Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. С. Е. от [населено място] против решение № 36 от 21.01.2022 г. по в. т. д. № 572/2021 г. на Пловдивски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Смолянски окръжен съд решение № 21036 от 28.05.2021 г. по т. д. № 38/2020 г., с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Д.“ ЕООД, [населено място], общ. Н. и З. Й. Д. положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 35 000 лв., произтичащо от запис на заповед от 24.08.2018 г., издаден от „Д.“ ООД и авалиран от З. Й. Д., за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 25 от 10.03.2020 г. по ч. гр. д. № 64/2020 г. на Златоградски районен съд.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Основното му оплакване е за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в това, че въззивният съд е преценил дадените от ищеца обяснения по реда на чл. 176 ГПК като признание по смисъла на чл. 175 ГПК, каквото обаче не е било възприето от първоинстанционния съд и не е било отразено в доклада по делото съгласно чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК. В касационната жалба са изложени подробни съображения и срещу извода за недължимост на сумата по процесния запис на заповед с твърдението, че същият противоречи на материалния закон, тъй като е формиран при отричане абстрактния характер на менителничния ефект и без да е съобразено обстоятелството, че липсва съпричастност на страните по делото към договора за продажба на търговски обект, сключен между трети за спора дружества – „Г. К“ АД и „Ардастрой“ ООД, което изключва съответно и обезпечителна функция на менителничния ефект.

Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Относно предмета на делото и разпределението на доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл. 422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед; 2. Има ли за последица несъществуването на вземане по запис на заповед при посочването от ищеца на каузално правоотношение и недоказването му от него; 3. Когато поемателят и издателят на записа на заповед не докажат твърдяното каузално правоотношение и връзката им със записа на заповед, основание ли е да се откаже плащане по менителничния ефект, като се отхвърли предявеният иск; 4. Относно разпределение на предмета на делото и разпределението на доказателствената тежест“.

В подкрепа на заявеното основание касаторът се позовава съответно на: Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС (за първия въпрос); решение № 60212 от 22.10.2021 г. по гр. д. № 1892/2020 г. на ВКС, ІV г. о. (за втория въпрос); решение № 13 от 28.07.2017 г. по т. д. № 2642/2015 г. на ВКС, І т. о. (за третия въпрос); решение № 17 от 16.02.2015 г. по т. д. № 116/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 20 от 19.06.2018 г. по т. д. № 1151/2017 г. на ВКС, І т. о. и решение № 88 от 08.07.2015 г. по т. д. № 1205/2014 г. на ВКС, І т. о. (за четвъртия въпрос).

Ответниците по касация – Д.“ ЕООД, [населено място], общ. Н. и З. Й. Д. – заявяват становище за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предвидените в чл. 280 ГПК предпоставки, респ. за неоснователност на касационната жалба, по съображения, изложени в писмен отговор от 11.04.2022 г. Претендират присъждане на разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд, въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, е приел за установено, че: Ищецът Т. С. Е. е бил съдружник с баща си в „Ардастрой“ ООД, [населено място]; Между „Ардастрой“ ООД и „Г. К“ АД, [населено място] (трети за спора лица) е бил сключен договор от 06.04.2006г. и анекс към него от 05.11.2008г. за изграждане и продажба на жилищни и офисни помещения в собствен на „Г. К“ АД недвижим имот с уговорката строителят „Ардастрой“ ООД с частично финансиране и фактическо изграждане на обектите да придобие за себе си или за трети лица, посочени от него, собствеността върху 50 % от тях, разпределени конкретно в Схема 1 и Схема 2 (неприложени по делото); За един от построените обекти (магазин) е сключен предварителен договор за продажба от 02.04.2015 г., с който „Г. К“ АД се е задължил да прехвърли на ответника „Д.“ ООД собствеността върху същия срещу насрещното задължение на купувача да заплати цена от 245 700 евро по конкретно описан начин и в уговорен срок, променени впоследствие с анекс от 08.12.2016г. и спогодба от 07.11.2017г.; Отношенията във връзка с продажбата на магазина са финализирани на 28.08.2018г. със сключения по нотариален ред договор за покупко-продажба, в който е посочено, че цената от 410 000 лв. е платена изцяло – 80 000 лв. преди сключване на договора и 330 000 лв., отпуснати като банков кредит на купувача в деня на изповядване на сделката.

Във връзка с твърдението на ответниците за наличието на каузално отношение по повод издаването на процесния запис на заповед и оспорването на това твърдение от ищеца, решаващият състав е съобразил, от една страна, показанията на разпитаните по делото свидетели, според които ответникът З. Д. е знаел, че не дължи сумата по записа, но го е подписал, тъй като се е притеснявал, че в противен случай ищецът ще му попречи да вземе заем, за да заплати цената по предварителния договор с „Г. К“ АД, а от друга страна – обясненията на ищеца, дадени по реда на чл. 176 ГПК, от които е счел за установено, че: между ищеца и ответниците не са съществували никакви отношения; през 2015г. З. Д. посетил офиса „Ардастрой“ ООД, в качеството му на строител на сградата, в която се намира процесният обект, като заявил интерес за закупуването му; бащата на ищеца, който към онзи момент е бил управител на „Ардастрой“ ООД, решил да продаде магазина, но тъй като е бил предвидил този обект за ищеца, му предложил да вземе някой лев за него; била определена продажна цена от 900 евро на кв. м., а ищецът поискал от ответника З. Д. да му заплати отделно сумата 35 000 лева като обезщетение за това, че ще му продаде предвидения за него обект.

При тези доказателства въззивният съд е приел, че предявеният иск е неоснователен, но по съображения, различни от тези на първата инстанция. Споделил е единствено извода, че процесният запис на заповед не е нито нищожен, нито унищожаем на поддържаните от ответниците основания. Не е споделил обаче извода, че със записа ответникът „Д.“ ООД е гарантирал плащане на цената на закупения от „Г. К“ АД имот. Според него, приемането на подобна кауза означава, че всъщност издателят е гарантирал изпълнението на свое задължение към третото за спора лице – „Г. К“ АД, без да е обоснована съпричастността на ищеца към това изпълнение.

Решаващият състав е преценил, че действителното основание за издаването на записа на заповед е да се обезпечи вземането на ищеца, което същият е твърдял, че има като притежател на процесния недвижим имот, предвид съществуващия спор между „Г. К“ АД и строителя досежно правата върху него. Аргументирал е този извод с обясненията на самия ищец, дадени по реда на чл. 176 ГПК. Според него, разбирането на ищеца, че със заплащането на сумата по записа на заповед ще бъде обезщетен за това, че „негов“ имот е продаден на ответното дружество, е основанието да поиска от З. Д. да му издаде запис на заповед за сумата от 35 000 лв. Въззивният съд е приел обаче, че подобно „обезщетение“ на ищеца не е доказано да е дължимо, тъй като не е установено по отношение на обещания имот да са налице права, притежавани от ищеца, респ. от дружеството „Ардастрой“ ООД, а след като не е установено вземането, обезпечено със записа на заповед, то не съществува и вземането за сумата по същия.

По отношение дадените от ищеца обяснения по реда на чл. 176 ГПК съдебният състав е отчел, че представляват твърдения и подлежат на пълно и главно доказване, освен когато съдържат признания за неизгодни за страната факти, какъвто е настоящият случай. Приел е, че доколкото самият ищец е посочил основанието за издаване на записа на заповед, именно в негова тежест е установяването му, а след като не е доказал наличието на вземане с произход „обезщетение“, за обезпечаване на което е издаденият на 24.08.2018г. запис на заповед, то неговата гаранционна функция не е възникнала.

Като неоснователни са преценени твърденията на жалбоподателя за допуснати съществени процесуални нарушения във връзка с разпределението на доказателствената тежест за подлежащите на установяване факти. Въззивният съд е посочил, че в конкретния случай нито в исковата молба, нито в допълнителната искова молба ищецът е навел каузално правоотношение, поради което за съда не е възникнало задължение да разпределя доказателствена тежест по отношение на този факт. Според него, такова отношение е въведено едва в обясненията на ищеца по реда на чл. 176 ГПК, които следва да се ценят като признание по смисъла на чл. 175 ГПК. Същевременно е отчел и факта, че въпреки наведеното от жалбоподателя оплакване във връзка с разпределението на доказателствената тежест, доказателствено искане по реда на чл. 266 ГПК не е било направено.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Два от въпросите (въпрос № 1 и въпрос № 4), касаещи предмета на делото и разпределението на доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл. 422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед – са поставени абстрактно и теоретично, без да са отнесени към конкретния казус, поради което същите не биха могли да изпълнят общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК – да са обуславящи за изхода на конкретното дело, по смисъла на разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По своето естество въпросите обективират несъгласие с изводите на въззивния съд по съществото на правния спор, правилността на които обаче е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му.

Настоящият състав намира, че останалите два въпроса също нямат характер на обусловили изхода на делото, тъй като не съответстват на мотивите на обжалвания акт. Въпросите са основани на твърдението на касатора, че искът е отхвърлен единствено защото ищецът не е доказал вземането по заявеното от него каузално правоотношение, каквото правоотношение същият изобщо не бил длъжен да посочва. От изложените от въззивния съд съображения обаче се установява, че още с отговора на исковата молба ответниците са направили възражение, че процесният запис на заповед е издаден поради съществували конкретни отношения между страните, макар между тях да не е налице правна обвързаност. Именно в отговор на тези възражения ищецът е изложил своето становище за отношенията си с ответниците по повод сумата, за която е издадена ценната книга. С оглед правомощията си на инстанция по съществото на спора, въззивният съд е извършил съответната преценка за това, твърденията на коя от страните са доказани и е формирал извод, че не е установено процесната сума да е дължима от ответниците.

Предвид констатацията за отсъствие на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, не подлежи на обсъждане наличието на предпоставките на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие със задължителната и казуална практика на касационната инстанция.

С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответниците по касация следва да бъдат присъдени разноски за настоящото производство в размер на сумата 2200 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане в брой е отразено в приложения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 06.04.2022 г.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 36 от 21.01.2022 г. по в. т. д. № 572/2021 г. на Пловдивски апелативен съд.

ОСЪЖДА Т. С. Е. от [населено място], [улица], вх. В, ет. 2, ап. 37 да заплати на „Д.“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], общ. Н., обл. Смолян и З. Й. Д. със същия адрес разноски за настоящото производство в размер на сумата 2200 (две хиляди и двеста) лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: