Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по касационна жалба на С. А. С., чрез адв. Л. срещу решение № 5751/16.10.2017г. на Административен съд София град по адм. д. № 7074/2017г., с което съдът е отхвърлил жалбата му срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а от Закон за движение по пътищата № 2638/05.06.2017г., издадена от младши автоконтрольор във втора група, първи сектор в отдел „Пътна полиция“ при Столична дирекция на вътрешните работи /СДВР/. Релевира касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК – неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Съдът бил направил извод за компетентност на органа, издал заповедта, без да събере всички допустими доказателствени средства. Като неправилен приема извода на съда досежно ирелевантност на факта, касаещ правоспособността на С. А. С. като водач със съответната категория. Отрича да е налице хипотезата на чл. 171, т. 2а ЗДвП предвид факта, че А. е правоспособен водач, който притежава съответното свидетелство за управление на моторно превозно средство /СУМПС/. Същото му било временно отнето поради неплатени глоби, но веднага след заплащато им на 06.06.2017г. СУМПС било върнато на водача. В тази насока претендира и нарушаване на принципа на съразмерност по чл. 6 АПК. Наложената принудителна административна мярка /ПАМ/ не преследвала целите, визирани в чл. 22 от ЗАНН (ЗАКОН ЗА АДМИНИСТРАТИВНИТЕ НАРУШЕНИЯ И НАКАЗАНИЯ) /ЗАНН/. В съставения Акт за установяване на административно нарушение /АУАН/ неправилно нарушението било квалифицирано като такова по чл. 150а от Закон за движение по пътищата /ЗДвП/. Въз основа на така изложените възражения, обосновава извод за неправилност на решението на АССГ, което следвало да бъде отменено, а вместо него постановено друго, с което да се отмени оспорената Заповед за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а от Закон за движение по пътищата № 2638/05.06.2017г., издадена от младши автоконтрольор във втора група, първи сектор в отдел „Пътна полиция“ при Столична дирекция на вътрешните работи, като незаконосъобразна.
Ответникът, младши автоконтрольор към Столична дирекция на вътрешните работи, отдел „Пътна полиция“, не взема становище по касационната жалба.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
При извършена служебна проверка за допустимост на касационната жалба, съдебният състав приема, че същата е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес, срещу съдебен акт по чл. 208 АПК.
Предмет на контрол за законосъобразност пред АССГ е Заповед за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а от Закон за движение по пътищата № 2638/05.06.2017г., издадена от младши автоконтрольор във втора група, първи сектор в отдел „Пътна полиция“ при Столична дирекция на вътрешните работи. Със същата, на С. А. С., в качеството му на собственик на лек автомобил марка Ауди А6, рег. [рег. номер на МПС], е наложена принудителна административна мярка /ПАМ/ „прекратяване на регистрацията на пътното превозно средство“ за срок от шест месеца, на основание чл. 171, т. 2а ЗДвП, предвид констатираното на 05.06.2017г. нарушение по отношение на собственика С. А., състоящо се това, че на същата дата лицето е управлявало посоченото МПС, без да притежава съответното свидетелство за управление.
За да отхвърли жалбата срещу заповедта, съставът на АССГ въз основа на анализ на доказателствените средства, е мотивирал законосъобразност на същата на всички основания по чл. 146 АПК.
При извършена служебна проверка, на основание чл. 218, ал. 2 АПК, съдебният състав обосновава валидност и допустимост на обжалваното съдебно решение.
Касаторът не релевира възражения за допуснати съществени процесуални нарушения.
Предмет на спора пред касационната инстанция е правилното приложение на материалния закон от страна на АССГ и обосноваността на съдебния акт.
Страните не спорят, че на 05.06.2017г. С. А. С. е управлявал собствения си лек автомобил марка Ауди А6, рег. [рег. номер на МПС], като при проверка на пътя от автоконтрольор при СДВР, Отдел „ПП“ не представя СУМПС. След справка е установено, че СУМПС е отнето за неплатени глоби от септември 2016г. След заплащане на дължимите глоби на 06.06.2017г., СУМПС е върнато на водача С.. Същото е със срок на валидност до 21.12.2020г.
Спорът между страните касае приложението на материалния закон, като според касатора, процесната хипотеза не субсумира нормата на чл. 171, т. 2а ЗДвП в редакцията към датата на извършване на нарушението.
Касационната инстанция приема този извод на касатора за необоснован.
Отразената дата на нарушението, както в съставения АУАН – л. 19 по дело № 6633/2017г. на АССГ, така и в обжалваната заповед – л. 18 по същото дело, е 05.06.2017г. Към тази дата, относима и приложима редакция на чл. 171, т. 2а ЗДвП е тази, приета с ДВ, бр. 9 от 2017г., в сила от 26.01.2017г. Неправилно първоинстанционният съд се е позовал на друга редакция на нормата, без последното нарушение да се отразява върху законосъобразността на крайните му изводи от правна страна. Съгласно текста на относимата редакция на нормата, ПАМ „прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство“ се налага на собственик, който управлява МПС, без да притежава съответното свидетелство за управление. На първо място, нормата е императивна, като не предоставя на компетентния орган право на преценка, а последният действа изцяло в условията на обвързана компетентност. Фактът е от значение както във връзка с тълкуването на същата, така и във връзка с приложението на претендирания от касатора като приложим текст на чл. 6 АПК. За приложение на принципа за съразмерност по чл. 6 АПК, може да се говори само и единствено в хипотеза, в която органът действа при условията на оперативна самостоятелност – има право на преценка между две или повече законосъобразни възможности. В конкретната хипотеза органът няма право на такава преценка. При реализиране в действителността на фактите, представляващи основание за определяне на мярката, същият орган е длъжен да издаде акт, с който да наложи на собственика на автомобила предвидената в ЗДвП ПАМ, без на органа да е дадена възможност на преценка дали мярката да бъде наложена. Единствено размерът на мярката се определя от органа в условията на оперативна самостоятелност в рамките на предвидените граници от шест месеца до една година.
Страните спорят дали фактите, така както са реализирани, попадат в посочената хипотеза на нормата на чл. 171, т. 2а ЗДвП, предвид употребения от законодателя глагол „притежава“ СУМПС. Касаторът тълкува нормата във връзка с използвания глагол, като акцентира върху два факта: Първо, че е правоспособен водач, чието СУМПС не е с изтекъл срок на валидност; Второ: Че временното отнемане на СУМПС не попада в хипотезата на нормата. Касационната инстанция не споделя тези възражения на касатора. В действителност, разпоредбата на нормата в редакцията към датата на извършване на деянието не изброява изчерпателно хипотезите на „непритежаване“ на СУМПС, както това прави нормата в последната й редакция. Законодателната промяна обаче е продиктувана именно от необходимостта нормата да е ясна и недвусмисленно да посочва хипотезите, в които органът е длъжен да приложи мярката. За разлика от последната редакция на нормата, която изрично включва „временното отнемане“ на СУМПС поради неплащане на дължими глоби, като основание за прекратяване на регистрацията на МПС, редакцията на нормата към датата на извършване на деянието използва глагола „не притежава“ общо. Според касационния състав обаче, това не променя смисъла на нормата. Страните не спорят, че водачът е правоспособен, че му е издадено СУМПС със срок на валидност до 2020г. Временното му отнемане обаче поради неплатени глоби, на основание чл. 171, т. 1, б. „д“ ЗДвП се включва в хипотезата на нормата на чл. 171, т. 2а ЗДвП, като обосновава извод за „непритежаване“ на СУМПС към момента на проверката, когато се констатира управлението на собственото МПС без този удостоверителен документ. Според съдебния състав, идеята на законодателя е да не се допуска управление на МПС без посоченото свидетелство, като в хипотезата се включват и случаите, в които то е временно отнето от компетентните органи.
Горното обосновава извод за правилност на обжалваното съдебно решение. На л. 26 – 28 по делото са представени доказателства за компетентност на органа, издал заповедта за налагане на ПАМ, в каквато насока са правилните изводи на АССГ. В хода на процедурата по издаване на заповедта не са допуснати процесуални нарушения, които да обосновават извод за отмяна на същата на посоченото основание. Неоснователни са възраженията на касатора в частта досежно квалифицирането на нарушението в съставения АУАН като такова по чл. 150а ЗДвП. АУАН и квалификацията на нарушението, изписана в този акт, е от значение при преценка на законосъобразността Наказателното постановление, което евентуално би могло да се издаде въз основа на този АУАН.Оние за налагане на мярката по чл. 171, т. 2а ЗДвП е „непритежаването“ от страна на собственика на автомобила на СУМПС към момента на проверката и при управлението на същото.
Досежно възражението на касатора за спазване на целите по чл. 22 ЗАНН, касационният състав приема същото за неоснователно: Съгласно разпоредбата на чл. 142, ал. 1 АПК, материалната законосъобразност на акта се преценява към момента на неговото издаване. Към 05.06.2017г. – датата на издаване на обжалваната заповед, С. А. С. е управлявал МПС без да притежава СУМПС, тъй като същото му е било отнето поради неплащане на глоби. Констатираното нарушение е основание за налагане на мярката при условията на обвързана компетентност. Поставените от касатора въпроси, и твърдяните от него факти, касаещи заплащането на глобите на следващия ден и връщането на СУМПС два дни след това, са ирелевантни досежно законосъобразността на заповедта за налагане на ПАМ. Целта на мярката се определя към момента на налагането й. Релевираните последващи факти не се отразяват върху материалната законосъобразност на същата, нито обосновават извод за липса на преследваната от закона цел. Напротив, целта на мярката към 05.06.2017г. е била да предотврати С. А. да управлява МПС без СУМПС. Последното е върнато след като лицето е заплатило дължимите от него глоби.
Изложените новонастъпили факти не са такива по смисъла на чл 142, ал. 2 АПК, но могат да представляват основание за сезиране на органа с молба от С. А., съобразно която същият може да поиска органът да прекрати срока на наложената мярка. Отказът на органа да прекрати срока на действие на мярката, ще подлежи на самостоятелно основание на обжалване пред административните съдилища. Това, според касационната инстанция е така, предвид следните изводи от правна страна: ПАМ не е вид наказание, а вид мярка на държавна принуда, която в действителност, трябва да преследва целите по чл. 22 ЗАНН. В случая мярката е „прекратяване на регистрацията на МПС“ за срок от шест месеца. В действителност, това е минимално заложения от закона срок, поради което и касаторът не може да прави възражение за немотивираност на срока на мярката, или за несъответствие на определения срок с тежестта на нарушението /непропорционалност/. В ситуация обаче, в която са настъпили нови факти, и лицето се е снабдило по една или друга причина със СУМПС, продължаването на действието на ПАМ се явява без основание, като наложената ПАМ вече не е в състояние да осъществява своите цели. В тази насока, лицето, което търпи действието на ПАМ може да поиска от органа да го прекрати. В противен случай, действието на ПАМ след снабдяване на лицето със СУМПС, ще се отъждестви с вид наказание, тъй като лицето ще търпи негативни последици от мярката, без същата да изпълнява целите си по закон /превантивна, преустановителна или възстановителна/. При снабдяване на лицето със СУМПС явно мярката е постигнала целта си. Но настоящият съдебен състав няма правно основание нито да отмени акта за налагане на мярката, нито да прекрати действието на същата. От една страна това е така, тъй като предмет на делото е законосъобразността на акта, с който мярката се налага, а не законосъобразността на нейното действие след налагането й. От друга страна, законосъобразността на мярката и целите, които преследва се преценяват към момента на налагането й.
Предвид гореизложеното, като правилно, обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, настоящият състав на седмо отделение на Върховен административен съд РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 5751/16.10.2017г. на Административен съд София град по адм. д. № 7074/2017г. Решението е окончателно.