятелства, които са свързани с нововъзникналите права и задължения на родителите по повод задължителното спазване на мерките по чл. 59, ал. 2 СК, като: отчуждаване на детето по вина на отглеждащия родител спрямо другия родител или обратно; пречки на родителя, който отглежда детето, за осъществяване на личните отношения с другия родител; невръщане на детето след осъществяване на личните отношения от родителя, на когото не са предоставени за упражнение родителските права, или пък нарушаване по различни начини режима на детето, ако е във възпитателно заведение, отвличане на детето и т. н.; неизпълнение на мерките и неосигуряване на лични грижи по отношение на детето. Необходимо е извършването на цялостна преценка въз основа на многопосочен комплекс от обстоятелства, които да бъдат анализирани единствено в светлината на висшия интерес на децата, за съблюдаването на който съдът следи служебно. Съзнателно задържане на детето след влизане в сила на акта на съда, с който е предоставено упражняването на родителските права и е определен режима на лични отношения не съставлява основание за нови мерки по чл. 59, ал. 9 СК в полза на виновния за това положение родител. От анализа на горепосочената трайна съдебна практика се налага извод, че в производството по молба по чл. 59, ал. 9 СК и наведени променени или нови обстоятелства по смисъла на чл. 59, ал. 4 СК, правнозначими обстоятелства са установен синдром на родителско отчуждение или установени отчуждаващи практики, поведението на отглеждащия родител спрямо другия родител и създаване или несъздаване на пречки за упражняването на родителските права или за осъществяване на личните отношения. Тези обстоятелства съдът дължи да прецени след комплексна оценка на всички горепосочени правнорелевантни обстоятелства, единствено съобразявайки и защитавайки приоритетния интерес на детето.

Въззивният съд в атакуваното решение е извършил тази комплексна преценка, след което е заключил, че установените в процеса отчуждаващи детето практики от страна на бащата спрямо майката, които неизбежно биха довели до синдром на родителско отчуждение, както и съзнателното задържане на детето И. от бащата след осъществени лични отношения отпреди повече от две години, в нарушение на одобреното от съда споразумение по чл. 51 СК, с което упражнявяането на родителските права е предоставено на майката, съпроводено с манипулативния и несъобразен с родителската отговорност по-либерален режим при отглеждането и възпитанието на детето, не налага промяна на предоставеното упражняване на родителските права на майката, запазила по-добрия си родителски капацитет. Този извод е изведен при обсъждане и на заявеното от непълнолетния И. желание да продължи да живее при баща си, което окръжният съд е съпоставил с останалите установени правнозначими обстоятелства (горепосочените), съобразявайки по-голямата привлекателност за един тийнейджър на образа на по-малко контролиращия родител, която в случая не съответства на нуждите на детето. Тези решаващи правни разрешения на въззивния съд са изцяло в съответствие с горепосочената практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Касаторът се позовава и на основанието за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Такива пороци не са обосновани от касатора и не са осъществени по настоящото дело досежно атакуваното решение, поради което следва да се приеме за неосъществена и наведената очевидна неправилност.

Съобразно гореизложеното не са налице релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед изхода на настоящото производство, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответницата по касационната жалба сумата 613. 55 евро, равностойни на 1 200 лв., съставляваща платен хонорар за един адвокат пред ВКС.

Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 171 от 27.06.2025 г. по в. гр. д. № 210/2025 г. на Окръжен съд – Шумен.

ОСЪЖДА В. И. И. да заплати на Р. К. С. сумата 613. 55 евро – съдебно - деловодни разноски пред касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: