Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Н. В. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 2752 от 04.05.2020 г. по гр. д.№ 13684/ 2018 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд от 18.06.2018 г. по гр. д.№ 44480/ 2013 г. и по този начин са отхвърлени предявените от касатора против „Мапа иншаат ве тиджарет“ АД, Турция и „Дженгиз иншаат санайи ве тиджарет“ АД, Турция, искове, квалифицирани по чл. 200 ал. 1 КТ, за заплащане на сумата 110 000 лв, представляваща обезщетение за търпени от ищца неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 30.07.2010 г. и е разпределена отговорността за разноските по делото. Решението е постановено при участието на трети лица – помагачи на ответниците - „ЗАД Булстрад ВИГ“ ЕАД, гр.София и В. З. М..

В изложението си по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК жалбоподателят, освен че преповтаря оплакванията от касационната си жалба, формулира като основание за допускане на касационното обжалване следното питане: „дали постановеното от СГС въззивно решение, с което се потвърждава от СГС отхвърлително решение на СРС е правилно и дали е обосновано, както и дали атакуваното решение на въззивния съд отговаря на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД тъй като не репарира в цялост претърпените от ищеца вреди, предвид характера и степента на неимуществените вреди на ищеца, които са изключително тежки“. Поддържа наличието на всички допълнителни основания по т. 1 – 3 на ал. 1 на чл. 280 ГПК.

Ответните страни „Мапа иншаат ве тиджарет“ АД, Турция и „Дженгиз иншаат санайи ве тиджарет“ АД, Турция, като и третото лице В. З. М., оспорват жалбата и заявяват, че в изложението на касатора не е формулиран правен въпрос, по който обжалването може да бъде допуснато. Излагат и съображения за правилност на обжалвания акт.

Третото лице – помагач „ЗАД Булстрад ВИГ“ ЕАД, гр.София, не взема становище.

Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.

За да отхвърли предявения иск, въззивният съд приел за безспорно между страните, че към 30.07.2010 г. между ищеца и „М. Д“ - дружество по ЗЗД /образувано с договор между двете ответни дружества/, е съществувало безсрочно трудово правоотношение. На посочената дата ищецът претърпял злополука, призната за трудова с разпореждане № 12379/ 27.08.2010 г. на НОИ - Столично управление „Социално осигуряване“. При злополуката ищецът получил счупване на костите на лявата подбедрица, причинило временна и трайно намалена работоспособност. Той бил приет по спешност в болнично заведение и му била извършена хирургична операция. Във връзка със забавено зарастване на костта, на 12.10.2010 г. му била извършена втора хирургическа операция. Следоперативно развил остеомиелит на лявата подбедрица. Травматичното увреждане при трудовата злополука и свързаните с него усложнения причинили на ищеца болки, страдания и битови неудобства - трайно затруднение на движенията на левия долен крайник, трудно и болезнено придвижване с използване на патерици, болки в областта на лявата подбедрица и глезена, емоционално напрежение, нарушения на съня. Болките били силно изразени непосредствено след трудовата злополука и до 1 месец след втората операция, през който период ищецът трябвало да приема редовно обезболяващи лекарства. От травмата щели да останат като трайни последици нестабилност в походката, лесна умора и болки в левия крак при продължително ходене и стоене прав, необходимост от ползване на едно помощно средство, артрозни промени и остеопороза на засегнатите кости. И към настоящия момент ищецът не можел да се обслужва изцяло сам, използвал стол за къпане и патерици. Изпитвал страх при движение на открито и винаги бил придружаван от съпругата или от децата си. Пред третото лице – помагач „ЗАД Булстрад ВИГ“ ЕАД, гр.София, ищецът заявил претенция за обезщетяване на неимуществените вреди от злополуката от 30.07.2010 г., в качеството му на застраховател на виновния водач по застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“. На 26.07.2013 г. между третото лице и ищеца била постигната спогодба, по силата на която на ищеца било изплатено обезщетение в размер на 40 000 лв. Ищецът декларирал, че с изплащането на това обезщетение няма да има повече претенции за обезщетяване на вредите от произшествието нито към застрахователя, нито към виновния водач. Ищецът получил и обезщетение в размер на 3 192 лв. на основание сключен договор за задължителна застраховка „трудова злополука“ между „ДЗИ - Животозастраховане ЕАД и работодателя му. При тези фактически установявания съдът посочил, че са налице предпоставките по чл. 200 ал. 1 КТ, тъй като ищецът е преживял болки и страдания от трудова злополука. Относно справедливия размер на обезщетението съдът посочил, че отчита интензивността и продължителността на страданията на ищеца и възрастта му, неблагоприятното отражение върху здравето, психиката и ежедневието на ищеца. Приел, че адекватната репарация на претърпените от него неимуществени вреди би била в размер 40 000 лв. Посочил, че законодателят не изключва обезщетяване на вредите от трудова злополука по общия граждански ред, когато те са причинени виновно от друго лице. При няколко отговорни за вредите на различни основания лица (причинител, работодател, застраховател), пострадалият можел да избира срещу кого да насочи иска си за обезвреда. За едни и същи вреди обаче пострадалият не можело да бъде обезщетен два пъти, защото би се получило неоснователно обогатяване. Работодателят можел да бъде осъден за обезщетение само за вреди, за които не било получено друго обезщетение от пострадалия. В случая за търпените вреди ищецът бил вече обезщетен. Той можел да търси обезвреда само за вреди, които не са били предмет на спогодбата от 26.07.2013 г., но такива по делото не били претендирани.

По отношение на тези правни разрешения на въззивния съд касаторът не е формулирал надлежно правен въпрос, по който касационното обжалване да бъде допуснато. С. То решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д.№1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, това е негов ангажимент и касационната инстанция не може служебно да формулира такъв въпрос, освен в случаите по чл. 280 ал. 2 ГПК. Макар че въззивният съд е дал възможност на касатора да представи изложение по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК и му е указал необходимостта от формулиране на правен въпрос във връзка с решаващите изводи в обжалваното решение, това указание не е изпълнено. В изложението си касаторът е преповторил оплакванията си за неправилност на въззивното решение, които не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК. Не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК питането „дали постановеното от СГС въззивно решение, с което се потвърждава от СГС отхвърлително решение на СРС е правилно и дали е обосновано, както и дали атакуваното решение на въззивния съд отговаря на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД тъй като не репарира в цялост претърпените от ищеца вреди, предвид характера и степента на неимуществените вреди на ищеца, които са изключително тежки“. Това не е въпрос, отнесен към правните разрешения на въззивния съд, а твърдение, че въззивното решение е неправилно и необосновано поради неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД. Подобно твърдение също не може да бъде проверявано в производството по чл. 288 ГПК.

По изложените съображения Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 2752 от 04.05.2020 г. по гр. д.№ 13684/ 2018 г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: