Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба, подадена от Е.К - директор на СУ “Св. Константин-К. Ф” – Пловдив и И.О - заместник-директор по учебната дейност в СУ “Св. Константин-К. Ф - Пловдив срещу решение №2516/04.12.2019 г., постановено по адм. д. № 603/2019 г. на Административен съд-Пловдив (АС-Пловдив).
Касационните жалбоподателки обжалват съдебното решение като твърдят, че е постановено в противоречие на материалноправните разпоредби, в нарушение на процесуалните правила и е необосновано - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Изрично навежда доводи за несъответствие между мотивите и диспозитива на решението със събраните по делото доказателства, необсъждането на възраженията на страните и представените по делото доказателства. Искат да бъде отменено обжалваното съдебно решение и да бъдат уважени жалбите им срещу решение № 53/24.01.2019 г. на Комисията за защита от дискриминация, петчленен разширен заседателен състав, по преписка № 295/2017 г. Подробни съображения в подкрепа на твърдените касационни основания и искания са изложени в касационната жалба. Претендират общо разноски.
Ответната страна Комисия за защита от дискриминация (КЗД/Комисията) изразява писмено становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на претендираните разноски.
Ответната страна И.Т като родител на Д. М., редовно призована за съдебно заседание, не се е явила и не е изразила становище по касационната жалба. Не претендира разноски.
Ответникът началникът на Регионално управление на образованието – Пловдив (РУО-Пловдив), редовно призован за съдебно заседание, не се е явил и не е изразил становище по касационната жалба. Не претендира разноски.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура заявява становище за основателност на касационната жалба.
Върховният административен съд, пето отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество основателна по следните съображения:
С обжалваното решение №2516/04.12.2019 г., постановено по адм. д. № 603/2019 г. на АС-Пловдив е отхвърлена жалбата на Е.К - директор на СУ “Св. Константин-К. Ф” – Пловдив и И.О - заместник-директор по учебната дейност в СУ “Св. Константин-К. Ф - Пловдив против Решение №53/24.01.2019 г. по преписка № 295/2017 г. на КЗД, петчленен разширен заседателен състав, с което е прието за установено, че И.О - заместник-директор по учебната част в СУ “Св. Константин-К. Ф”-Пловдив е извършила дискриминация по признак “лично положение” и по признак “увреждане”, съгласно ЗЗДискр (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ) (ЗЗДискр.) спрямо малолетното дете Д. М.; прието е прието за установено, че Е.К - директор в СУ “Св. Константин-К. Ф”-Пловдив е извършила дискриминация по признак “лично положение” и по признак “увреждане”, съгласно ЗЗДискр спрямо малолетното дете Д. М.; препоръчва се на основание чл. 47, т. 4 от ЗЗДискр. И.О – заместник директор по учебната част в СУ “Св. Константин-К. Ф”-Пловдив занапред да се въздържа от действия и изказвания, подобни на тези, които са предмет на подадената жалба, с цел недопускане наличието на обстоятелства, които биха могли да доведат до определена форма на дискриминация или съмнение за такава по отношение на децата с увреждане; препоръчва се на основание чл. 47, т. 4 от ЗЗДискр. Е.К -Директор в СУ “Св. Константин-К. Ф”-Пловдив да осъществява в по-голяма степен контрол, както и съдействие и подпомагане на учителите в изпълнение на функциите им, при зачитането правата на децата и в сътрудничество, взаимодействие и зачитане на правата на родителите при реализирането на образователно-възпитателните дейности.
Административният съд е приел, че обжалваното решение на КЗД е действителен акт, постановен от компетентен орган при спазване на администартивнопроизводствените правила и при напълно изяснена фактическа обстановка е спазен материалния закон. Съдът се е мотивирал, че приема за доказано от И.Т като родител на Д. М. чрез писмени и свидетелски показания наличие на твърдените от нея факти за извършен акт на дискриминация по признак „лично положение“ и по признак „увреждане“-обвързан със здравословното му състояние.
Така постановеното съдебно решение е валидно и допустимо, но неправилно.
В производството пред АС-Пловдив и КЗД като страна е конституирана И.Т като родител на Д. М., по чиято жалба е постановено решението на КЗД. Защитата от дискриминация включва и забрана за неравно третиране на лица, които поради това, че са свързани с лица, носители на защитим признак, са подложени на неравно третиране, но за да получат лична защита дискриминационните прояви следва да са лично към тях (Решение по дело С-303/06, S. Coleman, ECLI:EU:C:2008:415). В обстоятелствената част на решението на КЗД И.Т е възприемана именно като лице, което поради свързаност с дете със специални образователни потребности, се оплаква от дискриминация спрямо нея, но в диспозитива на административния акт е прието за установено, че е извършена дискриминация спрямо детето Д. М.. В диспозитива на решението на КЗД е посочено, че се препоръчва определено поведение на основание чл. 47, т. 4 от ЗЗДискр., която разпоредба предоставя правомощие на Комисията да издава задължителни предписания. При упражняване на правомощието по чл. 47, т. 6 от ЗЗДскр. издадените от КЗД не подлежат на съдебен контрол за разлика за разлика от тези по чл. 47, т. 4 от ЗЗДскр.
На практика АС-Пловдив въобще не е отбелязал това разминаване между мотивна и разпоредителна част на оспореното пред него решение на КЗД, както и между посочено правно основание и съдържание на акта. Съдът е конституирал страните по спора така, както са индивидуализирани в административната фаза на производството и е разгледал изцяло жалбата, с която е сезиран без да провери, кое е лицето, по чиято инициатива е образувано административното производство и в какаво негово качество е поискало защита от КЗД.Пстанционният съд е бил длъжен при условията на чл. 168, ал. 1 от АПК да констатира тези процесуални нарушения и само на това основание да отмени решението на КЗД, а не да се произнася по същество на спора при пълна неяснота относно страните по спора, фактическата обстановка и правното основание за издаване на част от административния акт, предопределящ и допустимостта на съдебния контрол и страните по него.
Възприетият от КЗД общ и неконкретен подход към разглеждане на жалбата и допълнението към нея, с които е сезирана, е мултиплициран и в обжалваното съдебно решение, от чийто мотиви не е ясно каква фактическа обстановка се приема за установена по спора. Съдът въобще не е посочил какви твърдения на И.Т приема за доказани и защо възлага на нея доказателствената тежест при наличие на правилото на чл. 9 от ЗЗДискр. Първата инстанция въобще не е разгледала възраженията на Е.К и И.О и ангажираните от тях доказателства са останали необсъдени.
В мотивите на съдебното решение липсва не само обсъждане на всички основанията, посочени от жалбоподателките, но и какъвто и да е собствен анализ на представените от страните доказателства и проверка на законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК.
Съгласно чл. 12 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК съдът преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, според чл. 235, ал. 2 ГПК съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като на основание чл. 172а, ал. 2 от АПК към решението си съдът излага мотиви, в които се посочват становищата на страните, фактите по делото и правните изводи на съда. Именно в мотивите на съдебното решение следва да бъдат изложени фактите и обстоятелствата, които съдът е приел за установени въз основа на преценката на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и по вътрешно убеждение. Съобразно приетите за установени обстоятелства съдът следва да квалифицира фактите и да направи съответните правни изводи, които също следва да бъдат изложени в мотивите на решението.
Обжалваното решение не отговаря на посочените процесуални изисквания за постановяването му. Допуснатите от АС-Пловдив процесуални нарушения, са съществени и настоящият съдебен състав споделя становището на представителя на Върховната административна прокуратура в тази част, че те съставляват самостоятелно касационно основание за отмяна на съдебното решение.
По изложените съображения касационната инстанция намира за основателно основното оплакване в касационната жалба за допуснато съществено процесуално нарушение, което в конкретния случай е особено съществено и се отразява върху обосноваността на правните изводи, респективно възможността на касационната инстанция да извърши проверка относно спазването на материалния закон, но не представляват пречка за констатиране изключително съществените нарушения и при конституирането на страните по спора, които не е възможно да бъдат отстранени при повторно разглеждане на делото от административен съд.
Единствено правилно първоинстанционният съд е приел за установено, че оспореното пред него решение на КЗД е издадено от компетентен орган в предвидената от закона форма, но като не е констатирал допуснатите съществени нарушения на административнопроизводствените правила в административното производство и неизясняване на фактическата обстановка от Комисията е постановил незаконосъобразно съдебно решение, което на основание чл. 221, ал. 2 от АПК подлежи на отмяна.
При извършената на основание чл. 218, ал. 2 от АПК служебно проверка на валидността и допустимостта на съдебното решение, настоящият съдебен състав намира, че то е валидно, но по изложените съображения за допуснати нарушения подлежи на отмяна, а вместо него следва да бъде постановено друго, с което да бъде отменено решението на КЗД като издадено при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и неизяснена фактическа обстановка, а делото да бъде върнато като преписка на Комисията за ново произнасяне. Изложените съображения следва да бъдат съобразявани като насоки по тълкуване на закона, за да бъдат събрани доказателства за всички относими факти, подлежащи на установяване от КЗД при новото разглеждане на спора.
По водене на делото от Е.К и И.О са направили общо разноски в размер на 360 лв., които с оглед изхода на спора и направеното искане имат право да им бъдат възстановени от бюджета на КЗД. Възражението за прекомерност на договореното и заплатено адвокатско възнаграждение е напълно формално и неоснователно като въобще не отчита неговия минимален размер (200 лв. за две съдебни инстанции за процесуално представителство и защита на две лица по дело с фактическа и правна сложност).
По изложените съображения, Върховният административен съд, пето отделение, РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 2516/04.12.2019 г., постановено по адм. д. № 603/2019 г. на Административен съд - Пловдив и вместо това постановява:
ОТМЕНЯ решение № 53/24.01.2019 г. по преписка № 295/2017 г. на Комисията за защита от дискриминация и
ВРЪЩА делото като преписка на Комисията за защита от дискриминация за ново произнасяне съобразно задължителните указания по тълкуване и прилагане на закона, изложени в настоящото решение.
ОСЪЖДА Комисията за защита от дискриминация, гр. С., бул. „Д. Ц“ № 35 да заплати на Е.К и И.О, съдебен адрес: гр. П., ул. Скайлер“ № 12, ет. 3, адв. Е.С общо сумата 360 (триста и шестдесет) лева разноски за двете съдебни инстанции.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.