Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Съксес - 04” ЕООД със седалище в [населено място] - чрез адв. М. Т. от САК, срещу решение № 2626 от 27.11.2019 г., постановено по в. т. д. № 4539/2019 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение от 31.05.2019 г. по т. д. № 2199/2018 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от „Съксес - 04” ЕООД против Агенция по заетостта искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумите 27 600 лв. - задължение по споразумение от 05.01.2010 г. по чл. 7, ал. 7 ПМС № 251/21.10.2009 г. за стойността на 23 бр. ваучери за обучение по оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”, Схема „Аз мога повече” по специалност „Външни ВиК мрежи”, код 5820502, проведено през периода 19.02.2013 г. - 21.06.2013 г., и 14 013.10 лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 18.10.2013 г. - 18.10.2018 г., и е осъдено „Съксес - 04” ЕООД да заплати на Агенция по заетостта юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК.

В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК и се иска неговата отмяна с произтичащите от това последици - уважаване на предявените искове и присъждане на разноски. Касаторът поддържа, че въззивният съд се е отклонил от критериите на чл. 20 ЗЗД и е тълкувал неправилно уговорките в споразумението от 05.01.2010 г., без да съобрази кореспонденцията между страните, разкриваща действителната им воля за дължимост на претендираното вземане. Излага доводи, че съдът не е отчел прекъсването на давността чрез извънсъдебно признание, направено с изпратени от ответника писма, в които се съдържа информация за предприети проверки, препятстващи плащането на дължимите суми в предвидения за това срок, както и промяната в срока за плащане съобразно чл. 303а, ал. 3 ТЗ.Пва се на нарушения на съдопроизводствените правила при попълване на делото с относими към спора доказателства и изясняване на делото от фактическа страна като твърди, че при осъществяване на правомощията си в тази насока въззивният съд се е отклонил от задължителната практика на ВКС.Рира и доводи, че решението е необосновано поради нелогичните и противоречиви изводи на въззивния съд, че за ответника е съществувало право да задържи плащането на дължимата сума във връзка с извършваните проверки на изпълнението и едновременно с това, че „падежът е изискуем по време на тези проверки”.

С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което касаторът се е позовал на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, посочвайки като значими за изхода на делото следните въпроси: „1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните; 2. Задължението за плащане става ли изискуемо, след като текат проверки от Държавна институция, и от кой момент става изискуемо; 3. Длъжен ли е въззивният съд да се съобрази с практиката на ВКС; 4. Длъжен ли е въззивният съд при установяване на предпоставки за извършено престъпление да спре делото и да сигнализира прокуратурата; 5. Длъжен ли е въззивния съд да се произнесе съгласно Регламентите на Европейския съюз за забавени плащания; 6. Следва ли при непредставяне на доказателства от ответната страна при извършени проверки (* въпросът е недовършен); 7. След изтичане срока за плащане по договор за изработка оспорването на извършената работа поради заявени недостатъци на престирания резултат - предмет на изработката, удължава ли срока на падежа за плащане на вземането; 8. Признанието на дълга от длъжника под условие, длъжен ли е съдът да го обсъди с оглед на всички доказателства по делото; При сбъдване или при недостоверност на това условие дълга става ли изискуем и признат съгласно чл. 116 ЗЗД; 9. Страните по договор за изработка имат ли право да договарят клаузи, въз основа на които при възражения от поръчващия да се извършват допълнителни проверки на изработеното и да се спира плащането до завършване на тези проверки в неуточнено приемлив срок по договора; 10 През периода на проверките работата счита ли се приета и отлага ли се падежът за плащане по договора до изтичане на законовоустановените срокове; 11. Ако падежът на задължението при договор за изработка вече е настъпил, допустимо ли е отстрочване от длъжника чрез изявления за спиране на плащането, основани на възражения за недостатъци; При спряно плащане без указан срок какъв е срока за вземането”. В изложението са възпроизведени дословно и всички оплаквания от касационната жалба за неправилност на обжалваното решение, в т. ч. поради допуснато от въззивния съд отклонение от задължителната практика на ВКС „при решаване на значимия за изхода на делото материалноправен въпрос за предпоставките и обема на тълкуване на сключеното между страните споразумение, последващите два анекса и кореспонденцията, осъществена между тях с представени по делото писма от двете страни, съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД” и „при решаване на значимия за изхода на делото приет за обуславящ въпрос за задължението на съда по чл. 7 и чл. 10 ГПК да съдейства на страните за изясняване на делото и за установяване на фактите, които са от значение за решаването му”.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозиран отговор от ответника по касация Агенция по заетостта със седалище в [населено място] - чрез юрк. Е. М., в който е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от „Съксес - 04” ЕООД против Агенция по заетостта искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумите 27 600 лв. и 14 013.10 лв., Софийски апелативен съд е достигнал до аналогичен на направения от първоинстанционния съд краен извод - че претендираното с главния иск вземане е погасено по давност, което води до неоснователност и на акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Въззивният съд е съобразил, че с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК не е оспорена възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка по спора, с оглед на което е приел за доказано, че за ищеца - жалбоподател, в качеството му на доставчик на обучение по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”, е възникнало вземане към ответника за сумата 27 600 лв., представляваща стойност на 23 бр. ваучери за обучение, проведено в периода 19.02.2013 г. - 21.06.2013 г. Отношенията между страните по повод на претендираната с иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД сума са възникнали от споразумение, сключено на 05.01.2010 г. на основание чл. 7, ал. 7 ПМС № 251/21.10.2009 г., което е изменено с анекси от 29.07.2011 г. и 02.04.2013 г.

Изхождайки от съдържанието на въззивната жалба и на отговора, въззивният съд е преценил като спорен във въззивното производство единствено въпросът дали вземането за сумата 27 600 лв. е погасено по давност. Предвид естеството на вземането - възнаграждение за проведено обучение, съдът е приел за приложима общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД. За да определи падежа на вземането, от който е започнала да тече петгодишната погасителна давност, въззивният съд е съобразил постигнатите от страните уговорки относно момента, в който ответникът е следвало да плати на ищеца стойността на ваучерите за проведено обучение. Според първоначалната редакция на споразумението от 05.01.2010 г. - чл. 4, ал. 1, т. 1, възложителят е следвало да плати дължимата сума в 30-дневен срок от подаване на искането за плащане, а с последващи анекси от 29.07.2011 г. и от 02.04.2013 г. този срок е увеличен на 60 дни от подаване на искането. След като е констатирал, че искането на ищеца за изплащане на сумата 27 600 лв. е постъпило при ответника на 25.07.2013 г., въззивният съд е направил извод, че 60-дневният срок е изтекъл на 23.09.2013 г., когато вземането е станало изискуемо и е започнала да тече петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД.

За неоснователен въззивният съд е счел довода на ищеца, че срокът за плащане е продължен и падежът на вземането е отсрочен на основание чл. 3, т. 6.3 от подписания на 02.04.2013 г. анекс чрез определяне на нов срок за проверка и за плащане, извършено от ответника с писмо № 7705/7768/20.02.2014 г. и писмо № 2.1.14/298/08.04.2014 г. Въззивният съд е установил, че за разлика от първия анекс с дата 29.07.2011 г., с който е изменен чл. 3 от споразумението от 05.01.2010 г. като е добавен текст „Възложителят има право при постъпило искане за плащане от доставчика на обучение да изисква допълнителни документи и разяснения, когато са констатирани несъответствия в представената документация от страна на доставчика на обучение. Срокът по чл. 4, ал. 1, т. 1 от раздел ІV спира да тече от момента на изпращане на писмено уведомление от страна на възложителя до момента на представяне на изисканите документи и/или разяснения от страна на изпълнителя”, с втория анекс от 02.04.2013 г. съответната клауза от споразумението е изменена в следния смисъл: „Възложителят има право да спира постъпило искане за плащане от доставчика на обучение, за който е постъпила информация от външни източници - органи на съдебната и изпълнителната власт, социални партньори, обучавани лица и др., както следва: 6.1. При образуване на досъдебно и съдебно производство; 6.2. При изискана информация от МВР и Прокуратурата; 6.3. При постъпили сигнали и жалби за некачествено провеждани обучения; 6.4. При извършени проверки от УО на ОП РЧР на МТСП, Инспектората на МТСП, Договарящият орган и конкретният бенефициент, ИА ГИТ, НАП и др.”. След като е сравнил редакциите на двата анекса, съдът е направил извод, че по-късният анекс не предвижда основание за отсрочване на падежа на задължението за плащане по чл. 4, ал. 1, т. 1 от споразумението, идентично на възприетото в първоначалния анекс, а урежда единствено възможност за възложителя да задържи плащането на дължимата в полза на доставчика на обучение сума с оглед на обстоятелствата по т. 6, което обаче не влияе върху изискуемостта на вземането и в случай, че същото действително се дължи, влече отговорност за заплащане на лихви за забава от падежа по чл. 4, ал. 1, т. 1. Като аргумент в подкрепа на извода, че уговорената в анекса от 02.04.2013 г. възможност за спиране на постъпило искане за плащане не променя падежа на вземането съдът е изтъкнал и липсата на указание в текста на анекса до кой момент действа спирането, без каквото указание не може да се определи евентуалния нов падеж. По съображения, че в хода на делото нито една от страните не е твърдяла и доказала осъществяването на обстоятелства от кръга на визираните в т. 6 от анекса с дата 02.04.2013 г. и уведомяване за тях в рамките на срока по чл. 4, ал. 1, т. 1 от споразумението, въззивният съд е възприел становището на първоинстанционния съд, че не се е осъществила нито една от хипотезите, с които страните са обвързали възможността за спиране на заявено от ищеца искане за плащане.

Като неоснователен въззивният съд е преценил и довода на ищеца за прекъсване на давността на основание чл. 116, б.”а” ЗЗД с извършено от ответника признание на вземането. Твърдението, че първото признание е направено с писмо № 2.1.14/298/08.04.2014 г., е счетено за недоказано с мотив, че писмото не изхожда от представител на ответната агенция, а от служител на друго учреждение - МТСП. Относно второто писмо с № 7705/7768/20.02.2014 г., с което ищецът се е домогвал да докаже твърдяното признание, е прието, че макар да изхожда от законния представител на Агенция по заетостта, писмото не обективира признание на вземането, заявено за плащане с отправеното от ищеца искане № 9 от 25.07.2013 г. От текста на писмото е направен извод, че с него ответникът е оспорил вземането като се е позовал на неизпълнение на споразумението от 05.01.2010 г.

В заключение, след като е възприел за начален момент на давностния срок датата 23.09.2013 г. и е отрекъл до неговото изтичане на 23.09.2018 г. да са осъществени обстоятелства, водещи до прекъсване на давността, Софийски апелативен съд е направил решаващия извод, че претендираното с иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вземане е погасено по давност преди завеждане на делото на 18.10.2018 г., което е довело до погасяване и на акцесорното вземане по чл. 86, ал. 1 ЗЗД - чл. 119 ЗЗД, и е потвърдил решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на исковете.

По допускане на касационното обжалване:

Според разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се допуска по включен в предмета на спора правен въпрос, чието разрешаване е обусловило решаващите правни изводи на въззивния съд и по отношение на който са осъществени някоя от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Посочването на значимия за конкретното дело правен въпрос е задължение на касатора, който следва да обоснове и специфичните за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК предпоставки.

От формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК множество въпроси нито един не удовлетворява изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК за правен въпрос, по повод на който е възможно да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд е обсъдил всички твърдения и възражения на страните, въведени с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, и е изложил подробни мотиви по повод на тях. Решаващият извод на съда, че спорното вземане е погасено по давност, е обусловен от преценка на уговорките между страните относно срока за плащане на дължимите суми по споразумението от 05.01.2010 г., с изтичането на който е поставено началото на давностния срок по чл. 110 ЗЗД. От доказателствата по делото съдът не е установил уговореният срок за плащане да е продължаван по общо съгласие на страните, респ. падежът да е отсрочван/отлаган по някакви причини (въпроси № 7, № 10 и № 11), и е приел за недоказано твърдението на ищеца - сега касатор, че ответникът е признал извънсъдебно вземането, от което е последвало прекъсване на давността (въпрос № 8). При разрешаване на спора въззивният съд не е констатирал „предпоставки за извършено престъпление“, налагащи спиране на делото (въпрос № 4), не се е произнасял по въпроси, попадащи в приложното поле на „регламентите на Европейския съюз за забавени плащания“ (въпрос № 5), и не е достигал до изводи за непълнота на фактическия и доказателствен материал по делото. Поставените в изложението въпроси са хипотетични, не кореспондират с мотивите към обжалваното решение и нямат значение за формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд, поради което не могат да послужат като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Доводите в изложението за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон при тълкуване на сключеното между страните споразумение и за нарушения на съдопроизводствените правила по чл. 7 и чл. 10 ГПК при изясняване на спора от фактическа и правна страна са относими към правилността на въззивното решение и не подлежат на обсъждане в стадия на производството по чл. 288 ГПК.

Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване е отсъствието на доказани и обосновани допълнителни предпоставки, специфични за поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касаторът се е позовал на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с въпросите от № 1 до № 8, но не е посочил относима практика на ВКС, в противоречие с която счита, че е разрешен всеки от поставените въпроси. За въпросите по т. 9 - т. 11 достъпът до касационно обжалване е обвързан с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да са изложени съображения за необходимост от създаване на съдебна практика по приложението на неясни, неточни или непълни законови разпоредби от значение за конкретния правен спор или от промяна на неправилна съдебна практика, относима към спора (т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

По изложените съображения решението по в. т. д. № 4539/2019 г. на Софийски апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване.

Разноски и/или юрисконсултско възнаграждение за производството по чл. 288 ГПК не са претендирани от ответника по касация и не следва да се присъждат

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2626 от 27.11.2019 г., постановено по в. т. д. № 4539/2019 г. на Софийски апелативен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: