Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Постъпила е касационна жалба от В. Т. Г. чрез адв.К. К. срещу решение № 105 от 17.04.15г., постановено по в. т.дело № 27/15г. на Варненския апелативен съд.С него е отменено решение № 172 от 31.10.14г. по т. дело № 68/13г. на Добричкия окръжен съд и вместо него е постановено друго, с което е прието за установено, че В. Т. Г. и С. Н. Н. дължат солидарно на [фирма] по просрочена главница по договор за банков кредит Продукт „Бизнес револвираща линия-плюс”от 9.04.2008г. и анекси към него сумата от 178 496.14 лв, ведно със законната лихва върху нея, считано от 16.07.2012г. до окончателното й изплащане; договорна лихва за периода от 21.05.11г. до 11.07.12г. в размер на 20 193.50 лв и такси по договора за кредит в размер на 1 682.64 лв, за които суми е издадена заповед № 275 /17.07.12г. за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д.№ 2360/12г. на Добричкия районен съд.

Като основания за допустимост на касационното обжалване касаторът сочи визираните в чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК.Приложено е решение № 52 от 10.09.10г. по т. д.№ 63/09г. на ВКС,ІІ т. о.Формулирани са следните правни въпроси:1.Би ли могъл в случая анексът да бъде приравнен на споразумение, сключването на каквото изисква ЗЗД при встъпване в дълг; 2.Може ли по тълкувателен път от съдържанието на този анекс да се извлекат изявления и клаузи, придаващи му характера на споразумение; 3.Допустимо ли е в случая чрез тълкуване да се пренебрегва законовоопределената форма за постигане на съглашение за встъпване в дълг; 4.При встъпване в дълг, постигнато след съглашение между кредитора и третото встъпващо лице, не следва ли задължително да участва и длъжникът, в чиито дълг това лице встъпва и не се ли пренебрегва действителната воля на длъжника, за когото не е без значение кой встъпва като съдлъжник в задължението.

Ответниците по касационната жалба не са заявили становище.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК,приема за установено следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че между [фирма] [населено място] и [фирма] [населено място] е сключен договор за банков кредит за продукт „Бизнес револвираща линия – плюс” от 9.04.08г.,по силата на който банката е предоставила на дружеството кредит под формата на кредитна линия за сумата 160 000 лв за посрещане на краткосрочни оборотни нужди, за срок на погасяване – 240 месеца, считано от откриване на заемната сметка по кредита.С р.ІV ог договора страните са уговорили специални условия по кредита, от които е видно, че сумата по кредита ще се използва за рефинансиране на съществуващи задължения на ответниците по отпуснати им текущи банкови кредити – за С. Н. в П. АД и за С. Н. и В. Г.- в Банка [фирма].С анекс № 1/8.07.09г. страните са предоговорили кредита, като кредитополучателят се е съгласил за обезпечаване на всички вземания, произтичащи от договора да осигури в полза на банката сключването на договор за поръчителство с поръчител физическото лице С. Н.,който е и управител на дружеството – кредитополучател [фирма].Такъв договор е сключен на същата дата – 8.07.09г.По силата на сключен на 7.07.10г. анекс № 2 към договора за банков кредит, сключен между банката, дружеството - кредитополучател и ответницата В. Г.,в качеството й на встъпил на основание чл. 101 ЗЗД съдлъжник, страните са преоформили задълженията на съдлъжниците по реда и условията, залегнали в анекса.Съдът е приел за установено от представеното извлечение от счетоводните книги на ищеца по процесната кредитна сделка, че кредитополучателят [фирма] към 11.07.12г. няма извършени погасителни плащания по главницата от 178 496.14 лв и е в забава в плащането на 14 погасителни вноски по дължимата лихва, като от тях първата просрочена вноска е от 21.05.11г.Поради неизпълнението ищецът е отправил нотариални покани до длъжника, съдлъжника В. Г. и поръчителя С. Н.,с които на осн. чл. 25 б.”в” от договора за банков кредит е обявил кредита за предсрочно и изцяло изискуем, които са им връчени съгласно изискванията на ГПК.

Въззивният съд е обсъдил възражението на ответницата Г. за нищожност на сключения анекс № 2 поради неопределеност на предмета на договора и го е намерил за неоснователно.Изложени са съображения, че предметът на договора е определяем чрез параметрите по чл. 2 т. 1- т. 4 и определен впоследствие в погасителния план, неразделна част от същия анекс и договора за банков кредит.От съдебно-счетоводната експертиза съдът е приел, че непогасените задължения по договора за банков кредит ведно с анексите към него към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение са за: главница от 178 496.14 лв, договорни лихви за периода от 21.05.2008г.- 11.07.2012г. от 20 193.50 лв начислени такси и дължими застраховки от 1 682.64 лв. За тези суми по искане на ищеца от РС – Добрич са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист при условие на солидарност срещу кредитополучателя и двамата ответници.При тези данни въззивният съд е приел, че вземането по тях е съществуващо и установено по размер и е уважил предявения установителен иск.

Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.

Основанието по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение правен въпрос от значение за изхода по делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС;с тълкувателни решения на ОСГК на ВС,постановени при условията на чл. 86 ал. 2 ЗСВ отм. ;с тълкувателни решения на ОСГТК,на ОСГК,на ОСТК на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК.Поставените от жалбоподателката въпроси №№ 1-3, отнасящи се до формата на съглашението за встъпване в дълг по чл. 101 ЗЗД,не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.В решение № 504 от 26.07.10г. на ВКС по гр. дело № 420/09г. на ІV г. о.,постановено по реда на чл. 290 ГПК,е прието, че съглашението за встъпване в дълг не е сделка, за която е предвидена определена форма.Съгласувана между кредитор и трето лице или длъжник и трето лице воля за встъпване може да се установи не само от писмено съглашение за това, но и от други двустранни или едностранни документи и пр. доказателства, установяващи точния характер на съглашението.При спор за смисъла на договорна клауза, с която трето лице встъпва в дълг за определено вземане, действителната воля на страните следва да се преценява в контекста на целия договор.В разглеждания случай такава преценка е направена от въззивния съд, който е приел, че анекс № 2 обективира съгласието на ответницата да встъпи като съдлъжник.

Приложеното решение № 52 от 10.09.10г. по т. д.№ 63/09г. на ВКС,ТК,ІІ отд. не е относимо, тъй като въпросът, по който е допуснато касационното обжалване /следва ли страните по договор за поръчителство да посочат размера на обезпечения дълг, когато обезпечението е поето преди сключване на главната сделка/ не се поставя от жалбоподателката в настоящото производство, която има качеството на съдлъжник.

Въпросът: При встъпване в дълг, постигнато след съглашение между кредитора и третото встъпващо лице, не следва ли задължително да участва и длъжникът, в чийто дълг това лице встъпва и не се ли пренебрегва действителната воля на длъжника, за когото не е без значение кой встъпва като съдлъжник в задължението, не е разрешаван от въззивния съд.Анекс № 2, с който В. Г. е встъпила като съдлъжник в задълженията на кредитополучателя, произтичащи от договора за кредит и анексите към него, е подписан от представител на банката, от кредитополучателя, поръчителя и съдлъжника, т.е. въпросът не е от значение за изхода на спора доколкото длъжникът е участвал в съглашението по чл. 101 ЗЗД.

Не са налице и основанията по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството или обществените условия промени.Настоящата хипотези не е такава.Както бе посочено по-горе по релевантните за спора въпроси има съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд.

Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІV г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 105 от 17.04.15г., постановено по в. т.дело № 27/15г. на Варненския апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.