Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадената чрез адв.Н. Р. от АК - Пловдив касационна жалба на Кооперация „Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частни земеделски стопани - Марица инвест“ срещу решение № 285/08.06.2022г. по възз. т.д.№ 145/2022г. на Апелативен съд - Пловдив.То е обжалвано в частта, с която, след частична отмяна на решението по т. д.№ 923/20190г. на ОС - Пловдив в частта, с която е уважен предявеният по реда на чл. 422 ГПК иск на „Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частни земеделски стопани - Марица инвест“ против Ж. М. Ж. за размера от 23 262.86 евро (разликата между реално дължимата сума от 7730.14 евро и присъдената от първоинстанционния съд сума от 30 993 евро), е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422 ГПК иск на Кооперация „Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частни земеделски стопани - Марица инвест“ против Ж. М. Ж. за признаване за установено на оспореното парично вземане, за което в полза на Кооперация „Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частни земеделски стопани - Марица инвест“ е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д.№ 8902/2019г. на РС - Пловдив, в размер на 23 262.86 евро (разликата между реално дължимата от 7730.14 евро и присъдената от първоинстанционния съд от 30 993 евро), дължимо от Ж. М. Ж., в качеството му на авалист по издадения на 28.05.2019г. от Й. С. П. запис на заповед за обезпечаване на задълженията му, произтичащи от договор за заем № 3751/19.11.2014г., сключен между заемодател „Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частни земеделски стопани - Марица инвест“ и заемател Й. С. П., обезпечен с поръчителство от Ж. М. Ж..

В касационната жалба са релевирани доводи, че въззивното решение в обжалваната част е недопустимо и неправилно– основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.Преди всичко касаторът счита, че за въззивния съд е имало основание да отхвърли предявения по реда на чл. 422 ГПК иск най-много за претендираното от ищцовата кооперация вземане за неустойка в размер на 824.60лв., като е липсвало основание да се произнася за заплатените от ответника суми за неустойка преди подаване на ИМ, а именно, че те следва да се считат за платени за задълженията за главница и договорни лихви, тъй като за тях не е предявен насрещен иск и не е направено в преклузивния срок възражение или искане от ответника.Според касатора въззивният съд е извършил изчисления, които са извън компетентността му, и същевременно противоречат на заключението на вещото лице по делото и на договореностите между страните и не е съобразил, че предметът на производството по чл. 422 ГПК е обвързан от предмета на заповедното производство.Оспорва извода за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави, като извършен в противоречие с ТР № 1/15.06.2010г. по тълк. д.№ 1/2009г. на ОСТК на ВКС.Според касатора е неясно как точно въззивният съд е установил наличие на безспорно несъответствие между уговорената неустойка и очакваните при сключването на договора вреди за кредитора от договорното неизпълнение на длъжника, каквото счита, че би било установимо само на базата на заключение на ССЕ за размера на обезщетението по чл. 86 ЗЗД върху просрочените вноски и съпоставянето му с уговорената договорна неустойка.Счита, че изводите на въззивния съд за нищожност на неустойката са извършени в нарушение на съдебната практика на ВКС, приемаща, че неустойката не следва да се приравнява на обезщетение по чл. 86 ЗЗД и не съответстват на конкретните правно-релевантните факти по делото.Позовава се на определение № 601/02.09.2013 г. по т. д. № 868/2012г. на ВКС, ІІ т. о., за недопускане на касационно обжалване на решение по т. д. № 29/2012г. на АС - Варна, в което е прието, че не е нищожна клауза за неустойка, уговорена в размер на 36 % годишна лихва върху просрочия по договор за заем, при наличие на предвидено в договора и друго обезпечение за същото неизпълнение под формата на ипотека върху недвижим имот. Искането е за обезсилване на решението в обжалваната част и за връщане на делото за ново разглеждане или за неговата отмяна и за постановяване на друго за уважаване на иска, както и за присъждане на разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е въведено основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – вероятна недопустимост.Въведено е и основанието по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК по следните правни въпроси:

1.Допустимо ли е въззивният съд да се произнася с решението си по друго основание, което не е заявено и въведено от ищеца в петитума на исковата молба, не е въведено и от ответника с насрещен иск или възражение в отговора на исковата молба, както и не е направено изменение на иска в хода на процеса?По него касаторът се позовава на решение № 16/24.03.2011г. по т. д.№ 354/2010г., I т. о., решение № 306/29.06.2011г. по гр. д.№ 961/2010г., I г. о., решение № 34/11.08.2016г. по т. д.№ 3107/2014г., II т. о., решение от 20.02.2012г. по гр. д.№ 658/2011г., II то., решение от 08.03.2011г. по гр. д.№ 127/2010г, IV г. о., решение от 23.07.2010г. по гр. д.№ 92/2009г., IV г. о., решение от 09.06.2011г. по гр. д.№ 761/2010г., IV г. о. и решение от 18.11.2011г. по гр. д.№ 1964/2010г., IV г. о.

2.Допустимо ли е съдът да се произнася по иск по чл. 422, ал. 1 ГПК с различен предмет от този в предхождащото предявяването му заповедно производство, при липса на извършено изменение на иска? По него касаторът се позовава на решение № 102/09.07.2010г. по т. д.№ 767/2009г., I т. о., и решение № 43/11.03.2013г. по т. д.№ 325/2012г., II т. о.

3.Допустимо ли е въззивният съд да приема нищожност, поради противоречие с добрите нрави на клаузата за заплащане на неустойка от 25 % годишна лихва на просрочените вноски за главница и договорна лихва по договора за паричен заем, като обосновава нейната прекомерност, че действителната неустойка в случая следвало за се определи от сбора на уговорената договорна лихва от 14 % и размера на лихвата за забава по чл. 86 ЗЗД от 10 % или общо 24 %?Представлява ли това обективен и справедлив критерий за преценка на прекомерността на неустойката?

4.След като въззивният съд приема изцяло заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото и разполага с различните пера на дълга, следвало ли е въззивният съд да изследва съотношението между дължимата сума на главницата и дължимите суми за неустойки на просрочените вноски за главници и за договорни лихви и само въз основа на това съотношение и предвид, че размерите на неустойката не надхвърлят размерите на главните престации за главница и за договорни лихви – да се направи извод от въззивния съд дали има прекомерност на неустойката и оттам дали има накърняване на добрите нрави?

По въпроси № 3 и № 4 касаторът се позовава на ТР № 1/15.06.2010г. по тълк. д.№ 1/2009г. на ОСТК на ВКС, решение № 107/25.06.2010г. по т. д.№ 818/2009г., II т. о., решение № 4/25.02.2009г. по т. д.№ 395/2008г., I т. о. решение № 59/29.04.2010г. по т. д.№ 687/2009г., I т. о., решение № 88/22.06.2010г. по т. д.№ 911/2009г., I т. о. и решение № 137/12.10.2015г. по т. д.№ 2618/2014г., I т. о.,

В подадения чрез адв.Х. М. от АК - Пловдив писмен отговор ответникът Ж. М.Ж. оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба.Претендира за разноски.

Съставът на I т. о., в изпълнение на правомощията в производството по чл. 288 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното:

Производството по делото е образувано по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск за установяване на оспореното парично вземане на Кооперация „Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частни земеделски стопани - Марица инвест” по отношение на касатора Ж. М.Ж. в размер на 40 031.66 евро, произтичащо от запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК.

Тъй като, както е изяснено в т. 17 от Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС, предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК, е съществуване на вземането, основано на записа на заповед, от значение за цената на иска е размерът на вземането по записа на заповед, за което е издадена заповедта за изпълнение, а не отделните вземания по договора за заем, за чието обезпечаване е издаден ефектът. Предявеният размер на вземането в размер на 40 031.66 евро формира цената на установителния иск.Тъй като цената на иска надхвърля предвидения в чл. 280, ал. 2 ГПК (ред. ДВ бр. 50/2015г.) минимален праг от 20 000лв. за достъп до касационно обжалване по търговски дела, въззивното решение подлежи на касационно обжалване и подадената срещу него касационна жалба е процесуално допустима.

За да отмени частично първоинстанционното решение и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск за оспореното вземане в заповедното производство за размера над 7730.14 евро до уважения от първоинстанционния съд размер от 30 993лв., въззивният съд е приел за частично основателно възражението на ответника за недължимост на оспореното вземане в заповедното производство, тъй като уговорената неустойка за забава върху получената в заем сума и възнаградителни лихви в договора за паричен заем, за чието обезпечаване е издаден записът на заповед, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, и, предвид обезпечителната функция на записа на заповед, за ищеца - кредитор не е възникнало валидно вземане за заплащане на мораторна неустойка.

След обсъждане на договора за заем, във връзка с който е издаден процесният запис на заповед, авалиран от касатора Ж. М.Ж., въззивният съд е установил, че заплащането на неустойка от заемателя е уговорено в договорната клауза на чл. 15, предвиждаща при просрочване и неплащане на погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на заема, заемодателят начислява без предизвестие и без предупреждение наказателни лихви под формата на неустойка в размер на 35 % годишна лихва върху дължимата сума, считано от датата на забавата на всяка една вноска с настъпил падеж до изплащането й. Счел е, че възражението за нищожност на неустойката е основано на доводи, че вредите, които ще претърпи евентуално заемодателят от неизпълнението се покриват от уговорената възнаградителна лихва от 14 %, която е три пъти-по-висока от лихвите по кредитите, предоставяни на земеделски производители през 2014г., както и, че вземането на заемодателя е обезпечено с договорна ипотека и поръчителство на четири лица.Решаващият състав е съобразил, че неустойката е уговорена за забавено изпълнение на парични задължения за главница и договорна лихва, че размерът й е 35 %, както и, че периодът, за който е уговорено неустойката да се начислява е от забавата до заплащането на съответната просрочена сума.Счел е, че липсата на краен предел на начисляване на неустойката не може да обоснове извод, че с нея се накърняват добрите нрави, тъй като е приел, че това съответства на обезщетителната функция на неустойката. При преценката дали размерът на неустойката накърнява добрите нрави въззивният съд е изходил от размера на законно презумираните вреди за забавено изпълнение на парично задължение, законната лихва от 10%, която заемодателят би могъл да получи като обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за забавено изпълнение.Формирани са мотиви, че „в свободните отношения между страните е логично наказателната лихва (неустойката) да се определя като сбор между дължимата договорна лихва, увеличена с 10 %“, което в случая води до извода, че „неустойката следва да е 24 %, като е възможно да е в по-висок размер, ако вземането не е обезпечено по друг начин“.След като е взето предвид, че в случая задължението е обезпечено с ипотека и два договора за поръчителство, са изведени решаващи мотиви, че уговореният при сключване на договора за заем размер на неустойката от 35 % е прекомерен, неустойката излиза от извън присъщите й функции и по този начин накърнява добрите нрави.

Според задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване се допуска, когато с въззивното решение е разрешен правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните изисквания на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В т. 1 от съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че правният въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, тъй като при упражняване на правомощията си за дискреция на касационните жалби касационният съд не се произнася дали правните изводи на въззивния съд са законосъобразни и не извършва проверка на правилността на решението; Правилността на решението се проверява едва след допускането му до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по реда на чл. 290 ГПК.

Настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване по материалноправния въпрос № 3 на въведената допълнителна предпоставка по т. 1, специфична за основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въпросът следва да се конкретизира, уточни и квалифицира, в изпълнение на правомощията на касационния съд, изяснени в мотивите към т. 1 на ТР № 1/2010г. по тълк. д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, така: Относно критериите за преценка дали уговорената в търговски договор неустойка е нищожна, поради противоречие с добрите нрави - чл. 26, ал. 1 ЗЗД.Обжалването следва да се допусне за преценка дали даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

На касатора следва да се дадат указания за внасяне на дължимата ДТ по чл. 18, ал. 2, т. 1 2 от Тарифата за ДТ, които се събират от съдилищата по ГПК.

Мотивиран от горното, съставът на I т. о.:

ОПРЕДЕЛИ:

Допуска касационно обжалване на решение № 285/08.06.2022г. по възз. т.д.№ 145/2022г. на Апелативен съд - Пловдив в обжалваната част.

Указва на Кооперация „Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частни земеделски стопани - Марица инвест“ в седмичен срок от съобщаването да представи доказателства за внасяне по сметката на ВКС на дължимата ДТ по чл. 18, ал. 2, т. 1 2 от Тарифата за ДТ, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 910лв., като го предупреждава, че при неизпълнение на указанията делото подлежи на прекратяване.

След изпълнение на указанията, съответно след изтичане на срока, делото да се докладва на Председателя на I т. о., ТК, за определяне на дата за открито съдебно заседание или на състава - за прекратяване.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: