Касационното производство е образувано по жалба от подсъдимия А. П. Н. срещу въззивно решение № 11 от 03.02.2020г., постановено по в. н.о. х.д. № 589/2019 г. по описа на Пловдивски апелативен съд.

В жалбата са релевират доводи в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, като се прави искане за оправдаване на подсъдимия на основание чл. 9, ал. 2 от НК.

В съдебното заседание пред настоящата инстанция подсъдимият Н. поддържа касационната си жалба по изложените в нея съображения и моли да бъде оправдан. Алтернативно прави искане за връщане на делото на първата инстанция за ново разглеждане.

Адвокат З., защитник на подсъдимия, редовно призован, не се явява. Същият е депозирал писмено становище, в което излага своите съображения в подкрепа на касационната жалба. Твърди, че случаят е класически пример за маловажност и малозначителност на деянието. Позовава се и на „грешка в предмета“ на престъплението - чл. 14 от НК. Моли за отмяна на съдебните актове, постановени от Окръжен съд – С. З и Апелативен съд - Пловдив и прекратяване на производството, поради маловажен случай – чл. 93, т. 9 от НК.

Представителят на Върховна касационна прокуратура намира подадената жалба за неоснователна и моли за оставянето й без уважение, при отсъствие на заявените от касатора нарушения.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:

С присъда № 45 от 11.11.2019г., постановена по н. о.х. д. №279/2019г. по описа на Окръжен съд – С. З подсъдимият А. П. Н. е признат за виновен в това, че за времето от неустановена дата в началото на м. март2018г. до 23.03.2018г. в [населено място] е държал археологически обекта, а именно: един брой монета, бронз, Топир, И. Г, на стойност 100лева; един брой монета, бронз, А. ІІІ Велики, на стойност 15лв. и един брой монета, бронз, М. І, Деултум, на стойност 20лв., всичко на обща стойност 135лв., които не са идентифицирани и регистрирани по смисъла на чл. 97, ал. 3 от ЗКН (ЗАКОН ЗА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО) и Наредба № Н-3/03.12.2009г. за реда за извършване на идентификация и за водене на регистър на движими културни ценности, поради което и на основание чл. 278, ал. 6 от НК и чл. 55 от НК му е наложено наказание пробация, включваща пробационните мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 и т. 2 от НК, всяка за срок от една година - задължителна регистрация по настоящ адрес с периодичност от два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител.

Съдът се е произнесъл по веществените доказателства, които са предмет на престъплението, останалите веществени доказателства и деловодните разноски.

С въззивно решение № 11 от 03.02.2020г., постановено по внохд № 589/19г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, атакуваната пред него първоинстанционна присъда е била изменена в частта досежно срока на пробационните мерки, като същият е бил намален от една година на шест месеца. В останалата част присъдата е била потвърдена.

Жалбата на подсъдимия е допустима, но неоснователна.

Касаторът оспорва правилното приложение на материалния закон, като излага аргументи в няколко насоки:

На първо място по отношение на монетата „И. Г“ се твърди, че подсъдимият не е осъществил изпълнителното деяние на инкриминираното му престъпление по чл. 278, ал. 6 от НК – “държане”, тъй като монетата е била във временно владение на свидетеля Д. К.. Това твърдение е неоснователно. Правилни са изводите на решаващите съдилища, че подсъдимият е реализирал изпълнителното деяние на горепосочения престъпен състав по отношение на монетата „И. Г“, независимо, че тя е била доброволно предадена на органите на досъдебното производство от св.К., на когото подсъдимият я е предоставил за почистване. Съгласно установената трайна практика, за да е осъществено изпълнителното деяние при формата на “държане” не е необходимо фактическата власт да е реализирана, чрез перманентни физически действия, достатъчно е да е налице обективна фактическа възможност за такива действия, което от своя страна обективира наличието на фактическа власт върху съответния археологически обект.

