Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника ПК „Възраждане“, [община] срещу решение № 28 от 04.02.2022г. по в. т.д.№ 240/2021г. на Софийски апелативен съд за потвърждаване на основното и допълнително решение по т. д.№ 29/2015г. на ОС Кюстендил, с което кооперацията е осъдена да заплати на „Мечтан дом“ ЕООД, [населено място], на основание чл. 288 ТЗ във вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата 36 846.96лв. - неустойка, дължима на основание чл. 16, ал. 1 от договор за наем рег. № 3835/22.12.2011г., равняваща се на двойния размер на стойността на направените от наемателя „Мечтан дом“ разходи за извършени СМР и подобрения в наетия имот - кафе аперитив и магазин за хранителни стоки в [населено място], общ.Кочериново и е отхвърлено възражението за прихващане на ПК „Възраждане“ против „Мечтан дом“ за сумата 2 955.55лв. - обезщетение за неоснователно обогатяване на наемателя „Мечтан дом“ в резултат на ползване на помещение от 50 кв. м. за периода 22.12.2011г.-31.08.2015г., извън предоставените за ползване по силата на договора за наем. Решението на първоинстанционния съд в частта за отхвърляне на иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за разликата до пълния предявен размер е влязло в сила.

В касационната жалба е въведен довод за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила поради необсъждане на редица фактически и правни доводи и допустими и относими доказателства. Въведено е и оплакване за необоснованост на фактическите и правни изводи по възражението за нищожност на клаузата на чл. 16 от договора за наем поради противоречие с добрите нрави. Поддържа се, че произнасянето по този въпрос е само през призмата на прекомерност на неустойката като не е преценено обстоятелството, че клаузата предвижда едностранно предимство само за едната договаряща страна, клаузата не отчита дали подобренията са необходими, полезни и нужни, същевременно не е договорена реципрочна неустойка за наемателя при едностранно прекратяване на договора от негова страна. Оспорва извода на въззивната инстанция, че страните са придали по-широк смисъл на понятието „подобрения“ и договорът следва да се тълкува разширително. Позовава се на разпоредбата на чл. 72 ЗС. Счита за неправилен и изводът, че в размерът на неустойката следва да се включи пълната стойност на подменени принадлежности с по-скъпи при отсъствие на твърдения за необходимост от такава подмяна, както и изводът, че размерът на неустойката следва да включи и съответната сума за ДДС. Оспорва като необосновани констатациите по отношение на фактурите на „С. С. Л“ЕООД, които са издадени от това дружество преди регистрацията му и изводите по отношение кредитирането на заключението на вещото лице К. С.. Въведен е и довод за недопустимост на въззивния акт като поставен по нередовна искова молба, несъдържаща изложение на обстоятелствата, които се отнасят до необходимостта и полезността на направените подобрения; за нередовност поради отсъствие на изложение на обстоятелствата, които да разграничават разходите за подобрения от необходимите разноски за запазване на вещта; позовава се на отсъствие на изложение относно извършването на подобренията и цената на изработката и конкретно дали в цената се включва сума за ДДС и платената ли е на изпълнителя.

Касаторът въвежда и твърдение за очевидна неправилност на решението чрез включването в размера на неустойката на суми за ДДС; в частта, с която са приети за доказани цените на подобренията, извършени от несъществуващ правен субект; в частта за стойността на подобренията за изграждане на офис, който е незаконен строеж; в частта по приемането ползването от ищеца на част от склад, преустроен в офис, като принадлежност към наетия имот, обусловило потвърждаване на допълнителното решение на окръжния съд, отхвърлящо възражението за прихващане. Искането е за обезсилване на решението при констатация за недопустимост и връщането му за ново разглеждане от окръжния съд, а при наличието на очевидна неправилност или неправилност отм. яната му и отхвърляне на предявения иск или връщане на делото за ново разглеждане от САС. Алтернативно се подържа, ако искът бъде счетен за частично основателен, да бъде уважено възражението за прихващане

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите:

1/„Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението да обсъди доказателствата за всички правнорелевантни факти като посочи кои факти смята за установени и кои за недоказани, съответно съставлява ли неизпълнение на това задължението нарушение на правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК?“. Касаторът се позовава на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

2/„Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните, съответно съставлява ли неизпълнението на това задължение нарушение по смисъла на чл. 236, ал. 2 и чл. 272 ГПК?“ Въведена е същата допълнителна предпоставка.

3/„Длъжен ли е въззивният съд при противоречиви показания на свидетелите да прецени тяхната достоверност с оглед на самите показания и останалите доказателства по делото и мотивирано да посочи на кого от свидетелите и защо дава вяра?“. Позовава се на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. последно ГПК, която обосновава с цитирани актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Счита свидетелските показания, с които ищецът установява какви по вид, количество и стойност подобрения е извършил в имота за недопустими, тъй като в договора е уговорено извършените подобрения да се установяват чрез фактури и протоколи; че част от работите са „скрити“ (подмяна на канал и водопровод) и установяването на извършването им става със съставяне на протокол съгласно Наредба №3/2003г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството.

4 /„Допустими ли са свидетелски показания за установяването на факти и обстоятелства, за които във формален договор страните по същия са предвидили, че някои от тези факти и обстоятелства могат да се установяват само чрез определени по вид писмени доказателства, ако липсва съгласието на другата страна за събирането на гласни доказателства?“ Касаторът се позовава на противоречие на обжалваното решение по този въпрос с решението по т. д.№ 814/20г. на 2 т. о. и по гр. д.№ 3082/20 на 4г. о. на ВКС.

5/„Допустима ли е техническа или каквато и да било друга експертиза за установяването на факти и обстоятелства, за които във формален договор страните по същия са предвидили, че някои от тези факти и обстоятелства могат да се установяват само чрез определени по вид писмени доказателства?“ при допълнителната предпоставка на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, която касаторът обосновава с тезата си за „непълен закон“

6/„Допустими ли са свидетелски показания за установяване на факти и обстоятелства, за които закон изисква писмен акт, ако липсва съгласието на другата страна за събиране на гласни доказателства?“, който въпрос според касатора е разрешен в несъответствие с цитирани решения по чл. 290 ГПК.

7/„Следва ли да бъде приет като годно доказателство частен документ, оспорен в процеса като неистински и без достоверна дата от страна, която не е участвала в съставянето му и не носи нейния подпис, при все, че съдът не е открил производство да проверка на неговата истинност, съгласно чл. 193, ал. 2 ГПК?“ при непосочена допълнителна предпоставка.

8/„Ако се констатира допуснато от първоинстанционния съд нарушение на съдопроизводствените правила по разпределението на доказателствената тежест при оспорена истинност на документ, следва ли въззивният съд да повтори опороченото действие като разпредели доказателствената тежест съобразно разпоредбата на чл. 193, ал. 3 ГПК?“. Според касатора решението на САС по този въпрос противоречи на посочена практика на ВКС.

9/„Следва ли съдът да открие производство по чл. 193, ал. 3 ГПК за проверка на истинността на документ, оспорен като неистински и без достоверна дата, от страна, неучаствала при съставянето му и неносещ нейния подпис, ако страната, която го е представила, не заяви съгласно чл. 193, ал. 2 ГПК, че ще се ползва от него, съотв. следва ли при липса на такова изявление документът да бъде изключен от доказателствата?“ Допълнителната предпоставка е посочена пот. 3 на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК к твърдение за липса на съдебна практика, която да запълни нормативната празнота.

10/„Може ли да бъде кредитирана като доказателство фактура, установяваща договор за търговска продажба на стоки/услуги, ако не съдържа всички необходими елементи от съдържанието на конкретната сделка: количество, стойност, начин на плащане, и/или без да е отразена в дневниците за покупките или продажбите, или в справките по ЗДДС, или по нея не е ползван данъчен кредит, съответно при липсата на някои от тези данни или на неизвършено осчетоводяване, а същи и ако фактурата е издадена от несъществуващ по време на издаването й търговски субект, следва ли да се приеме, че такава фактура не може да установи нито договор за сключване на търговска продажба, нито получаване на стока или услуга?“ като се твърди противоречие с цитирани решения на ВКС.

11/Длъжен ли е въззивният съд при всяко положение на делото, констатирайки нередовности на исковата молба, да дава указания на ищеца за тяхното отстраняване?“ поради противоречие с решението по гр. д.№ 4085/19 на 4 г. о. на ВКС.

12 „Е ли нищожна клауза на неустойка поради накърняването на добрите нрави, когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции?“ поради твърдяно противоречие на обжалваното решение с ТР №1/2010г. на ОСТК на ВКС и цитирани решения по чл. 290 ГПК.

13/„Следва ли в случаите на неустойка, чийто размер е определен на основата на стойността на доставки на стоки и/или услуги с ДДС, да се включва и този данък, ако страната, претендираща неустойката е регистрирана по ДДС, поради което е имала право на данъчен кредит за данъка?“

14/„Следва ли в случаите на неустойка, чийто размер е определен на основата на стойността на доставки на стоки и/или услуги, върху така определената величина са се начислява сума за ДДС, ако в стойността на тези доставки не е включена сума за този данък?“. Въведена е допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК по съображения за отсъствие на практика на ВКС и твърдяна нормативна празнота.

Според посоченото в изложението, очевидната неправилност се констатира в отговорите на последните два материалноправни въпроса, тъй като „разрешението им от въззивния съд води пряко до неоснователно обогатяване, така и поради допуснати многобройни нарушения на съдопроизводствените правила, довели до противоречие между обсъдените доказателства и изведените фактически изводи“.

В писмен отговор „Мечтан дом“ ЕООД, [населено място] оспорва обосноваването на основанията за допускане на касационното обжалване. Оспорва се и основателността на касационната жалба и изложените в нея доводи.

За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:

Въззивната инстанция е била сезирана с жалба на ответника срещу решението за уважаване на иска и срещу допълнителното решение, с което е отхвърлено възражението за прихващане на ПК „Възраждане“.

От фактическа страна е приела за установени изложените в исковата молба твърдения, че на 22.12.2011г. между страните е бил сключен договор за наем за срок от 10 години, считано от подписването му, по силата на който кооперацията като наемодател е предоставила на ищеца „Мечтан дом ЕООД за временно и възмездно ползване свой недвижим имот - кафе-аперитив и магазин за хранителни стоки с обща площ от 90 кв. м., находящ се на първия етаж от пететажна търговска сграда в [населено място], общ. Кочериново, срещу заплащане на месечен наем в размер на 120 лева с ДДС. Съгласно чл. 8 от договора за наем наемателят може да извършва за своя сметка всякакви подобрения в недвижимия имот, които при прекратяване на действието на договора да демонтира и да изнесе всичко, което му принадлежи и не е трайно прикрепено; съгласно чл. 8, ал. 2 наемателят извършва за своя сметка технически и конструктивни преустройства в наетия недвижим имот, които не застрашават конструкцията на сградата и се извършват по предвидения в закона ред. В чл. 15 са уговорени основания за прекратяване на договора, като съгласно чл. 15, б. г това може да стане с шестмесечно писмено предизвестие от страна на наемодателя и само срещу заплащане преди изтичане на срока на предизвестието на неустойка в размер на стойността на извършените разходи за ремонт и подобрения съгласно протоколи и фактури, по които са извършени плащания от наемателя. Съгласно чл. 16, ал. 1, в случай на неизпълнение на задълженията на наемодателя по чл. 5 или прекратяване на договора за наем не по вина на наемателя, наемодателят дължи на наемателя неустойка в размер на двойния размер на стойността на извършените разходи за ремонта и подобренията, съгласно протоколи и фактури, по които са извършвани плащанията от наемателя.

С писмо от 04.03.2015г. наемодателят е уведомил „Мечтан дом за предстоящо общо събрание на кооперацията, на което ще се взема решение за продажба на отдадения му под наем имот. На 20.03.2015г. общото събрание е взело решение за продажба на имота, както и той да бъде предложен за продажба на наемателя „предвид извършените в него подобрения и предвид обстоятелството, че освен отдадените помещения ползва и друго, за което не заплаща наемна цена”.

На 12.05.2015г. наемателят е получил писмо от наемателя, съдържащо предложение за закупуване на отдадения му под наем имот, както и уведомление за решение на УС на кооперацията за прекратяване на действието на наемния договор на основание чл. 15, б. г, считано от връчване на настоящото писмо. Наемателят е депозирал писмен отговор на 13.05.2015 год., в който е заявил желанието си да закупи отдадения му под наем имот при посочените в писмо от 12.05.2015г. условия, но закупуване от наемателя не е осъществено.

От правна страна въззивната инстанция е приела, че претенцията на ищеца е основана на клаузата на чл. 16, ал. 1 от договора за наем, която предвижда, че в случай прекратяване на договора за наем не по вина на наемателя, наемодателят му дължи неустойка в размер на двойния размер на стойността на извършените разходи за ремонта и подобренията, съгласно протоколи и фактури, по които са извършвани плащанията от наемателя. Обосновала, че е тази клауза има компенсаторен характер и е договорена с цел обезщетяване на наемателя за причинените му вреди при осъществено едностранно прекратяване на облигационната връзка между страните по вина на наемодателя. Счела е, че предпоставките за ангажиране на отговорността на наемодателя за заплащане на неустойка на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД са налице, тъй като договорът между страните е прекратен предсрочно не по вина на наемателя. Обсъдено е, че договорът е сключен на 22.12.2011г. за срок от 10 години от подписването му като на 12.05.2015г. наемателят е получил едностранно изявление за прекратяване на наемното правоотношение. Анализирано е, че при такова прекратяване наемодателят е следвало да заплати стойността на извършените от наемателя разходи за ремонт и подобрения в наетия имот, което не е сторил, поради което и съгласно уговореното в чл. 16, ал. 1 от договора дължи на наемателя неустойка в размер на двойния размер на разходите и извършените подобрения.

Тълкувайки клаузата на чл. 15, б. „г“ от договора за наем във връзка с чл. 16, ал. 1, съставът на САС е намерил, че с двете клаузи страните са целели да бъде разрешен въпросът за извършените от наемателя подобрения и ремонтни дейности в наетия имот в хипотеза на предсрочното му прекратяване не по вина на наемателя: по този въпрос страните се споразумели наемателят да получи паричната равностойност на извършените в наетия имот ремонтни работи и подобрения, които доброволно наемодателят да заплати в срока на предизвестието; ако в този срок те не бъдат заплатени - да бъде обезщетен с двойния размер на тяхната парична равностойност под формата на неустойка. При това тълкуване е изведен извода, че действителната воля на страните е наемодателят да дължи неустойка (в двойния размер на подобренията) в случай на едностранно предсрочно прекратяване на договора за наем, ако до изтичането на срока на предизвестието той не е заплатил на наемателя стойността на извършените от последния разходи за ремонт и подобрения в наетия имот, съгласно протоколи и фактури, по които са извършвани плащанията.

Въззивната инстанция е отрекла основателността на тезата на наемодателя, че договорът е прекратен по взаимно съгласие на страните с оглед направеното предложение към наемателя за закупуване на отдаденият под наем имот с аргументите, че отсъстват две съвпадащи писмени волеизявления за прекратяване на договора, чрез които да е постигнато изискуемото се от закона взаимно съгласие; че ответникът се позовава на писмо от наемателя от 13.05.2015г., но в същото е обективирано единствено желанието за закупуване на имота, но не и волеизявление за прекратяване на договора за наем; че липсва и отправено волеизявление в този смисъл от наемодателя - такова не е неговото предложение до наемателя да закупи недвижимия имот.

По тези съображения е прието, че сключеният между страните договор за наем е прекратен не по вина на наемателя, поради което наемодателят дължи на наемателя уговорената в чл. 16, ал. 1 от договора неустойка.

Даден е отговор на възражението на ответника за недействителност на неустоечната клауза като противоречаща на добрите нрави, въведено в писмения отговор на исковата молба и поддържано във въззивното производство. Съставът на САС се е позовал на т. 3 на ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и задължителните разяснения, че нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора и принципните критерии, приложими при преценката за нищожност на клаузата за неустойка поради накърняване на добрите нрави. Изложила е и съображенията, посочени в решението по т. д. № 36ЗЗ/14 г. на ВКС, ТК, І т. о. - въпросът за накърняването на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка следва да бъде решен чрез комплексна преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване.

Към конкретния спор тези принципни критерии са приложени чрез обсъждане на обстоятелствата, че задължението за неустойка е възникнало по договор за наем, който е сключен за десетгодишен период, а прекратяването му е настъпило приблизително четири години след сключването му, в който период са извършени и ремонтните дейности и подобрения в него. Преценено е, че възможността за наемателя да извършва за своя сметка всякакви подобрения в имота е предвидена в чл. 8 от договора за наем, където е уговорена и възможността при прекратяване на действието на договора, да демонтира и да изнесе всичко, което му принадлежи и не е трайно прикрепено към имота. Обсъдено е, че от заключението на съдебно-техническа експертиза се установява, че от извършените от наемателя подобрения могат да бъдат демонтирани, без да се повредят единствено 15 бр. дървени маси и 30 бр. пейки, сешоар за ръце, кутия за тоалетна хартия, поради което и по аргумент на противното по отношение на останалите подобрения не е налице предвиденото в чл. 8 от договора за наем условие за възможност за демонтаж. Изложено е, че подобренията ще останат в имота след прекратяване на договора за наем и по отношение на тях не е предвидена друга възможност за обезпечаване на тяхното възстановяването на наемателя. Посочени са и съображения за пълно неизпълнение от наемодателя на поетото с договора задължение за заплащане на стойността на извършените в наетия имот ремонтни дейности и подобрения като същевременно размерът на неустойката е формиран на база стойността на извършените ремонтни дейности и подобрения. Предвид тези конкретно установени по спора обстоятелства е счетено, че търсената неустойка осъществява именно присъщите й обезщетителна и санкционна функции, а при сключването на договора и обезщетителна такава, а дори санкционната функция да има превес, това е в резултат на волята на страните при упражняване на договорната свобода.

При извода си, че неустоечната клауза е действителна въззивната инстанция е подложила на анализ събраните доказателства за релевантната, съгласно разпоредбата на чл. 16, ал. 1 от договора стойност на извършените от наемателя разходи за ремонта и подобренията в наетия имот. Обсъдила е, че за установяване на тези обстоятелства по делото са събрани писмени и гласни доказателства, както и са изготвени и изслушани съдебно-икономическа и съдебно-техническа експертизи. Прието е, че по делото са изяснени както видовете и количествата СМР и така и подобренията, които са извършени от наемателя и формират размера на неустойката. Доколкото в случая съдът не е сезиран с иск по чл. 72 ЗС, направената конкретизация е приета за достатъчна при определяне размера на претендираната неустойка. Даден е отговор, че констатациите на съдебно-техническата експертиза не са оборени по надлежния ред и като подкрепени от останалите доказателства по делото следва да бъдат ценени както по отношение вида и количествата извършени строително монтажни работи и подобрения в имота и тяхната стойност, така и по отношение констатираната невъзможност за тяхното демонтиране. В този смисъл за неоснователно е счетено оплакването на ответника за недължимост на уговорената неустойка предвид постигнатото в чл. 8 от договора съгласие между страните при прекратяване на действието на наемния договор наемателят да демонтира и изнесе от наетия недвижим имот всичко, което му принадлежи и не е трайно прикрепено към него.

