Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 5130/07.12.2020 г. на С. Й. С., чрез адв. К. Н., срещу въззивно решение от 04.11.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 195/2020 г. на Окръжен съд – Монтана, с което е обезсилено решение № 202/11.06.2020 г. по гр. д. № 2582/ 2019 г. на Районен съд – Монтана в частта, с която на основание чл. 127, ал. 2 СК е определен режим на лични контакти на бащата И. К. П. с малолетното дете И. А. П.; в частта, с която бащата е осъден да заплаща за детето месечна издръжка над минималния размер от 152. 50 лева до присъдената от 180. 00 лева, считано една година назад от предявяване на иска - 11.10.2018 г.; и в частта, с която на основание чл. 127а, ал. 2 от СК е дадено разрешение за издаване на необходимите лични документи (лична карта и паспорт за задгранично пътуване) и съответна подмяна за пътуване на детето в чужбина, без да е необходимо съгласието на бащата И. П.; както и разрешение детето да пътува в чужбина, да излиза извън пределите на Р. Б до Великобритания и да се връща на територията на страната неограничен брой пъти, придружено от майка си С. С. или упълномощено от нея лице за срок до навършване на 18-годишна възраст на детето, без съгласието на бащата И. К. П..

В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касационната жалба – И. П., чрез адв. Н. Б., в писмен отговор изразява становище за недопустимост на жалбата. Излагат се доводи за липса на основания за допускане на касационния контрол, както и за нейната неоснователност.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално недопустима за разглеждане в частта, с която се обжалва въззивното решение по иска с правно основание чл. 127а СК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 2 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища, постановени в производствата по чл. 127а СК. С оглед на това, в тази си част касационната жалба е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане.

В останалата част касационната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

Въззивният съд е приел за установено, че страните са български граждани, които са се установили и живеят във Великобритания. Те са живели на съпружески начала в периода от 2012 г. до 2015 г., като на 14.02.2014 г. във Великобритания се ражда детето им И. А. П. – български гражданин. След раздялата на родителите през 2015 г., детето е останало да живее с майката, която работи и живее във Великобритания, където живее и бащата. В периода от раждането си до момента, детето е живяло на територията на РБългария за период от 4 месеца, а през останалото време е идвало само на гости при роднини. Детето посещава училище във Великобритания и е ученичка в редовна форма на обучение. Там посещава детска психотерапия и получава медицински грижи.

При тези данни, въззивната инстанция е приела, че българският съд не разполага с международна компетентност да се произнесе по предявените искове, тъй като компетентността на съдилищата на държавите членки на ЕС по делата, свързани с родителската отговорност е уредена в Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. на Съвета от 27.11.2003 г. Към момента на предявяване на исковете О. кралство е страна-членка на ЕС, а след напускането на ЕС, в Споразумението за оттегляне е предвиден преходен период до 31.12.2020 г., през който цялото европейско законодателство се прилага. Съгласно чл. 8, § 1 от Регламента е установено правило за обща компетентност, която се основава на обичайното местопребиваване на детето по времето, когато съдът е сезиран, но съгласно § 2, това правило се прилага при спазване на условията на чл. 9, чл. 10 и чл. 12. В практиката на Съда на ЕС, обективирана в решенията по дела С-523/07 и С-497/10, е прието, че понятието „обичайно местопребиваване на детето“ съответства на мястото, което отразява определена интеграция на детето в социална и семейна среда, като следва да се отчитат продължителността, редовността, условията и начина на престоя на територията на държавата-членка, причините за преместване на родителите в тази държава, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище, семейните и социални отношения, поддържани от детето в тази държава. Доколкото детето И. А. П. фактически живее във Великобритания и към момента е установено трайно там, където е и центърът на неговите интереси, следва да се приеме, че обичайното му местопребиваване е във Великобритания.

На следващо място съдът е посочил, че не са налице предпоставките за пророгация на компетентност на българския съд, визирани в Регламента. Съгласно чл. 12, § 3 от Регламента, налице е изключение от правилото на чл. 8, §1, когато са налице кумулативно дадените предпоставки на б. „а“ и б. „б“, а именно: за да е налице компетентност на сезирания съд е необходимо детето да има основна връзка с тази държава-членка и особено по силата на факта, че единият от носителите на родителската отговорност има обичайното си местопребиваване в тази държава-членка, или че детето е гражданин на тази държава-членка и компетентността на съда, пред който е предявен иск, е била изрично или по друг недвусмислен начин приета от носителите на родителска отговорност, към момента на сезирането на съда и е във висш интерес на детето. Българският съд не разполага с компетентност за произнасяне по предявените искове от гледна точка на преценката за интересите на детето. След като детето и неговите родители трайно живеят във Великобритания, българският съд не отговаря на критериите за близост, визирани в съображение 12 от преамбюла на Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. на Съвета от 27.11.2003 г., няма най-тясна връзка с тях, трудно би преценил най-добрия интерес на детето и в негов най-висш интерес е спорът да бъде разгледан и разрешен от съда по обичайното му местопребиваване – семейният съд, заседаващ в Н., за което по делото са представени доказателства, че е сезиран от бащата. С оглед на това съдът е приел, че решението в обжалваните му части е недопустимо и следва да бъде обезсилено.

При тези решаващи изводи на въззивния съд, предпоставки за селектиране на жалбата не се установяват.

Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, поради противоречието му с материалния и процесуалния закон – не се констатира. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, изложените от жалбоподателката аргументи не сочат за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото него. Въззивното решение е постановено в съответствие с приетото в практиката на Съда на ЕС, че понятието „висш интерес на детето“ следва да се тълкува в светлината на целите, преследвани с посочения регламент. За гарантиране отчитането на висшия интерес на детето при прилагането на правилата за компетентност, въведени с Регламент № 2201/2003 г. в областта на родителската отговорност, законодателят на Съюза е използвал, както ясно следва от съображение 12 от регламента, критерия за близост. По силата на чл. 8 от Регламент № 2201/2003 г. компетентността по делата, свързани с родителска отговорност, се предоставя, на първо място, на съдилищата на държавата членка по обичайното пребиваване на детето към момента на сезиране на съда. Предвид географската им близост тези съдилища обикновено са в най-подходяща позиция да преценят мерките, които да се постановят в интерес на детето. С оглед факта, че детето трайно живее във Великобритания и е интегрирано в социалната и семейна среда там, а българският съд няма по-тясна връзка с него и трудно би преценил най-добрия му интерес, въззивният съд е приложил разпоредбата на 12, § 3 от Регламента според точния й смисъл и цел. Приетото от въззивната инстанция е в съответствие и с тълкуването на приложимите правни норми от Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. на Съвета от 27 ноември 2003 г., дадено по преюдициалното запитване, отправено на основание чл. 267 ДФЕС от ВКС с акт от 20.10.2017 г., с определение от 16.01.2018 г. по дело С-604/17 на СЕС. Съобразена е и установената практика, че компетентността на съда по чл. 8 от Регламента не е изключителна и е допустимо страните мълчаливо да уредят компетентността на друг съд, но в случая при наличието на друго висящо дело по същите въпроси пред семейния съд в Н., не би могло да се приеме, че страните са приели недвусмислено компетентността на българския съд.

Неотносимо към настоящия случай е соченото определение № 61/ 07.02.2018 г. по ч. гр. д. № 5026/2017 г. на ВКС, IV г. о., доколкото същото разглежда въпроса за международната компетентност на съдебните органи на държавите членки на ЕС по отношение на искове, касаещи родителската отговорност, в случаите, когато е предявен иск за развод, какъвто не е настоящият случай.

Нормите, определящи компетентния съд по приложимия Регламент 2201/2003 г., са ясни и са съобразени от въззивния съд при постановяването на обжалваното решение, поради което не е налице основанието, сочено от жалбоподателката относно допустимостта на касационното обжалване.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ на основание чл. 280, ал. 3, т. 2, предл. 5 ГПК касационната жалба на С. Й. С., в частта й, имаща за предмет постановеното въззивно решение от 04.11.2020 г. по възз. гр. д. № 195/2020 г. по описа на Окръжен съд – Монтана по иска с правно основание чл. 127а, ал. 2 СК и ПРЕКРАТЯВА касационното производство в тази му част.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 04.11.2020 г. постановено по възз. гр. д. № 195/2020 г. по описа на Окръжен съд – Монтана в останалата му обжалвана част.

Определението в частта, с която е прекратено касационното производство подлежи на обжалване в едноседмичен срок от съобщаването му пред друг тричленен състав на ВКС. В останалата част – определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.