Във връзка с монетата „И. Г“ се прави оплакване за наличието на “грешка в предмета на престъплението”. Същото е неоснователно, тъй като не е налице хипотезата на чл. 14 от НК, визираща, че незнанието на фактическите обстоятелства, които принадлежат към състава на престъплението, изключва умисъла относно това престъпление. Фактическата грешка е сред обстоятелствата изключващи вината. В настоящият казус решаващите съдилища основателно са отхвърлили тезата на защитата, че поради замърсяването на монетата подсъдимият не е знаел какво представлява тя, като са изложили убедителни аргументи, които напълно се споделят от настоящата инстанция и не се налага да бъдат преповтаряни.

Обобщено правилни са изводите на контролирания съд за това, че подсъдимият е осъществил инкриминираното му престъпление по отношение на монетата - бронз, Топир, И. Г.

На второ място в жалбата на касатора относно останалите две монети/предмет на престъплението/се поддържа становище, че е налице малозначителност на деянието и случаят е маловажен, като се излагат общи аргументи. Подобна правна конструкция, при която едно деяние едновременно да е малозначително и случаят да е маловажен, е неиздържана и невъзможна. Малозначителността на деянието по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК и маловажният случай – чл. 93, т. 9 от НК са приложими при различни предпоставки и имат различни последици за дееца.

В настоящият казус е безпредметно да се обсъждат предпоставките на чл. 93, т. 9 от НК, тъй като принципно маловажният случай е привилегирован състав на определени по вид престъпления, изрично предидени от законодателя в особената част на НК. За престъплението по чл. 278, ал. 6 от НК законодателят не е визирал по-леко наказуем състав при маловажност на случая.

Малозначителността на деянието, указана в разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК е сред обстоятелствата, които изключват обществената опасност и противоправността на престъплението. Поначало деянията, които осъществяват указаните в състава на дадено престъпление признаци, са именно общественоопасните прояви, запретени от правната норма. По изключение е възможно дадено деяние да съдържа признаците от състава на престъплението, но само привидно-без действително да е общественоопасно или без да е такова в достатъчна степен, че при конкретните условия, то не е от естество да засегне въобще обществените отношения, които са негов обект или пък това засягане може да бъде незначително.Тези две хипотези са визирани в разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК-не е престъпно деянието, което макар и формално да осъществява признаците от състава на предвиденото в закона престъпление, поради своята малозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна.

Независимо, че тази разпоредба се явява изключение, тя има своето значение, тъй като е относима, така както беше посочено по-горе към едно от основните качества на престъплението, а именно обществената опасност и свързаната с нея противоправност.

Нормата на чл. 9, ал. 2 от НК е приложима по отношение на всички видове престъпления и тя е свързана със самото деяние, като личността на подсъдимия може да има значение, но само когато в състава на престъплението са възведени определени качества на дееца.

От своя страна, характерът на обществената опасност на деянието се определя от насоката на отрицателното обществено въздействие на деянието и видът на засегнатите от последното обществени отношения.Това определя и различната степен на обществена опасност на деянията. Последната е обусловена от обстоятелствата, свързани с характера и значението на отделното обществено отношение, чрез отрицателното въздействие, върху което се засяга обществената система и от характера и степента на неговото засягане. Към значимите за това обстоятелства следва да се отнесат следните категории: характера на конкретното обществено отношение, степента на отрицателно въздействие върху тези отношения, начина и способа на действие, отрицателно въздействие върху друго обществено отношение, особено положение на субекта и други. Тези обстоятелства са различни за конкретните казуси и налагат внимателен анализ относно резултата на конкретното и комплексно въздействие върху обществените отношения.

Установените от решаващите съдилища факти, отнесени към гореизложените разбирания, възприети в доктрината и практиката, сочат, че в случая не сме изправени пред хипотезата на малозначителност по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК, независимо от стойността на античните обекти, върху която акцентира защитата, тъй като тя не може да е водеща.

Предвид изложеното, настоящият състав на касационната инстанция намира, че не са налице сочените и поддържани от касатора касационни основания, поради което въззивното решение, постановено от АС-Пловдив следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 11 от 03.02.2020г., постановено по в. н.о. х.д. № 589/2019г. по описа на Пловдивски апелативен съд.

Решението не подлежи на обжалване и протест.

Председател:

Членове: