Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на В. П. М. от [населено място] подадена от пълномощника й – адв. К. М. против решение №272 от 16.02.2015 г. по гр. д. № 3871/2014 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение от 09.07.2014г. по гр. д. 2680/13г. на СГС, в частта му, с която е отхвърлен предявения от В. М. против З. [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 226 КЗ отм. за разликата над 50 000лв. до пълният предявен размер от 100 000лв., както и в частта, с която е отменено същото решение по предявения иск за разликата над 40 000лв. до присъдените 50 000лв. и в същата част по същество иска е отхвърлен и в частта за разноските.

Ответникът по касация - З. [фирма], [населено място] е на становище, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК и въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.

С представеното, изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът М., чрез пълномощника си, е поддържала, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, чийто текст е възпроизвела. Поставила е въпроса – „ Кой е правнорелевантния момент за определяне размера на обезщетението - момента на деликта или момента на постановяване на съдебния акт”. Според страната САС разрешил този въпрос в противоречие с ППВС №4/68г. и задължителната съдебна практика – изброени решения на ВКС, съгласно които според страната, размера на обезщетението се определял към момента на постановяване на решението. Поставен е въпросът „Задължителен критерий ли е за определяне на конкретния размер на обезщетението икономическите условия в страната, чийто „ ориентир” се явяват нормативно определените в чл. 266 от КЗ и пар. 27 ПР КЗ минимални застрахователни суми по задължителна застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите”. Според касатора този въпрос бил решен в противоречие с ППВС №4/68г. – т. 11 и задължителна съдебна практика, която обаче не е сочена. Свързан с предния въпрос е и третия поставен въпрос – „ Трябва ли определянето на конкретния размер на обезщетението да се съобрази с нормативно определените в чл. 266 от КЗ и пар. 27 ПР КЗ минимални застрахователни суми по задължителна застраховка „ гражданска отговорност” на автомобилистите”. По този въпрос също е сочено противоречие с ППВС №4/68г. Поддържано е в същата връзка, че според задължителната съдебна практика на ВКС при определяне размера на обезщетението критерий са и икономическите условия в страната, чийто ориентир се явяват нормативно определените в чл. 266 от КЗ и пар. 27 ПРКЗ минимални застрахователни суми по задължителна застраховка „ гражданска отговорност” на автомобилистите. Изброени са съдебни актове на ВКС, обективиращи, според касатора тази практика. Във връзка с горното е поставен и четвъртия въпрос съдържащ няколко поддточки, обобщено формулирано – „ Може ли съдебното решение да се крепи на предположения и/ или обстоятелства за които не са събирани доказателства..”Страната е уточнила въпроса с оглед мотивите на съда относно приетото, че предположението за скорошна кончина на пострадалата било релевантно обстоятелство за определяне размера на обезщетението при деликт. Като пети въпрос е поставен въпроса – „ Трябва ли да бъде изслушан свидетел от въззивния съд, ако първоинстанционния съд е отказал да го допусне при условията на чл. 158, ал. 2 от ГПК, а впоследствие въззивният съд е приел, че страната не е доказала спорния факт, установим само със свидетелски показания”.Страната е развила оплаквания, че е поискала двама свидетели за установяването на интензитета на претърпяните болки и страдания от ищцата но и бил допуснат само един свидетел. Това влизало в противоречие с ППВС №6/68г. т.7 и с практика на ВКС, според която съдът може да допусне само някои от поисканите от страната свидетели, но трябва да допусне и останалите, ако призованите не установяват спорния факт. Изброени са две решения на въззивния съд. Други доводи не са развити

По поставените първи, втори, трети и пети въпроси касаторите не обосновават довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Така формулирани, изброените въпроси, дори и да бъдат приети за релевантни въпреки, че по някои от тях не е обоснована връзката им с решаващите изводи на съда, установяват само общото основание за допускане на касационно обжалване.

Касаторът М. е поддържала, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.Това основание, предполага обосноваване, че съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен конкретно поставен въпрос, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно ВС/ подробно изброени актовете, попадащи в тази хипотеза с т. 2 ТРОСГТК на ВКС на РБ № 1 /2009г. / и неговото разрешение е в противоречие с възприетото по посочени от касаторите конкретни актове и излагане на доводи, свързани с наличие на такова противоречие. В случая, с оглед приложеното изложение, страната по първият въпрос е сочила противоречие с ППВС №4/68г. и две решения на ВКС,ІV г. о., с които, обаче поставения въпрос не е бил разрешен, тъй като ППВС №4/68г. не третира въпрос свързан с момента, към който следва да се преценява размера на обезщетението, а приложените две решения на ВКС, третират различно увреждане – такова свързано с трудов травматизъм по чл. 200 КТ, увреждане действително обсъждано с цитираното ППВС, но неотносимо към разглеждания случай, който касае непозволено увреждане от ПТП. Вторият въпрос е релевантен, тъй като съдът е посочил, че при определяне на обезщетението е съобразил икономическите условия в страната, по него обаче страната не обосновава допълнителен критерий, тъй като същият не е разглеждан с цитираното ППВС №4/68г. Третият поставен въпрос е сходен с предния, като съдът не се е отклонил от сочената практика, тъй като е съобразил именно икономическите условия, а минималните застрахователни суми по задължителната застраховка ГО са определени от тези актове единствено като ориентировъчен критерий, не като задължително условие за преценката на съда при определяне на справедливото застрахователно обезщетение.Те могат да бъдат отчетени и да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретното увреждане, тъй като на обезщетяване подлежи конкретната неимуществена вреда, чийто стойностен адекват определя съдът по справедливост. В този смисъл е и решение №95/ 24.10.2012г. по т.. №916/11г. на ВКС, І т. о., постановено по чл. 290 ГПК, с което е третиран именно въпросът релевантни ли са за критерия по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане по Наредба № 18/97г. Въпросът, свързан с оплакването, че е налице определено от страната процесуално нарушение, съставлява всъщност оплакване за неправилност на акта, доколкото е мотивирано с твърдението, че съдът е следвало да допусне гласни доказателства, каквито първостепенния съд е допуснал, но да извърши преценка за тяхната недостатъчност, с оглед удовлетворяване цялото искане на касатора т. е. да бъде извършена преценка за размер различен от определения на обезщетението за неимуществени вреди. Съдът, обаче, не е мотивирал с недоказаност отхвърлената част от иска, тъй като е изложил мотиви, с оглед обстоятелства, считани от него за установени. Още повече, че страната не обосновава такъв извод съобразно поставения правен въпрос, а го поставя с оглед оплакванията си за неправилност на акта. Направените доводи за неправилност на изводите на съда във връзка с въпросите за допуснати от него процесуални нарушения и тяхната квалификация като такива е неотносимо към производството по чл. 288 ГПК, а се разглежда само ако бъде допуснато касационно обжалване на акта.

Поставеният четвърти въпрос, с мотивираните от касатора подточки, обобщен с оглед обоснованите и формулирани подвъпроси – за приложение принципа на справедливост, във връзка с критериите при определяне на конкретен размер обезщетение по чл. 52 ЗЗД за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя по чл. 226, ал. 1 КЗ е релевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК т. е. налице е общото основание за допускане на решението в разглежданата част до касационно обжалване. Основателни са и доводите за наличие на противоречие между даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл. 52 ЗЗД и соченото от страната ППВС №4/68г., според която справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД предполага намиране от страна на съда на точния паричен еквивалент на болките страданията, емоционалните, физическите и психически сътресения нанесени на пострадалото лице.В случая САС не е съобразил релевантните съгласно цитираната задължителна практика конкретни обективно съществуващи факти - високия интензитет на търпяните болки и страдания, с оглед загубата на родител, независимо от възрастта, лишаване от близък човек, от морална опора, а вместо това е съобразил ирелевантни за обезщетението обстоятелства като съпоставяне на възрастта на починалата и ищцата и извода, че ищцата следва да има разбиране за смъртта на близкия си човек в обозрим период, с оглед средната продължителност на живота на РБ, това че пострадалата имала други заболявания, това, че тъй като М. имала други братя и сестри „ не била сама в мъката си” и т. н. Тези мотиви довели до определеното от въззивният съд обезщетение, водят до извод, че е вложено различно от съдържащото се в задължителната практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД разбиране за „ справедливост”, като критерий, по който следва да бъде определен необходимия за възмездяване причинените на ищцата по спора – сега касатор – вреди, изразени в стойностния им адекват.Или, след като в случая е дадено различно спрямо даденото в т. 11 на ППВС №4/68г. тълкуване на нормата, то е налице поддържаното от страната противоречие, от което следва, че решението в обжалваната част следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

С оглед изложеното, налице са предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване в атакуваната част. На основание чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК, касатора М. е освободена от заплащането на държавна такса.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение №272 от 16.02.2015 г. по гр. д. № 3871/2014 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение от 09.07.2014г. по гр. д. 2680/13г. на СГС, в частта му, с която е отхвърлен предявения от В. М. против З. [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 226 КЗ отм. за разликата над 50000лв. до пълният предявен размер от 100 000лв., както и в частта, с която е отменено същото решение по предявения иск за разликата над 40000лв. до присъдените 50000лв. и в същата част по същество иска е отхвърлен и в частта за разноските.

Делото да се докладва за насрочване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: