Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Заводски строежи ПС Пловдив“ АД срещу решение №19 от 02.03.2022 г. по в. т.д.№8/2022 г. на АС Бургас. С обжалваното решение е потвърдено решение №324 от 02.11.2021 г. по т. д.№422/2020 г. на ОС Бургас, с което „Заводски строежи ПС Пловдив“ АД е осъдено да заплати на Г. А. Н. сумата от 41 700 лв., представляваща неустойка за неизпълнение по поето от дружеството задължение да завърши и предаде обектите, предмет на предварителен договор от 21.03.2008 г. и по т. 3.2 от споразумение от 03.10.2013 г., за периода от 07.11.2019 г. до 10.08.2020 г. /по 150 лв. на ден за 278 дни забава/, ведно със законната лихва от 11.08.2020 г. до окончателно изплащане.

В касационната жалба са наведени доводи, че решението е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост, като в изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. От кой момент следва да се считат за възникнали притезанието за реално изпълнение на строителството, а от там - и вземането за неустойка за забава, изрично уговорена между страните. 2. За преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо относно момента, от който главният дълг е станал изискуем и длъжникът е изпаднал в забава. 3. За задължението на въззивния съд да обсъди всички възражения и въпроси, посочени в становищата на страните. Поддържа се, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, като се твърди, че решението е и очевидно неправилно.

Ответникът по касация Г. А. Н., чрез процесуалния си представител, заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбите, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:

Жалбата е допустима - подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че страните са обвързани по правоотношение, възникнало от договор, съчетаващ белезите на предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти и договор за изработка в строителството, датиращ към 21.03.2008 г. Посочил е, че със същия е било поето задължение от дружеството, да изгради, продаде и предаде в уговорената степен на завършеност, на ищеца физическо лице, двадесет и седем офисни помещения, в сграда, намираща се в [населено място], индивидуализирана в договора, като това задължение е следвало да се изпълни в срок до 31.12.2008 г., а уговорената обща цена за прехвърляното вещно право на собственост и за строителството възлизала на 1 669 000 лв., платима от ищеца по начина, фиксиран в съглашението. Счел е, че не е спорно, че недвижимостите, в степен на завършеност „груб строеж“, са били транслирани на ищеца във формата за валидност през 2009 г., а видно от представения договор, било уговорено обектите да се предадат изцяло завършени, с дограма, изпълнени всички инсталации, монтирани ел. табла, водомери, мивки и тоалетни, поставени вътрешни врати и изпълнени гипсова шпакловка по стени и тавани, циментова замазка на под; по отношение на общите части е договорено пълното им завършване по проект. Установил е, че по силата на чл. 3 от споразумение от 03.10.2013 г. страните са постигнали съгласие срокът за изпълнение на задължението за строителство да бъде продължен до 30.12.2015 г., тъй като ясно и недвусмислено в споразумението е залегнала договорната воля за изменение на разпоредбата от съглашението, регламентираща срока за изпълнение – чл. 3, ал. 5 от основния договор, като същата добие новата редакция, предвиждаща за краен падеж горепосочената дата. Изразил е становище, че подобно новиране на задължението е в обхвата на автономията на волята и договорната свобода, ограничени единствено от повелителни правила на закона и добрите нрави, следователно произвежда действие между страните, а при подновеното договаряне контрагентите са се споразумели, че при неизпълнение на това задължение в новия срок, изпълнителят дължи заплащането на неустойка за забава, в размер на 150 лв. за всеки просрочен ден, считано от 01.01.2016 г. Посочил е, че е видно от доказателствата, ангажирани пред съда от първа инстанция, към 13.03.2020 г. предвидената за изграждане постройка е все още във фазата на „груб строеж“, като не са представени от дружеството доказателства, опровергаващи обстоятелството, че до края на исковия период строежът не е завършен. По отношение правоизключващите възражения на ответника в посока нищожност на неустоечната клауза, които са се поддържали и пред апелативната инстанция, е отбелязал, че между страните са се развили спорове относно дължимостта на неустойката по чл. 3 от споразумението, за различни периоди, като първият такъв процес датира към 2017 г. и е приключил с решение №967 от 16.07.2017 г. по гр. д.№324/2017 г. на ОС Пловдив, влязло в законна сила на 22.10.2017 г., приложено по делото, като в обективните предели на произнасянето на съда относно дължимостта на неустойката, уговорена в клаузата на чл. 3 от споразумението между страните, попада не само субективното право, чието съществуване в полза на ищеца съдът потвърждава и дава защита, чрез осъждането в негова полза, но и правопораждащите това право факти, въз основа на които то се е претендирало - по общо правило, в обхвата на силата на пресъдено нещо по правния спор се поставят и съдебно установените правопораждащи факти, доколкото те отграничават спорното право чрез основанието и петитума на иска. Намерил е за неоснователно и възражението, че в конкретния случай се касае за уговорена компенсаторна неустойка, а не мораторна такава - видно от материализираните в споразумението ясни волеизявления на съдоговорителите, приета е между тях дължимост на неустойката при неточно във времево отношение изпълнение на задължението да се предадат готовите обекти по договора за изработка, като категорично след крайният падеж на изпълнението следва първият ден на дължимост на неустоечното плащане. Предвид изложеното и след като е счел за неоснователни доводите за неизправност на ищеца, е достигнал до извод, че е удовлетворен фактическият състав на регламентирано в договора основание за присъждане на неустойка, поради което предявеният иск се явява доказан по основание. По повдигнатото възражение за погасяване по давност на иска за присъждане на неустойката, поради погасяване по давност на главния дълг е отбелязал, че разпоредбата на чл. 119 ЗЗД предвижда, че с погасяване на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла, а предвид акцесорния характер на задължението за неустойка – чл. 92 ЗЗД, в конкретния случай следва да се приеме, че тя обезпечава изпълнението на задължението да се изградят обектите в степента на завършеност, уговорена между страните. Отново е посочил, че срокът за изпълнение на това задължение, залегнал в предварителния договор, е бил продължен, по изрично съгласие на страните, обективирано в споразумението от 03.10.2013 г., до 30.12.2015 г. и от тази падежна дата е започнала да тече погасителната давност за задължението, с продължителност пет години – чл. 110 от ЗЗД и краен момент - 31.12.2020 г., като от съдържанието на представената по делото искова молба, заведена в регистратурата на ОС на 22.12.2020 г., става ясно, че със същата е предявен иск за реално изпълнение на процесния договор за строителство, следователно давността по главното задължение следва да се счете за прекъсната, на основание чл. 116, б.„б“ ЗЗД. Приел е за неоснователно и възражението за погасяване на главния дълг с изтичане на абсолютната давност, тъй като съгласно нормата на чл. 112 ЗЗД, с изтичането на десетгодишна давност се погасяват парични вземания срещу физически лица, поради което цитираната разпоредба е неприложима към настоящия случай, доколкото задължението на дружеството да престира надлежно изпълнение по договора за изработка не представлява парично задължение на физическо лице, според изричната формулировка на текста на закона, без възможност за разширително тълкуване /в допълнение, разпоредбата действа от влизането си в сила на 02.06.2021 г., с обявяването за противоконституционен на §2 от ПЗР на ЗДЗЗД с решение №4 от 20.04.2021 г. на КС на Р. Б, т. е. дори и да би била относима към процесния случай, давностният срок не е изтекъл/.

Настоящият състав намира, че с оглед изложените от въззивния съд мотиви касационно обжалване не може да бъде допуснато.

Формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК първи /решаването на който по принцип зависи от установените по делото конкретни факти и обстоятелства, релевантни за всеки конкретен случай/ и втори въпроси, са израз на поддържаната от касатора, но несподелена от въззивния съд теза, че със споразумението от 03.10.2013 г. страните единствено са определили размера на дължимите неустойки, без да са изразявали воля за продължаване на срока за изпълнение на задължението на дружеството по предварителния договор, до 30.12.2015 г. Както бе посочено обаче в решението е прието, че наред с уговорените неустойки, в споразумението страните изрично са постигнали и съгласие за продължаване на срока за изпълнение на това задължение на дружеството до 30.12.2015 г., в който смисъл е и влязлото в сила решение №967 от 16.07.2017 г. по гр. д.№324/2017 г. на ОС Пловдив, с което е уважен иск за дължимост на неустойката по чл. 3 от споразумението, но за различен период и силата на пресъдено нещо на което, обхваща съдебно установените правопораждащи факти. В този смисъл и при липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, спрямо посочените въпроси касационно обжалване не може да бъде допуснато, още повече, че по отношение на втори въпрос не е налице и поддържаното селективно основание, доколкото въззивният съд се е съобразил изцяло с практиката на ВКС по отношение преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение.

Също така при постановяването на решението си въззивният съд, в съответствие с константната практика на ВКС, е извършил самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства, като е направил собствени фактически констатации и правни изводи и е дал собствено разрешение на предмета на делото, след произнасяне по приетите за релевантни възражения на страните. В този смисъл по третия от въпросите на касатора, касационно обжалване не може да бъде допуснато, като следва да се посочи, че невъзприемането на поддържаните от дадена страна тези само по себе си не означава, че е налице осъществено от съда нарушение при осъществяване на решаващата му дейност, а несъгласието на тази страна с възприетата в решението фактическа обстановка и направените правни изводи, е предмет на преценка на правилността на решението по същество, на основанията по чл. 281, т. 3 от ГПК и извън въведеното с ал. 2 на чл. 280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не може да бъде разгледано в настоящата фаза на селекция на касационните жалби.

В този смисъл и тъй като в случая не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.

С оглед изхода на спора касаторът дължи на ответника по касация направени пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1336 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №19 от 02.03.2022 г. по в. т.д.№8/2022 г. на АС Бургас.

ОСЪЖДА „Заводски строежи ПС Пловдив“ АД ЕИК[ЕИК] да заплати на Г. А. Н. [ЕГН] сумата от 1336 лв., разноски пред ВКС.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.