Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „М.” София против решение № 1460 от 05.07.2013г. по гр. д.№ 428/2013г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 13.07.2012г. по гр. д.№ 5849/2011г. на СГС. С последното е отхвърлен иска, предявен от касатора да се признае за установено по отношение на Столична община, че ищеца е собственик на магазин със склад със застроена площ 68 кв. м., находящ се в [населено място],[жк] [улица] в УПИ „За трафопост и озеленяване”, имот 897 от кв. 5, ведно с прилежащ терен от 250 кв. м. от същия УПИ.

В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон при тълкуване на понятието „сграда”, построена преди влизане в сила на ЗУТ и на нормата на чл. 2, ал. 3 ЗОС в първоначалната й редакция, за допуснати нарушения на процесуалните правила защото заключението на вещото лице е кредитирано без да се съобразят другите доказателства, защото по възражението за давност се е произнесла само една инстанция и за необоснованост на решението.

В изложението по чл. 284, ал. 3 т. 1 от ГПК са формулирани следните въпроси. 1. при оценка заключението на вещото лице с оглед нормата на чл. 202 ГПК следва ли експертизата да бъде обсъдена наред с всички други доказателства по делото, като се прецени заключението съобразно неговата обоснованост, като се изложат мотиви от съда защо се възприема от него експертното заключение”, 2. кой съд е компетентен да се произнесе по искането за допълване на решението с произнасяне и по евентуално наведеното основание за правото на собственост ако първата инстанция е отказала да стори това за да не изменя постановеното решение, 3. ако е прехвърлено търговско предприятие по чл. 15 от ТЗ, но въпреки решението на ЮЛ да не се прехвърлят някои имоти, като част от имуществото, а това не е отразено в договора с предприятието, недвижимите имоти прехвърлени ли са, като се съобрази и това че те не са оценявани. По тези въпроси се твърди противоречие с конкретни решения, приложени към изложението.

Ответникът по касация Столична община оспорва жалбата и допускането до касация, тъй като първия въпрос няма отношение към изхода от спора, тълкуването на нормата на чл. 2, ал. 3 ЗОС е съобразено с установеното по делото и съдебната практика, според която тя не се прилага, когато обекта-кооперативна собственост не е сграда, а по последния въпрос, обжалваното решение е съобразено с цитираното от касатора решение.

Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:

Предявен е установителен иск за собственост от РПК”М.” срещу Столична община, основан на нормата на чл. 2, ал. 3 ЗОС в първоначалната му редакция и при условията а евентуалност – на придобивна давност.

По делото е установено, че ищецът РПК „М.” е образувана чрез отделяне от НПК „Н.” през 1987г. На отчетно –изборно събрание на ПК „Девети септември”, проведено на 20.02.1987 год., е взето решение дейността в кв. Г. и магазините на територията на същия квартал да бъдат безвъзмездно прехвърлени на РПК „М.”. С протокол от 01.04.1987 год. на РПК „М.” са предадени обектите от кв. Г., включително и процесния магазин със склад със застроена площ 68 кв. м., който е заприходен като основно средство на ищеца и се води от тогава в инвентарната книга. Отдаван е под наем от кооперацията след 1992г. Тя плаща данък за обекта по ЗМДТ. С решение № 9 от 14.08.2006г. е вписано в търговския регистър прехвърляне на търговско предприятие на РПК”М.” като съвкупност на права, задължения и фактически отношения на [фирма] с договор от 17.07.2006г. Назначените по делото две СТЕ установяват, че магазина е изграден на бетонова основа с плоскости и винкел, покрит с дървени плоскости и ламаринен покрив, закован на дървените греди. Склада е изграден само от ламарина и винкел. Магазинът е заснет в кадастралния план, изготвен към 1991г., но склада не е. При одобряване на този план през 1994г. и кадастралната карта, магазина е заснет, но заповедта за одобряването на кадастралната карта относно заснемането на сградата на магазина е отменена с влязло в сила решение № 1348/13.03.2012г. по адм. д.№ 2320/11г. на САдмС. Уригулираният поземлен имот, в който се намира магазина е отреден по плана от 1994г. „за трафопост и озеленяване”. Той е актуван за общински с АСчС № 467/02.11.1998г. на основание чл. 2, ал. 2 т. 2 ЗОС в първоначалната му редакция. На това основание общинска собственост стават застроените и незастроени имоти, придобити със средства на общината, и имотите, изградени с доброволен труд и парични, средства на населението, както и имотите, придобити чрез отчуждаване по реда на ЗОС. През 1996 г. е отстъпено от общината право на строеж на физически лица за пристройка към трафопоста с площ 18 кв. м. Кооперацията е поискала деактуване на терена през 2007г, като бъде обособен терен за обекта и на основание чл. 2, ал. 3 ЗОС, респективно пар. 27 ЗК, но искането не е уважено.

СГС е отхвърлил иска защото е приел, че с прехвърляне на търговското предприятие като съвкупност през 2006г. РПК дори да е притежавала правото на собственост върху процесния имот, се е разпоредила с него. Молбата на ищеца за допълване на решението, като съдът се произнесе и по евентуално предявеното основание придобивна давност е оставена без уважение поради това, че чрез допълване не може да се изменя решението.

Възивната инстанция е приела, че на основание чл. 2, ал. 3 ЗОС, ищецът не е придобил правото на собственост, защото магазина и склада зад него не представляват сграда, а временна постройка по смисъла на чл. 56 ЗУТ, или чл. 120 от ППЗТСУ отм., Разгледано е второто придобивно основание – давност и е прието, че до 1987г. ищцовата кооперация не е упражнявала фактическа власт върху магазина, а след това на основание чл. 86 ЗС не е могла да го придобие по давност защото е строен върху държавна земя. Започналата да тече придобивна давност на 01.06.1996г. е спряна с пар. 1 от ЗД на ЗС до 31.12.2014г., поради което кооперацията не е придобила магазина и прилежащия терен и на евентуално посоченото придобивно основание.

Първият поставен въпрос е: при оценка заключението на вещото лице от съда с оглед нормата на чл. 202 ГПК следва ли експертизата да бъде обсъдена наред с всички други доказателства по делото, следва ли то да се прецени съобразно неговата обоснованост и да се изложат мотиви защо се възприема експертното заключение. Той не обосновава допускане до касация, защото не кореспондира на мотивите на обжалваното решение и не определя крайния изход от спора. Изводът, че процесния магазин не съставлява сграда е мотивиран не само със заключенията на двете СТЕ, а и с останалите данни по делото. Действително решението по административния спор, в който не е участвал ищеца му е непротивопоставимо, но въз основа на това решение е отменено нанасянето в кадастралната карта, поради което съдът не може да се позове на нея за да мотивира различен фактически извод. Следва да се посочи че склада към магазина изобщо не е бил заснет. В този смисъл констатациите на експерта не са оспорени и оборени и изводът на съда е мотивиран, каквото е изискването на съдебната практика.. Затова по първият въпрос не се допуска касационно обжалване..

Следващият въпрос - кой съд е компетентен да се произнесе по искането за допълване на решението с произнасяне и по евентуално наведеното основание за правото на собственост ако първата инстанция е отказала да стори това за да не изменя постановеното решение, е поставен некоректно. Въззивната интанция се е произнесла с допълнтелно решение, но е оставила без уважение молбата за допълване. Действително тя не е разгледала евентуално наведеното основание – придобивна давност. С ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК т. 15 се прие, че въззивната инстанция може за първи път да се произнесе по евентуалния иск, по който не се е произнесла първата инстанция. В този смисъл решението не е в противоречие със задължителната съдена практика. Представеното решение № 37/22.02.1999г. по гр. д.№ 462/1998г. на 5 чл. състав на ВКС, на което се позовава касатора е постановено при действието на отменения ГПК преди постановяване на цитираната задължителна съдебна практика. Затова и по втория въпрос не следва да се допуска касационно обжалване.

Третият въпрос е: ако е прехвърлено търговско предприятие по чл. 15 от ТЗ, но въпреки решението на ЮЛ да не се прехвърлят някои имоти, като част от имуществото, а това не е отразено в договора с предприятието, недвижимите имоти прехвърлени ли са, като се съобрази и това че те не са оценявани. По делото е установено, че с договор от 17.07.2006г. е прехвърлено търговското предприятие на кооперацията като съвкупност от права, задължения и фактически отношения. Ако процесния имот е бил част от търговското предприятие на кооперацията, той е прехвърлен на трето лице. Не е вписано изключване на имущество от търговското предприятие, а не отразените вписвания не могат да се противопоставят на третите лица. Затова този въпрос е неотносим към крайния изход от спора и не е основание за допускане до касация.

По изложените съображения не се допуска касационно обжалване по поставените въпроси. Съобразно този резултат и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК на ответника следва да се присъди претендираното от него юрисконсулско възнаграждение в размер на 737 лв.

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА

касационно обжалване на въззивно решение № 1460 от 05.07.2013г. по гр. д.№ 428/2013г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба, подадена от РПК „М.” София

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: