О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5125

гр.София, 11.11.2024г.

Върховният касационен съд на Р. Б. трето гражданско отделение, в закрито заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВАЧЛЕНОВЕ: МАЙЯ РУСЕВА

ДЖУЛИАНА ПЕТКОВАкато изслуша докладваното от съдия Петкова ч. гр. д.№ 3780/2024г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., чрез адв. И. Ю., срещу определение № 12689/14.08.2024г., постановено по ч. гр. д.№ 8901/24г. от състав на Софийски градски съд, с което е потвърдено определението на СРС с № 23942/10.06.2024г. за връщане на исковата молба и прекратяване на образуваното по нея производството по гр. д.№ 39381/23г. по описа на 50 ти състав на СРС.

Жалбоподателят иска отмяна на атакуваното определение като неправилно. Твърди, че подадената искова молба е абсолютно ясна, изпълнил е указанията на съда по редовността й, макар същите да са били „неоснователни, неконкретизирани и немотивирани“ и съдът не е имал основание да я върне. Като основание за касационно обжалване се сочи това на чл. 280, ал.2, предл.3то ГПК – очевидна неправилност, както и това на чл. 280,ал.1, т.1 ГПК по въпроса: „Длъжен ли е съдът, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК, да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така че да реши делото според точния смисъл на закона?“

Частната жалба е допустима, а по искането за допускане на касационно обжалване настоящият състав съобрази следното:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба, с която Е. М. е предявил срещу Прокуратурата на Р България иск за заплащане на сума в размер на 24 000 лева, ведно със законната лихва, като обезщетение за неимуществени вреди, търпени в периода 12.09.2022г.- 14.07.2023г. и причинени от противоправното поведение на ответника. Съгласно посоченото в исковата молба това противоправно поведение представлява становище, обективирано в писмен отговор от 12.09.2022г. по гр. д.№ 2206/22г., СРС, 169 състав, където е заявено следното:“… ноторно известно е, че съдът по време на съдебното следствие може да установи деяние, по което да признае подсъдимият за виновен, не е необходимо да има повдигнато обвинение от прокурор ….„ Ищецът е окачествил това становище като „незаконен акт на ответника“, който е в противоречие със забраната за осъждане по непредявено обвинение, въведена с цитирани разпоредби на ХОПЕС, ЕКЗПЧ, ДФЕС и др.

С разпореждане от 24.01.2024г. СРС е дал на ищеца, чрез назначения му процесуален представител – адв. Ю., указания по редовността на исковата молба, сред които и тези да конкретизира противоправното поведение на ответника и ако претендира вреди от нарушаване правото на ЕС да посочи поведение на ответника, което попада в приложното поле на правото на ЕС и своето право, което счита нарушено. С депозирана в изпълнение на указанията молба от 12.02.2024г. ищецът е отказал да конкретизира противоправното поведение на ответника, което е счел да е ясно от изложеното в исковата молба и е настоял, че предявеният иск е по чл. 2в ЗОДОВ, тъй като поведението на ответника е в противоречие с правото на ЕС и в нарушение на гарантираните от това право права на ищеца.

С определение от 10.06.2024г. първостепенният съд е приел, че исковата молба е останала нередовна, тъй като липсват фактически твърдения, които да бъдат подведени под хипотезата на чл. 2в ЗОДОВ и на основание чл. 130 ГПК я е върнал.

С обжалваното определение въззивният съд е споделил необходимостта от дадените указания с разпореждането от 24.01.2024г. и извода за нередовност на исковата молба, направен с първоинстанционното определение, като е приел, че обстоятелствената част на исковата молба е останала вътрешно противоречива, доколкото, от една страна, се е твърдяло, че поведението на Прокуратурата на Р България се изразява в даване на становище в отговор на искова молба т. е. съставлява мнение, но не се прави връзка между това мнение и заявените за обезвреда болки и страдания, а, от друга страна, като противоправно (в нарушение правото на ЕС ) и вредоносно се сочи поведение на Прокуратурата на Р България по непредотвратяване на осъждането на ищеца по непредявено обвинение, което не е проявено по делото, по което е депозирано въпросното мнение и което поведение е останало неконкретизирано.

Предвид така приетото от въззивната инстанция, настоящият състав намира, че липсва основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

„Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните. Такъв порок касаторът не сочи. Неправилността на определението той извежда с аргументи за незаконосъобразност на процесуалните действия на съда, които изискват техния анализ, а той е извън предмета на проверката за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал.2, предл.3-то ГПК.

Не е налице и основанието на чл. 280, ал.1, пред.1во ГПК. Съгласно дадените в ТР № 6/2017 от 15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС разрешения, правомощията на въззивната инстанция в производството по обжалване на решенията и в производството по обжалване на определенията, визирани от чл. 274, ал. 1 ГПК, са различни. Съдържанието на процесуалното правоотношение е регламентирано от императивни правни норми, за приложението на които съдът следи служебно в изпълнение на задължението си по чл. 5 ГПК и чл. 7, ал. 1 ГПК. Страните не могат да влияят на съдържанието на процесуалните права и задължения. Поради това те нямат и възможност чрез съдържанието на подадените от тях жалби да ограничават осъществяваната от функционално компетентната инстанция проверка при разрешаване на процесуален спор. Съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност.

Преценявайки редовността на исковата молба и мотивирайки крайния си извод, че тя е останала нередовна, въззивният съд се е съобразил изцяло с цитираните постановки на приложимото за случая ТР № 6/2017г. Несъгласието на ищеца с приетото с атакуваното определение, че е налице основанието на чл. 129, ал.2 ГПК за връщане на исковата молба, не е основание за допускане на касационно обжалване.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 12689/14.08.2024г., постановено по ч. гр. д.№ 8901/24г. от състав на Софийски градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: