О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 612

гр. София, 10.02.2026 год.

Върховен касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РАДОСТ БОШНАКОВА

като изслуша докладваното от съдия Р. Б. гр. дело № 4836 по описа на съда за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. Л. Т., Л. Л. Т. и С. Л. Т., против решение № 4367 от 18.07.2024 г. по в. гр. д. 9850/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение на Софийски районен съд с уважен иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР.

Касаторите поддържат, че обжалваното решение е недопустимо поради липса на правен интерес от иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР и неправилно като постановен в нарушение на процесуалните правила и материалния закон. Претендират разноски.

Обосновават искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК със специалната предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, при формулиране на въпроса следва ли ищецът да доказва правния си интерес от предявяване на иска и налице ли е правен интерес, когато ищецът се мотивира с невъзможност от провеждане на процедура пред административния орган или пред административния съд, или при всички случаи следва да са изложени фактически твърдения за оспорване на правото от страна на ответника, респективно – неоснователно претендиране на права. Излага доводи, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. дело № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, решение № 83 от 23.06.2015 г. по т. д. № 1940/2014 г. на ВКС, II т. о., и решение № 57 от 02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на ВКС, III г. о.

Ответниците по касационната жалба З. З. К. и М. З. К. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са подали отговор, в който излагат правни съображения за липса на твърдяното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на изложените в жалбата касационни основания. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като извърши преценка на наведените предпоставки за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение по гр. дело № 24190/2021 г. на СРС, с което е уважен иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР за признаване по отношение на Н. Т., Л. Т. и С. Т. (ответници и сега касатори), че З. К. и М. К. (ищци) са собственици на дворно място, представляващо парцел (УПИ) * – * в кв. 77 по плана на [населено място] от 1986 г., идентифициран в скица-проект от 26.05.2020 г. на СГКК - София с проектен идентификатор *** и проектна площ от 616 кв. м, за който е налице грешка в кадастралната карта, изразяваща се в ненанасянето му като самостоятелен имот в кадастралната карта, означен като УПИ * - * по комбинирана скица в приложение № 4 от заключение на съдебно-техническа експертиза на л. 89 от делото, неразделна част от решението, и неправилното му заснемане като част от имот с идентификатор ***.

За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ищците З. К. и М. К. са наследници по закон В. К., починала на 29.11.2020 г., която с договор за продажба по нотариален акт № 95 от 23.12.1991 г. е закупила от Р. Т. дворно място с площ от 545 кв. м, представляващо парцел * от имот пл. № * в кв. 77 по плана на [населено място], при съседи: Л. Т., Г. Т., Я. Т. и улица, като на 07.05.1992 г. за имота е издаден и протокол за линия за строеж на ограда. Посочено е, че продавачът Р. Т. с НА № 196 от 06.09.1974 г. е признат за собственик по давност на 1/2 идеална част от дворно място (без жилищна сграда), цялото от 1090 кв. м и съставляващо частта от имот пл. № *, включена като основа на парцел * в кв. 77 по плана на [населено място]. Въз основа на одобрена от съда спогодба по протокол от открито съдебно заседание на 28.01.1999 г. по гр. дело № 2209/1990 г. на СРС е извършена делба на дворното място, като Р. Т. е получил в дял дворно място с площ от 545 кв. м, представляващо парцел * от имот * в кв. 77 по плана на [населено място], а Л. Т. – дворно място с площ от 545 кв. м (без построената в него сграда), представляващо парцел * от имот * в кв. 77 по плана на селото.

За установяване на идентичността на имота и наличието на твърдяната непълнота в кадастралната карта въззивният съд е обсъдил и приетото в производството пред първоинстанционния съд експертно заключение, от което е установено, че процесният имот е нанесен в плана от 1961 г. като парцел * – * и представлява част от него и имота по НА № 196 от 06.09.1974 г. В следващия КРП на селото от 1986 г., който е и действащият понастоящем регулационен план за него, са нанесени два поземлени имота с пл. № * и пл. № *, отредени съответно за парцел (УПИ) * – * и парцел (УПИ) * - * в кв. 77 на [населено място], регулационната граница между които се разминава с имотната граница. Имотът за двата парцела в кадастралния план, предхождащ кадастралната карта, е отразен като един общ поземлен имот, поради което и УПИ * – * в кв. 77 по плана на [населено място] не е нанесен в кадастралната карта. Прието е за установено въз основа на експертното заключение, че този имот е идентичен с имота, поставен по съдебната спогодба в дял на Р. Т. и имота с проектен идентификатор ***. Констатирано е, че понастоящем в кадастралната карта е отразен имот с идентификатор ***, който е общият имот до извършването на делбата по одобрената от съда спогодба.

При така установените фактически данни въззивният съд е приел, че е налице правен интерес от предявения иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР поради ненанасянето му кадастралната карта като самостоятелен имот и включването му в имота на ответниците, презумпцията по чл. 2, ал. 5 ЗКИР за вярност на данните в която създава привидност, че имотът понастоящем е собственост на ответниците. Изложени са съображения, че при спор относно принадлежността на правото на собственост, отстраняването на непълнотата в кадастралната карта съгласно чл. 54, ал. 2 ЗКИР се предпоставя от разрешаването му по съдебен ред, който е допустим дори и при непроведена административна процедура или отказ, какъвто в случая е налице поради съществуващия спор за материално право между страните.

Прието е от въззивния съд, че ищците З. К. и М. К. се легитимират като собственици на процесния имот въз основа на покупко-продажба и наследяване от В. К., за който е допуснат грешка в кадастралната карта поради заснемането му като част от имота на ответниците и ненанасянето му в същата като самостоятелен урегулиран поземлен имот по извършената делба със съдебната спогодба и действащия регулационен план на селото от 1986 г., отразен и в комбинираната скица по приложение № 4 от експертното заключение. За неоснователно е прието оплакването за извършен от първоинстанционния съд недопустим косвен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК за законосъобразност на отказа на административния орган, тъй като такъв не е осъществяван, а са разгледани материалноправните предпоставки за уважаване на иска. За основателността на същия е посочено, че е ирелевантно дали е обжалване отказът или не, тъй като кадастралните карти и кадастрални регистри имат декларативно действие и от тях не произтичат промени във вещноправния статут на имотите. Въз основа на тези съображения въззивният съд е извел извод за основателност на иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР и е потвърдил първоинстанционното решение.

При тези мотиви на въззивния съд не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.

Съгласно разрешенията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационната жалба по реда на чл. 288 ГПК. Касационно обжалване на решението се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК.

В настоящия случай не съществува вероятност обжалването въззивно решение да е недопустимо, въпреки изрично наведените от касаторите твърдения за наличие на това основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване, за което и касационната инстанция следи служебно. Недопустимо е съдебното решение, когато е постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск или с което съдът е излязъл извън рамките на спора като се е произнесъл по непредявен иск - на непредявено основание или извън рамките на търсената защита. В случая въззивният съд се е произнесъл в рамките на своите правомощия и в пределите, в които е сезиран с допустим и предявен с редовна искова молба иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР.

Не се констатира произнасяне от въззивния съд по недопустим иск поради липса правен интерес от предявяването му, като абсолютна процесуална предпоставка за съществуването на правото иск и във връзка с който е поставеният въпрос по поддържаната от касаторите специална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане до касационно обжалване. Въпросът за преценката относно наличието на правен интерес от иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР е разрешен от въззивния съд в съответствие със задължителните тълкувателни разяснения, дадени в ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, а не в противоречие с тях, като неотносими към този въпрос е посочената в изложението към жалбата практика на ВКС по чл. 290 ГПК. В тълкувателното решение е прието, че този иск по своя характер е положителен установителен иск за собственост, обоснован с твърдения за грешно заснемане на част от собствения на ищеца имот като част от имота на ответника (грешка в кадастралната карта) или незаснемането му въобще като самостоятелен имот (непълнота на кадастралната карта), а инкорпорирането му в съседен имот. Условие за неговата допустимост като установителен иск е наличието на правен интерес за ищеца от предявяването му, който не е обусловен от отказ на службата по кадастъра да допълни или поправи на кадастралната карта, а от съществуването на спор за материално право. Съществуването на такъв спор изключва административната процедура като способ за отстраняване на непълноти и грешки в кадастралната карта (чл. 54, ал. 1 и 2 ЗКИР). Той е налице винаги, когато ищецът твърди, че е собственик на част от имот, който е заснет в кадастралната карта в границите на имота на ответника, или на имот, който въобще не е заснет като самостоятелен, а е инкорпориран в съседен имот, и ответникът оспорва претендираното от ищеца право върху тази част от имота или имота, поради което не може да се проведе административната процедура по чл. 54, ал. 1 ЗКИР, без предварителното разрешаване на спора за собственост по съдебен ред.

Правният интерес от иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, респ. за неговата допустимост в настоящия случай е изведен от въззивния съд именно от наличието на съществуващ спор между страните по производството, свързан с твърдяната от ищците непълнота в кадастралната карта. Наличието на спор помежду им, свързан с непълнотата в кадастралната карта, като пораждащ интерес от търсената с иска защита, е изведен както от твърденията на ищците за ненанасяне на собствения им имот като самостоятелен в кадастралната карта и включването му като част от съседния имот на ответниците, поради оспорването от които е и постановеният отказ на службата по кадастър за отстраняването й - наличие на спор за материално право, така и от установените въз основа на събраните доказателства данни. Такива, включващи и отказа на административния орган да отстрани тази непълнота в кадастралната карта поради отричане от ответниците на пространствения обхват на претендираното право на собственост, и поддържането на това оспорване от тях в отговора на исковата молба и в течение на производството, респ. сочещи за противоречиви (несъвпадащи) твърдения на насрещните страни по производството. Изложеното води до отсъствие и на поддържаното по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК основание за допускане до касационно обжалване.

Не се извеждат и изводи за вероятна нищожност или очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, като основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване. В заключение обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

При този резултат на ответника по касационната жалба З. К. следва на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да се присъдят своевременно претендираните и доказани от него разноски по производството пред касационната инстанция в размер на 600 лева, представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.

По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4367 от 18.07.2024 г. по гр. дело № 9850/2023 г. по описа на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА Н. Л. Т., Л. Л. Т. и С. Л. Т. да заплатят на З. З. К. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 306.78 евро (с левова равностойност 600 лева), представляваща разноски по производството пред касационната инстанция.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.