Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение № 1584 от 18.07.2013г. по т. д. № 4596/2012г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение № 6571/ 12.10.2012г. по гр. д. № 7433/2011г. на Софийски градски съд, ГО,18 състав, с който е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422 ГПК от касатора срещу З. М. Л. – И. и Е. Е. И. иск за признаване за установено, че последните дължат на дружеството сумата от 26 000 лева по силата на запис на заповед от 05.11.2002г.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Иска се отмяната му и уважаване на исковете, ведно с присъждане на направените от касатора разноски.

Ответниците по жалбата, З. М. Л. – И. и Е. Е. И., считат, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол, а при евентуалност – се позовават и на неоснователност на жалбата. Искат присъждане на направените за настоящата инстанция разноски - заплатено адвокатско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на основание чл. 536, ал. 1 ТЗ вр. чл. 535, т. 1 и т. 7 ТЗ процесният запис на заповед, за установяване дължимостта на вземането по който са предявени от касатора по реда на чл. 422 ГПК субективно пасивно съединените искове, е недействителен, поради липсата на два от задължителните реквизити - посочване в текста на документа на израза „запис на заповед” и на подпис на издателя. Изложени са съображения, че въпреки наименованието „запис на заповед” в текста на документа е вписана единствено думата „запис”, като липсва пълният израз „запис на заповед”.

Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос, разрешен в противоречие с практиката на ВКС - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно: Когато документът е наименован запис на заповед, а в текста е употребен израза „на настоящия запис... или на негова заповед”, запазен ли е менителничният ефект?

Формулираният от жалбоподателя въпрос е значим за предмета на делото - установяване на дължимост на вземане по менителничен ефект. Отхвърлянето на положителните установителни искове по 422 ГПК, обаче, е обосновано от въззивния съд не само с липсата израза „запис на заповед” в текста на документа, но е мотивирано и с недействителност на записа на заповед, поради липсата на подпис на издателя. Доколкото, наред с поставения от касатора правен въпрос, изходът на делото е самостоятелно обусловен от друг решаващ по своя характер извод на съда, с оглед дадените разяснения в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. на ОГКТК на ВКС, касационният контрол във връзка с този въпрос не следва да бъде допуснат, тъй като разглеждането му не би се отразило на изхода на спора.

Независимо от горното, следва да се отбележи, че по отношение на въведения в изложението правен въпрос не е осъществено и поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Атакуваното въззивно решение е постановено в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС - т. 1 от Тълкувателно решение №1 / 28.12.2005г. по т. д. № 1/ 2004г. на ОСТК на ВКС, съгласно което, за да е редовен от външна страна записът на заповед, изразът „запис на заповед” трябва да е посочен не само в заглавието, но и в текста на документа. Изразът „запис на заповед”, като конкретно съчетание на думи, не се съдържа в текста на процесния документ и не е равнозначен на израза „на настоящия запис... или на негова заповед”. Даденото в представеното от жалбоподателя решение на ГК на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, друго тълкуване на чл. 536, т. 1 ТЗ, различно от посоченото в цитираното тълкувателно решение, не може да обуслови наличието на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като на основание чл. 130, ал. 2 ЗСВ, тълкувателното решение е задължителното и за съставите на ВКС.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице релевираните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

Предвид изхода на делото, на ответниците по жалбата следва да бъдат присъдени направените от тях разноски за настоящото производство в размер на 1250 лева - заплатено адвокатско възнаграждение.

Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА

касационно обжалване на решение № 1584 от 18.07.2013г. по т. д. № 4596/2012г. на Апелативен съд - София.

ОСЪЖДА

[фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], да заплати на З. М. Л. – И., ЕГН [ЕГН] и Е. Е. И., ЕГН [ЕГН], направени по делото разноски в размер общо на 1250 лева.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО

не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.