За неоснователно е счетено и възражението за недължимост на претендираната неустойка поради твърдяното й формирането въз основа на стойността на извършени разходи за ремонт и монтирани вещи, които според ответника не съставляват „подобрение по смисъла на чл. 72 ЗС. Тълкувайки волята на страните въззивната инстанция е преценила, че в употребеното в наемния договор - в чл. 16, ал. 1 понятие „подобрение не е вложено съдържанието, посочено в чл. 72 ЗС, а страните са му придали по широк смисъл, включвайки в обхвата му дори нетрайно прикрепени вещи, които биха могли да се демонтират, а такива вещи не увеличават стойността на имота.

По съображения, основани на разпоредбата на чл. 113, ал. 1 ЗДДС и на чл. 6, ал. 1 ЗСч въззивната инстанция е приела, че в настоящия спор осъществяването на стопанските операции по оспорените от ответника в първоинстанционното производство фактури е доказано от останалите доказателства, събрани по делото, а плащането по стопанската операция -от представените с фактурите фискални бонове и вносни бележки за банков превод. Отречена е основателността на оплакването, че представените от ищеца фактури не установяват извършване на посочените в тях СМР, респ. доставка на посочените в тях материали/подобрения, както и заплащането им от наемателя. Даден е отговор, че по отношение установяването на тези обстоятелства, е ирелевантна липсата на осчетоводяването на фактурите в счетоводствата на дружествата доставчик/изпълнител, тъй като тези обстоятелства са от значение единствено в отношенията между страните по сделката и между държавата и страните по нея, но не и в отношенията между наемателя и наемодателя по процесния договор за наем. Като допълнително съображение е изложено, че в регламентиращата размера на неустойката клауза липсва и постигната договореност за надлежно осчетоводяване на фактурите за извършени плащания, поради което липсата на такова е ирелевантна за формиране на размера на неустойката.

За неоснователно е прието и възражението на кооперацията срещу включването на ДДС при формиране размера на неустойката. Изложени са съображения, че след като наемателят е заплатил на изпълнителя на ремонтните дейности, респ. на доставчика стойността на услугата, цената на доставената стока с начислен върху нея ДДС, то това е крайната изплатена от него стойност за извършените ремонтни дейности, респ. за доставката това е крайна цена. Поради това в този й размер (с включен в нея ДДС) съгласно договореното в чл. 16, ал. 1 от договора за наем тя участва във формирането на размера на неустойката. Споделени са изводите на първоинстанционния съд, че разходите за заплащане на труд и материали ищецът е заплащал цени с включен ДДС и именно това е стойността на фактурите.

Неоснователността на възражението за прихващане е мотивирана със съображения, че с договор за наем наемодателят е предоставил за временно и възмездно ползване своя недвижим имот, описан като „кафе-аперитив и магазин за хранителни стоки с площ от 90 кв. м. Начинът на индивидуализация на отдадения под наем недвижим имот, липсата на доказателства за собственост, цитирани в договора, липсата на приемо-предавателен протокол и наличните данни за принадлежност на склада към магазина за хранителни стоки, са дали основание на въззивната инстанция да приеме, че складът като прилежаща част към магазина за хранителни стоки също е предмет на договора за наем, а посочената в договора площ на отдадените под наем имоти не налага обратен извод с оглед липсата на изрично изключване на принадлежащия към хранителния магазин склад от предмета на наемното правоотношение.

Настоящият състав счита, че отсъства основание за преценка въззивното решение да е недопустимо - порок, за чието наличие служебно следи касационната инстанция и във фазата по чл. 288 ГПК по допускане на касационното обжалване.

Отсъствието в исковата молба, с която е предявен иск по чл. 92 ЗЗД, за заплащане на неустойка, съизмерима със стойността на извършени ремонти и СМР от наемателя на: изложение на обстоятелствата, които се отнасят до необходимостта и полезността на направените подобрения; на обстоятелства, които да разграничават разходите за подобрения от необходимите разноски за запазване на вещта; на отсъствие на изложение в исковата молба дали в цената се включва сума за ДДС и платената ли е на изпълнителя, не обуславя нередовност по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 3, т. 4 и т. 5 ГПК по предявения конкретен иск, както счита касаторът.

По същите съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване по единадесетия въпрос. Въззивната инстанция е изпълнила своите процесуални задължения да следи за редовността на иска, с който е сезирана. С определение от 24.03.2021 год. съставът на САС е задължил ищеца да изясни кои подобрения и за какъв размер включва сумата от 28 428.24 лева, до който размер на подобренията, формиращи размера на неустойката, искът се поддържа. Решаващият състав е констатирал, че в изпълнение на дадените указания ищецът е направил конкретизация на иска си и той е индивидуализиран по отношение подобренията и ремонтните дейности, стойността на които формира размера на претендираната неустойка. Съставът на апелативния съд е анализирал, че релевантни за въззивното производство се явяват онези ремонтни работи и подобрения, за които искът е уважен от първоинстанционния съд, респ. спрямо които се обжалва постановеното по него първоинстанционно решение, а отсъствието на конкретизация относно останалите подобрения, за които искът е отхвърлен, не рефлектира върху допустимостта на обжалвания съдебен акт. Въззивната инстанция по подробни съображения е мотивирала, че не съществува процесуална пречка за осъществяване на въззивен контрол относно законосъобразността на решението в частта, срещу която е подадена въззивна жалба като преценката следва да се извърши в рамките на наведените с въззивната жалба доводи.

Първи и втори въпрос са твърдения за допуснати процесуални нарушения от въззивната инстанция - необсъждане на доказателства, правнорелевантни факти, необоснованост, които в случая не могат да послужат като обща предпоставка за осъществяване на касационния контрол. Съпоставени с подробно изложените от въззивната инстанция съображения, с дадените обстойни отговори на въведените в предмета на спора пред въззивната инстанция от въззивника правни проблеми, те са некоректни и несъответстващи на изложените към обжалвания акт изчерпателни мотиви.

Не следва касационното обжалване да бъде допуснато и по въпросите, свързани със свидетелските показания като доказателствени средства в гражданския процес. При формулирането на трети и четвърти въпрос касаторът не държи сметка, че обстоятелствата, които са приети за установени не са въз основа единствено на показанията на разпитаните свидетели. Страната не посочва и кои са противоречивите показания, които въззивната инстанция е следвало да анализира и да изложи съображения по кредитирането им. Жалбоподателят не посочва за кои факти и обстоятелства, които въззивната инстанция е приела за доказани въз основа на свидетелски показания, законът изисква писмен акт за установяването им - шестият въпрос е изцяло хипотетично поставен. Хипотетично поставен е и петият въпрос, тъй като въззивната инстанция изрично е констатирала и описала фактурите, въз основа на които ищецът се домогва да установи извършването на ремонтните дейности.

Фактурата като частен документ няма материална доказателствена сила, поради което деветият въпрос е безпредметен.

Седми и осми въпрос също са хипотетични, тъй като частните документи, които не носят подпис на страната, нямат за нея достоверна дата. Частният документ не се ползва с материална доказателствена сила, законът не предвижда изявленията, които са материализирани в частен документ да имат задължително обвързващо за съда действие. Съдържанието им се преценява по вътрешно убеждение във връзка с останалите обстоятелства по делото съгласно принципа на чл. 12 ГПК. Поради това, че съдържащите се в частен документ изявления и факти нямат придадена от закона задължителна доказателствена сила и съдът не е обвързан в преценката си за тях, при оспорване на верността им не се открива процедурата по чл. 193 ГПК. По тези съображения всички въпроси в изложението, които касаят именно частни документи (протокол образец 19 от 07.02.2013г. и фактури, издадени от „Е. Л. Ф“ ООД, от „М енд Р 10“ ЕООД и от „С. С. Л“ ЕООД) и са по приложението на разпоредбата на чл. 193, ал. 2 ГПК, не са основание за осъществяване на касационния контрол (въпроси седми, осми, девети).

Десетият въпрос е некоректен, тъй като въззивната инстанция се е произнесла единствено относно отсъствието на осчетоводяване на фактура, която не обективира доставка/услуга, която е осъществена между страните по делото. Същевременно произнасянето на състава на САС не е в хипотеза на отсъствие на други реквизити, каквито твърдения са хипотетично заложени във въпроса. Това е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване по него.

Дванадесетият въпрос намира своя еднозначен отговор в ТР №1/2009г. на ОСТК на ВКС. Неоснователността за искането за допускане на обжалването по него пряко следва от обстоятелството, че мотивите на въззивната инстанция са изцяло съобразени с даденото в него задължително тълкуване. Касаторът игнорира съществения за спора факт, че при наемен договор за срок от 10 години, той е прекратен едностранно от наемодателя три години и половина след началото на неговото действие при очевидния факт, че разходите за СМР са направени от наемателя с оглед очаквания договорен срок за неговото безпрепятствено експлоатиране за търговски цели.

Неоснователно е и искането за допускане на касационното обжалване по последните два въпроса. По тях, както и при останалите, по които позоваването е в хипотезата на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът неоснователно отъждествява отсъствието на съдебна практика на касационната инстанция с „нормативна празнота“. Последователно е становището на касационната инстанция, че липсата на практика на ВКС по даден въпрос не изпълва хипотезиса на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Задължение на страната, позоваваща се на това основание е да обоснове приложното му поле с релевантни съображения.

Извън горното, с обжалваното решение не е присъден данък добавена стойност върху неустойката. Присъдена е неустойка, чийто размер съгласно договора, се начислява на база разходи за СМР по фактури, а извършените доставки и услуги безспорно са облагаеми. В случая този данък участва единствено при формиране на размера на сумите с включено ДДС съгласно фактурите, на чиято база се определя неустойката, но не е присъдено ДДС върху определения размер на неустойката

Доводите, които касаторът излага към всеки един от формулираните въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК са възпроизведени и обобщени отново в контекста на твърдяната „очевидна неправилност“, а двата процесуални института не са тъждествени. Очевидната неправилност подлежи на обстойно и аргументирано обосноваване от касатора, а не на служебно установяване от касационната инстанция. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт тежко нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Изложените оплаквания са такива за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК като касационно основание, което е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

При твърдението си за очевидна неправилност във връзка с разсъжденията на въззивната инстанция по въпроса за характера на претендираните от наемателя подобрения касаторът игнорира същественото обстоятелство - че въпросът за подобренията има специална законодателна уредба само във връзка с тези, извършени от владелеца - чл. 72 и чл. 74 ЗС, а отношенията, по повод подобрения, извършени от държател, не се регламентират от тези разпоредби, доколкото в договора не се съдържа изрична уговорка за приложение на разпоредбите относно правата на владелеца.

Касаторът следва да заплати на насрещната страна поисканите и доказани разноски за изготвянето на отговора на касационната жалба - сумата 1 640лв., договорено адвокатско възнаграждение, чието плащане се установява от приложения договор за правна защита и съдействие.

Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т. о.

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на решение № 28 от 04.02.2022г. по в. т.д.№ 240/2021г. на Софийски апелативен съд в обжалваната от касатора ПК „Възраждане“, [община] част.

Осъжда ПК „Възраждане“ да заплати на „Мечтан дом“ ЕООД сумата 1 640лв. разноски за настоящото производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: